Първата част на този отчет завърших с идеята, че всяко клише може да има повече от едно тълкувание. Както вече показах, Великден 2012 ми изнесе изненадващо буреносно представление. Подозирам, че празнотата след такива случки е родила изразът “Не всеки ден е Великден”, което само по себе си звучи малко отчайващо. През следващите дни често си мислех какво ли трябва да стане, че да се доближа поне малко до емоцията от този ден…

За пореден път всичко започна от случайно обаждане с оферта за снимане на някакво интересно място край село Смолско. Имало гьолче с горичка и параклисче, демек идилийка. Денят беше приятно облачен, но на самото място не успях да хвана нищо запомнящо се:

Бързо стана ясно, че няма смисъл да губим повече време тука и хванахме пътя без особена посока. Сега като се замисля, повечето интересни неща ми се случват точно в такива моменти – първоначалният план се разтваря в посредствеността на обстоятелствата, след което хуквам на никъде и след малко се оказвам някъде, а обстоятелствата стават такива, че апаратът загрява от снимане.

В този случай всичко почна от една нива с едно дърво, което се оказа под едно особено небе. Духаше и валеше, но важното беше, че на запад точно по залез облаците пропускаха светлина, което можеше да означава само едно – дъга. Трябваше само да изчакаме в калната нива на дъжда, който валеше странно, понеже вятърът беше силен. Сефте. След няколко тъпи минути  дъгата започна да се материализира. Настана снимачната лудост, все пак това беше нещо, което до този момент ми липсваше в колекцията. Задържа се достатъчно, за да и направя около двадесет кадъра, но има смисъл да покажа само един, в който светлината ми харесва най-много:

След няколко минути облаците почнаха да се разнасят, а аз се изместих по посока на залеза, където също се оказа забавно:

Тука някъде ми щукна, че клишето за великден може да има своето позитивно продължение – наистина не всеки ден е Великден, но уловката е, че всъщност не всички останали дни са по-лоши, а точно обратното…

Втората половина на Април също се оказа интересна. Започна бавно с разходка до  елховските гьолове, където хубавите неща в небето се случваха над скучен преден план:

След което налазих един абсолютно неизвестен водопад край село Стефаново, за който благодаря на Мартин Петров – каскадата е малка, но невероятно красива. За съжаление трудно ще я хвана в цялото и възможно великолепие, но за сега съм доволен, че поне я отметнах дори и с малко течаща вода:

Изкарах около два часа, за да изчакам да се поскрие слънцето, което пробиваше от неподходящ ъгъл:

Сами може да се убедите в потенциала на мястото, представете си тези тераси с повече вода:

 

Бързо си свърших работата тука и продъжих по пътя за Смолян, където ме чакаха Чудните мостове. Не бях ги посещавал до момента, а натрупаните почивни дни определено не бяха най-приятният момент да ги сефтосам, но отново мащабът изигра важна роля (намерете човека на долната снимка 🙂 Мястото се беше посъбудило от зимата, а дебитът на буйната река подсказваше, че събуждането е било грубо. Засуетих се в търсене на интересни композиции и определено зациклих на голямата арка:

Сцената беше доволно контрастна и с всеки кадър от клина предвкусвах сложната поне за мен обработка, която ми предстоеше.
Това обаче не ме дразнеше толкова, колкото фактът, че не намирах композиция, след която да се почувствам задоволен, а извивките на арките определено обещаваха повече, от колкото успявах да извлека до момента…
Опипвайки мястото се оказах навлязъл доста дълбоко под голямата арка, за да видя как седят нещата от там…и това се оказа търсената поза:

Последва интересно пътуване към Смолян, където на едно място вместо “Зиг”, направих “Заг” и за малко отново да попадна в ситуация да си изпържа матрицата от снимане…няма да обяснявам излишно от чисто суеверие, че някой ден все пак ще се върна, за да хвана това, което пропуснах.
На другия ден минах за пореден път през Дяволския мост на Ардино, който се оказа отрупан от туристи, а аз дори не знам как издържах там около час. Зимзелен и Бели пласт също се оказаха пострадали от празничната инфекция, за това директно запалихме към дома. Пътьом последва рязко спиране, за да глътна ей този десерт…

…и това беше последният пейзаж за Април.

Май се очертава работно-зает, но пък винаги си остава надеждата да се натреса на някой от “онези” дни…

Лека от мен 🙂