Category Archives: Родопи

Из Родопите I

Поредното пътуване с Ванката Миладинов започна с повторение на Рилския манастир, където не извадихме техниката и на майтап. Последва скоростно преместване към Средна гора и един забутан язовир, който обаче поради сушата беше почти изчезнал. Така си изкарахме един цял ден на път без дори и най-лек намек за снимане. Надеждата си остана за Родопите и следващите дни.

Започнахме рано сутрин на язовир Батак. Мъглата беше гъста като каймак, видимостта – около двадесет метра. Почакахме известно време край позамръзналия бряг срещу известното островче, но нищо не се променяше. Часовникът показа, че изгревът се е случил, а ние лека по лека решихме да си търсим късмета на друго място. Докато се изкачвахме към Батак, се появи някакъв лек вятър, който започна да издухва мъглата. Гледката беше грандиозна, а ние френетично започнахме да търсим подходящо място за кадър. След няколко минути безплодно лутане, просто спряхме колата и всеки хвана на някъде. Язовирът се беше показал на половина и в далечината се видя островчето, което преди това чакахме да се открие:

От десетината кадри естествено трябваше да избера само един. Междувременно в други посоки също беше интересно:
След още малко мъглата изчезна, времето си стана ясно, което отвя плановете ни за посещение на Фотинските водопади. След малко умуване, решихме, че хващаме навътре към Триград. По пътя се “любувахме” на кафявото, което се оказа сериозно на мода тази есен.
Някъде край язовир Широка поляна Ванката, който до този момент се беше умълчал, спря колата и излезе да зяпа нещо под капака. След няколко секунди обяви, че пътуването ни свършва до тук – някаква важна част от окачването се беше скъсала. Абсурдно беше да се връщаме по същия бейрутски път, понеже имаше опасност да скапем автомобила на сто процента. Трябваше да си търсим вариант с нормален асвалт, който ни даваше шанс да се приберем. Продължихме напред към Триград, за да хванем оттам към новото шосе през Девин. Бях се примирил с факта, че няма да се снима сероизно този път, за това по пътя спряхме да се порадваме на една жълта иглолистна горичка (има иглолистни, който пожълтяват есенно, знаете къде да питате):
След Доспат изведнъж попаднахме на място, където все пак есента присъстваше сериозно. Беше толкова неочаквано, че отново спряхме за да позяпаме. За сериозно снимане не ставаше поради прекалено спокойната атмосфера и синкавата омара. Все пак беше нещо:
По-късно на Тешел се оказа, че направо си става за снимки. Пътищата наоколо си бяха нормални, което ни позволи да останем още една вечер. Настанихме се в една къща за гости в Ягодина и след лека почивка слязохме в ждрелото за една разходка.
В началото беше трудно заради сериозния контраст, но след това нивата се изравниха:
На сутринта рано хванахме към Тешел, за да избегнем синкавите воали във въздуха, които заплашваха да се появят по-късно. На самото язовирче нещата бяха спокойни, докато не полъхна лек ветрец, който започна да гони листата по повърхността. Не ми трябваше много, за да се заиграя с движението в кадър:
Горната снимка е от няколко 15-секундни кадъра насложени по същия начин, по който наслагвам кадрите със звездни следи. Почнах да експериментирам с различни скорости, за да получа различни по дължина следи:
Прекомпозирах и почнах наново да събирам материал:
Серии от 10 секундни експозиции
Същото, но с 15 секундни следи
След малко започнаха да се разсейват облаците над язовира. Бях събрал достатъчно материал, за горните кадри, за това се преместих на стената, където Ванката вече се беше заредил в засада. Вятърът, който до момента ми направи кадрите с листата, услужливо утихна, за да хвана няколко перфектни отражения на отсрещните склонове:
Определено спасихме пътуването, като решихме да останем още една вечер. Последва едно безкрайно прибиране “на пръсти”, но Ванката все пак успя да ни закара до София.
Не се знаеше какво следва, но в последствие се оказа, че отново ще налазим Родопите. За това – друг път.
Сега “лека” от мен 😉
P.S. Ето линк към рапорта на Сър Миладинов: “Ягодинско ждрело и яз.Тешел”
Also posted in Батак, есен, Тешел, ягодинско ждрело

Есен 2010: Дяволския мост и каньона на водопадите

За тази есен бях планувал две основни сесии  – Балканската, с резултатите от която вече ви досаждах и Родопска, която се оказа идеалната илюстрация на сентенцеията за живота и плановете…На практика успях да снимам на две места, за това ще ги обединя в един пост.

Бях решил да започна леко от Дяволския мост край Ардино, който снимах миналата пролет. Исках да имам и есенни кадри от там. Светлината се оказа средна хубост, наложи се да поизчаквам малко да се скрие излишното слънце:

Мотах се около мястото за да си търся ракурси. Появиха се рибари, единия от които ми послужи за няколко снимки:

Един кроп от горния кадър:

Миниатюрната фигурка и формите на моста даваха материал за доста композиции:

Естествено заклещих един-два кадъра и от най-снимания ракурс – ето пролетния вариант за сравнение:

Облите речни камъни даваха идеален материал за преден план:

Реших да не си тръгна, докато не намеря поне един кадър, подобен на който да не съм виждал преди. Това горе-долу ме задоволи:

Времето понапредна и хванах шосето за Смолян. Да караш в пика на есента из Родопите в приятно време си е удоволствие. За съжаление изпуснах интересен залез, който исках да снимам на Смолянските езера, но докато се оправя из странните улици там, времето мина.
На другия ден предстоеше Каньона на водопадите – нова еко-пътека (на 5-6 години) набързо станала известна поради сравнително лесния си достъп, лекото ходене и избилието от гледки. Бях идвал тук преди, но сега я хванах в доста мъгливо време, което беше ново за мен. В началото имаше нова табела, която предупреждаваше туристите, че мостовете не се поддържат…супер.
Нивото на реката беше достатъчно за интересни снимки все пак. Не след скоро кадрите заваляха:

Постепенно стигнах и до перлата в короната на тази пътека – най-високия водопад “Орфей”…който обаче се оказа прекалено силен за да го снимам както искам. Над него има доста по-ниска каскада, която са кръстили “Сърцето”, която също е приятна гледка:

Не продължих по-нагоре, понеже до колкото знам няма особен смисъл, пътеката става скучна. За това се върнах обратно, за да пробвам още няколко ракурса по реката:

Без ключовите мостчета тук, няма да може да се стигне лесно където и да било, надявам се да ги постегнат идните месеци:

По-стари кадри от това място може да видите на www.waterfallsbg.info, където ще бъдат и добавени и малко по-различни снимки от настоящото ходене.
За финал оставих любимия си кадър от сесията – гледката над водопада “Сърцето” с постепенно губещите се силуети на дърветата…както съм писал, мъглата е от най-сериозните съюзници на фотографа, по ред причини:

Класическият родопски пейзаж ми избяга за пореден път, надявам се идната пролет да запълня празнините.

Плашат ни с полярна зима идните месеци, така че зареждаме батериите и термоса, и чакаме.
Лека от мен 😉

Also posted in Дяволски мост Ардино, екопътека Каньон на водопадите