Category Archives: Батак

Есен 2019 I

Бъркам дълбоко, за да измисля нещо, което не съм казвал за преходните сезони и стойността им за хора като нас. Сигурно в някоя гънка на мозъка ми има нови изречения, но в момента нямам достъп до тях. Налага се да карам простичко и хронологично.

Традиционно, есента за мен започна край морето. След сухото и скучно лято, по небето най-накрая плъзнаха облачета и веднага хукнах за първа репетиция:

Меките скали

Малко след това яхнах първия септемврийски циклон и бързо си наваксах. Една полезна вметка: умната по скалите на Резово, че неусетно може да се вържете към турски мобилен оператор, а с тях боли.

Конкретно тази скала отнесе десетки кадри в този ден:

Резово
Резово

Красотата на тези месеци е, че не чакаш дълго преди отново да се забърка нещо забавно:

Резово

В началото на Октомври за горите още беше рано, но край морето отдавна исках да видя едни особени растения, които стават ярко червени. Оказа се дори по-забавно, понеже ги хванахме в начален стадий на оцветяване и така ми харесаха дори повече:

Солянка

Маниаците ми обясниха, че това е Salicornia europaea и било доста интереснен треволяк. Аз като един фото-кон с капаци, се съгласих – щом става за снимане, действително е интересен. Ставало и за салата.

Октомври тръгна да преполовява и вече предвкусвах мъгливите, влажни планински гори. Есен 2019 обаче продължи по крайно странен начин: ни дъжд, ни вятър, ни мъгла, ни студ. Не помня за две седмици да съм видял сумарно около пет облака. В особени времена живеем….

Особено интересно ми беше как ще се държат гъбите в тази микровълнова фурна. Съвсем очаквано, гъби почти нямаше с изключение на може би по-инатливите видове:

Порцеланова припънка
Порцеланова припънка

Есенната жътва продължи към Витоша – една планина, която бях поизоставил през последните седем-осем години. Спокойното и топло време си имаше своя плюс: дърветата бавно и плавно се приготвяха за зимата, и планината искреше от цветове:

Витоша
Витоша

Буквално на всеки завой се появяваха симпатични кадърчета – от тези, дето основно аз си ги харесвам, понеже всеки е върховното, всесилно и гръмопърдящо божество на собствения си малък свят и всичко що докосне ръката Му е минимум шедьовър, а може би дори и нещо повече 😀 😀 😀

Витоша
Витоша
Витоша
Витоша
Витоша

Кефът беше пълен: спокойна разходка с приятелче (Галюш, след празниците нали знаеш, имаме програма…), сладки приказки и снимане на корем – пълна идилийка.

Витоша
Витоша

Пробвах и разни глезотийки, които взеха, че се получиха прилично:

Витоша

Ако някой се чуди къде е уловката, няма такава, това си е панорама на дърво. Чудо голямо, но ме кефи 😉

За финал на пътуването минах и покрай язовир Пасарел, където знаех точно какво да очаквам и така да се каже, просто се записах. Има други кадри там, но евентуално ще се случат друг път, сега щракнах класическото отражение, за да си го имам:

Пасарел

Тука взе да ми става ясно, че съм на половината материал, а почна да натежава. Налага се да клъцна есенния отчет на две, че няма нужда от чак такива романи по никое време. Втора част – за завършек на годината.

Лека от мен 😉

Also posted in Витоша, есен, Златните мостове, Източна Стара планина, пейзажна фотография България, Резово, Родопи, солници Бургас, Странджа, Черно море

Из Родопите I

Поредното пътуване с Ванката Миладинов започна с повторение на Рилския манастир, където не извадихме техниката и на майтап. Последва скоростно преместване към Средна гора и един забутан язовир, който обаче поради сушата беше почти изчезнал. Така си изкарахме един цял ден на път без дори и най-лек намек за снимане. Надеждата си остана за Родопите и следващите дни.

Започнахме рано сутрин на язовир Батак. Мъглата беше гъста като каймак, видимостта – около двадесет метра. Почакахме известно време край позамръзналия бряг срещу известното островче, но нищо не се променяше. Часовникът показа, че изгревът се е случил, а ние лека по лека решихме да си търсим късмета на друго място. Докато се изкачвахме към Батак, се появи някакъв лек вятър, който започна да издухва мъглата. Гледката беше грандиозна, а ние френетично започнахме да търсим подходящо място за кадър. След няколко минути безплодно лутане, просто спряхме колата и всеки хвана на някъде. Язовирът се беше показал на половина и в далечината се видя островчето, което преди това чакахме да се открие:

От десетината кадри естествено трябваше да избера само един. Междувременно в други посоки също беше интересно:
След още малко мъглата изчезна, времето си стана ясно, което отвя плановете ни за посещение на Фотинските водопади. След малко умуване, решихме, че хващаме навътре към Триград. По пътя се “любувахме” на кафявото, което се оказа сериозно на мода тази есен.
Някъде край язовир Широка поляна Ванката, който до този момент се беше умълчал, спря колата и излезе да зяпа нещо под капака. След няколко секунди обяви, че пътуването ни свършва до тук – някаква важна част от окачването се беше скъсала. Абсурдно беше да се връщаме по същия бейрутски път, понеже имаше опасност да скапем автомобила на сто процента. Трябваше да си търсим вариант с нормален асвалт, който ни даваше шанс да се приберем. Продължихме напред към Триград, за да хванем оттам към новото шосе през Девин. Бях се примирил с факта, че няма да се снима сероизно този път, за това по пътя спряхме да се порадваме на една жълта иглолистна горичка (има иглолистни, който пожълтяват есенно, знаете къде да питате):
След Доспат изведнъж попаднахме на място, където все пак есента присъстваше сериозно. Беше толкова неочаквано, че отново спряхме за да позяпаме. За сериозно снимане не ставаше поради прекалено спокойната атмосфера и синкавата омара. Все пак беше нещо:
По-късно на Тешел се оказа, че направо си става за снимки. Пътищата наоколо си бяха нормални, което ни позволи да останем още една вечер. Настанихме се в една къща за гости в Ягодина и след лека почивка слязохме в ждрелото за една разходка.
В началото беше трудно заради сериозния контраст, но след това нивата се изравниха:
На сутринта рано хванахме към Тешел, за да избегнем синкавите воали във въздуха, които заплашваха да се появят по-късно. На самото язовирче нещата бяха спокойни, докато не полъхна лек ветрец, който започна да гони листата по повърхността. Не ми трябваше много, за да се заиграя с движението в кадър:
Горната снимка е от няколко 15-секундни кадъра насложени по същия начин, по който наслагвам кадрите със звездни следи. Почнах да експериментирам с различни скорости, за да получа различни по дължина следи:
Прекомпозирах и почнах наново да събирам материал:
Серии от 10 секундни експозиции
Същото, но с 15 секундни следи
След малко започнаха да се разсейват облаците над язовира. Бях събрал достатъчно материал, за горните кадри, за това се преместих на стената, където Ванката вече се беше заредил в засада. Вятърът, който до момента ми направи кадрите с листата, услужливо утихна, за да хвана няколко перфектни отражения на отсрещните склонове:
Определено спасихме пътуването, като решихме да останем още една вечер. Последва едно безкрайно прибиране “на пръсти”, но Ванката все пак успя да ни закара до София.
Не се знаеше какво следва, но в последствие се оказа, че отново ще налазим Родопите. За това – друг път.
Сега “лека” от мен 😉
P.S. Ето линк към рапорта на Сър Миладинов: “Ягодинско ждрело и яз.Тешел”
Also posted in есен, Родопи, Тешел, ягодинско ждрело