Мм ? А бяха времена, когато поддържах скорост от публикация на седмица минимум. Хубави времена бяха…
Сегашните също са хубави, но човек няма как да се захване два пъти “за първи път” с нещо, така че носталгията е неизбежна. Това обаче не е обяснение защо цяла година почти не поглеждам блога си. Причините са няколко и не интересуват никого, но смятам да споделя единствено една от добрите – готвя се за изложба през идната 2019-та, поради което съвсем съзнателно си ограничих присъствието в социално-медийното пространство. Иска ми се живот и здраве да покажа малко свежи неща, това е.
Та ако някой е останал с впечатление, че съм позатихнал откъм снимане – не съм, 2018-та не се различаваше особено от предните години. Предварително си казвам, че това не е най-доброто, което се случи, просто отбелязвам поредната смяна на календара.
Зимата отново беше сравнително безплодна. Размърдах се с топенето на снеговете, като стигнах до едно от местата, които седяха в задължителния списък “Близко бъдеще”. Естествено, както става в такива моменти, предварителните представи бяха пометени от сблъсъка с реалната обстановка и снимките в главата ми се оказа, че няма как да станат. Мястото обаче има страхотен потенциал:
Гонейки въображаеми кадри из Родопските водопади за пореден път се оказваше, че трябва да си избия подобни предварителни настройки и да внимавам какво се случва реално покрай мен:
Отново имаше случаи на “прелъстен и изоставен”:
И отново имаше случаи където на хартия всичко си беше там, но кадър не би:
Зимното море беше оставило един подарък на брега на Шкорпиловци (всъщност беше оставило много повече, но евро-палети и гуми за преден план някак си не харесвам):
Пролетта напредна и започнаха цъфтежите. Още от преди личното ни запознанство с Ванката Миладинов, бях чел неговите опити със Странджанската зеленика. Глупаво от моя страна, но дълго време пренебрегвах този феномен, който се оказа повече от интересен за снимане.
Измамно лесно изглеждаше, но си беше зор, някои храсти са по над два метра. Пак ще се върна, струва си дори само да се гледа и разхожда човек.
Пролетта замина, дойде обичайното светулково време…светулки не снимах…почти. Насилих се да експериментирам, но както и друг път съм констатирал, напъването води само до изпускания от този вид:
Междувременно в небето бяха почнали да се случват разни неща:
След което лятото започна като никое друго, което помня: залез след изгрев, след буря, след изгрев, след залез, а аз понякога дори се случвах и на правилното място, и така до средата на Юли.
Времето се кротна, Световното по футбол свърши, браво на Хърватите, Французите да !@№)(*§€@№…и така.
Последва същинското лято, което не случи нищо…почти:
Септември излезе на сцената като Фреди Меркюри: гръмогласен, пищен, стилно кичозен и като цяло прекрасен:
И така избутахме до есента. Октомври ни запрати в Родопите, където между две наздравици успявахме и да снимаме:
Десетина дни по-късно отново налазих тази безкрайно дашна планина:
След което си доснимах есен в Странджа…:
Не спирах и с опитите да родя нещо смислено в равнинния хаос около Ямбол…както се казва във вица: “В Грузия опитите продължават…”
Късната есен отново бях част от Photoschool и една чудесна пловдивска група. Упражнението ми с тях изненадващо даде резултат и за мен:
Същото място след десетина дни:
За финал какво друго, ако не водопадче – Гюмбертията с лек снежен макиаж:
И така. Пак да си кажа, публикувам това повече с намерение да поддържам блог-традицията…нещо като аперитивче. Основното и десерта – живот и здраве през Май 2019 en face.
Весели празници, най-доброто предстои !
