Първият есенен рейд над Родопите завърши направо успешно пред вид сериозния карък, който ни беше погнал. Като едни възпитани конски мухи обаче, след около две седмици се върнахме обратно, но този път в източната част.

Повечето хора се изненадват, като разберат, че този дял на планината всъщност е доста обширен и се простира до Ивайловград. Идеята най-общо беше да ошетаме района, пък ако нещо се случи, току виж сме и снимали…

Първата нощувка  направихме на станалия банален Дяволски мост край Ардино. Слязохме почти по залез и направо заопъвахме палатките без намерения за снимане. Ясната нощ обаче ни направи предложение, на което…нали се сещате. Заредихме техниката в тъмното и подпукахме звездни кадри. Както никога снимах звездите без да мърдат:

Пробвах и една нощна панорама, но рекламите на Canon за невероятните резултати в овладяването на дигиталния шум при екстремно Iso се оказаха доста преувеличени и няма смисъл да я показвам.
Междувременно започвах сериозно да замръзвам, което обикновено ми убива всякакви мераци. Сврях се в палатката и толкова.

На сутринта студът естествено беше още по-сериозен. Интересен факт, който ми се избистри за планинските речни долини, е че по тях не текат само реки. Охладеният във високите части въздух също се “оттича” по тях и за това в ранните часове градусите падат доста по-ниско в сравнение с околните хълмове. Кондензът в палатката ми беше замръзнал. Краката ми изобщо не се бяха стопляли. Време беше за снимане. Нивото на реката беше доста ниско и се бяха открили интересни камънаци:

Мостчето с червени тревички…йей….

Събрахме лагера и подпалихме към първата слънчева полянка. След като я стигнахме, около десетина минути се припичахме  като гущери, за да си върнем удоволствието от живота. Тъкмо решихме да подпалим отново, когато едно усойно място ни хвана окото. Всичко беше в скреж и единодушно решихме: нека бъде макро! (или ‘close-up’ за Борислав Костов 😉

Щракнах доста повече неща, но става еднообразно. Слънцето започна да напича, скрежът се стопи и петнадесетте минути слава на полянката изтекоха. Газ към Ардино и околността.

Не карахме много преди да намерим едно живописно селце с приятно кацнала на хълма джамия. Оформи се идеята да снимаме по залез и изгрев тук, но трябваше да запълваме цял ден. Слязохме до близкия град Джебел, който не ни грабна почти с нищо освен с едно стадо овце изкарани за продан облечени с дънки. Съвсем сериозно. Десетина мунути сме ги зяпали в хилежи, но ме досрамя да изкарам апарата, за да щракам…

Върнахме се обратно във въпросното село и се отдадохме на релакс. При настъпването на залеза се пръснахме, за да си търсим гледни точки. Аз избрах по-ниска, което се оказа грешка, която обаче нямах време да поправя. Щраках все пак:

След известно време слънцето огря и джамията:

За тази есен бях планувал две основни сесии  – Балканската, с резултатите от която вече ви досаждах и Родопска, която се оказа идеалната илюстрация на сентенцеията за живота и плановете…На практика успях да снимам на две места, за това ще ги обединя в един пост.

Бях решил да започна леко от Дяволския мост край Ардино, който снимах миналата пролет. Исках да имам и есенни кадри от там. Светлината се оказа средна хубост, наложи се да поизчаквам малко да се скрие излишното слънце:

Мотах се около мястото за да си търся ракурси. Появиха се рибари, единия от които ми послужи за няколко снимки:

Един кроп от горния кадър:

Миниатюрната фигурка и формите на моста даваха материал за доста композиции:

Естествено заклещих един-два кадъра и от най-снимания ракурс – ето пролетния вариант за сравнение:

Облите речни камъни даваха идеален материал за преден план:

Реших да не си тръгна, докато не намеря поне един кадър, подобен на който да не съм виждал преди. Това горе-долу ме задоволи:

Времето понапредна и хванах шосето за Смолян. Да караш в пика на есента из Родопите в приятно време си е удоволствие. За съжаление изпуснах интересен залез, който исках да снимам на Смолянските езера, но докато се оправя из странните улици там, времето мина.
На другия ден предстоеше Каньона на водопадите – нова еко-пътека (на 5-6 години) набързо станала известна поради сравнително лесния си достъп, лекото ходене и избилието от гледки. Бях идвал тук преди, но сега я хванах в доста мъгливо време, което беше ново за мен. В началото имаше нова табела, която предупреждаваше туристите, че мостовете не се поддържат…супер.
Нивото на реката беше достатъчно за интересни снимки все пак. Не след скоро кадрите заваляха:

Постепенно стигнах и до перлата в короната на тази пътека – най-високия водопад “Орфей”…който обаче се оказа прекалено силен за да го снимам както искам. Над него има доста по-ниска каскада, която са кръстили “Сърцето”, която също е приятна гледка:

Не продължих по-нагоре, понеже до колкото знам няма особен смисъл, пътеката става скучна. За това се върнах обратно, за да пробвам още няколко ракурса по реката:

Без ключовите мостчета тук, няма да може да се стигне лесно където и да било, надявам се да ги постегнат идните месеци:

По-стари кадри от това място може да видите на www.waterfallsbg.info, където ще бъдат и добавени и малко по-различни снимки от настоящото ходене.
За финал оставих любимия си кадър от сесията – гледката над водопада “Сърцето” с постепенно губещите се силуети на дърветата…както съм писал, мъглата е от най-сериозните съюзници на фотографа, по ред причини:

Класическият родопски пейзаж ми избяга за пореден път, надявам се идната пролет да запълня празнините.

Плашат ни с полярна зима идните месеци, така че зареждаме батериите и термоса, и чакаме.
Лека от мен 😉