Category Archives: Сакар планина

2017: Юли – Декември…

…и обща ревизия на почти изминалите дванайсет месеца като цяло…някак си не върви след две публикации за цяла година да направя една отделна в стил “Годината ми в снимки”, така че ще наруша традицията.

 

Надали ще изненадам някой като си кажа, че през Юли пак снимах светулки, и пак в резерват Ропотамо…не се заричам, но мисля през следващата година, ако отново ще гоня буби, да е по нови места – в гората на Ропотамо вече започнах да именувам сърните и глиганите.

През този светулков сезон ходих само три вечери, а за показване горе-долу стават резултатите само от две от тях:

Тая гора определено трябва да я оставя да “почине”.

Лято 2017 беше наказание за фотографите, кратко и ясно. Морето рядко беше нещо различно от тепсия, а на Пирин видяхме на два пъти по половин облак.

Тук-там се намираше по някоя троха за гладната ми фотографска душичка:

Това горе между другото  е плажът от “Оркестър без име”. Факт.

А това долу е едно от любимите ми пирински езера – не се сдържах въпреки “туристическия” изглед на снимката:

Не се сдържах и да не се побъзикам отново със стотиците рибенца – глупави са като кокошки, но в пъти по-забавни:

Август също мина тягостно с леки разсейки:

Още един факт – оказва се, че Черно море също има свой приливно-отливен цикъл – амплитудата му обаче е около десет-петнайсет сантиметра – малко, но от сърце. Забелязах го като правих тази снимка:

На другия ден този рошав преден план вече беше под вода:

Та така де, пазете се, може да си намокрите чорапите, ако не внимавате.

Някъде по това време за първи път щракнах и още нещо, за което мечтая от години, но резултатът е далеч от каквато и да било художественост, така че всичко предстои. Трудничко е, но има начин и това за сега е важното.

Август се изниза и както си му е ред, Септември донесе малко разнообразие в небето. Залезите почнаха да придобиват онзи леко студен оттенък, а цветовете да остават няколко минути повече:

Случи се и традиционната нощ, когато арапейците изпращат сезона пеейки “Оставаме, остааавамееее !”, след което палят колите и си тръгват.

За мой късмет нощта предложи чудесна буря на хоризонта:

…докато някой не включи някаква лампа, която поразвали пейзажа…

…след което обаче арапейците запалиха “последния огън” и нещата взеха, че придобиха приемлив, дори прекрасен вид:

След което дойде Октомври. А този месец значи есен.

Първо я подгонихме в Родопите, където щракнах едно водопадче, което до преди  година мислех, че не е там, където е, но това е друга история за две Белици и няколко мечки…

Водопад Гюмбертията анфас и леко не-точно-анфас:

Междувременно гледката от хотелската тераса беше тази:

А на сутринта – тази:

Родопите човек може да ги снима и по гащи от терасата.

През Октомври цветовете вече се задържат достатъчно дълго, та човек да поосмисли композицията си:

Освен ако не е втръсналото самотно дърво в пусто поле, което или центрираш, или не (аз напоследък само ги центрирам…):

Дойде и Ноември, който пак значи есен, но в ниското. Новородената ни Ямболска Фотографска Общност  се занесе по долното течение на Тунджа, за да гони мъгли. Хванахме ги мъглите:

Хванах си и разни детайлчета от типа “аз много си ги харесвам, щото са си мои”:

От реката, пленерът се изнесе към Сакар, където центрирах поредното полско дърво:

И “залязах” на Палеокастро, който по това време на годината гледа към залеза:

По-късно през месеца се разходихме и до едни отражения, където обаче дърветата бяха с прекалено много листа, за да стои добре:

А след това отново бях част от забавата на PhotoSchool.BG, този път в Димитровград-Хасково. Чудесни хора има и там. Има и брезички:

През Декември снимам рядко. Този няма да е различен и това ми става все по-ужасна мисъл. Декември трябва да се промени ! (считам го за новогодишно обещание наред с отслабването, спирането на вредните храни и т.н….тоест а дано, ама…..)

 

Пожелавам на всички 2018-та да е по-добра от 2017-та, което не е хич висока летва.

Наздраве от мен 😉

Also posted in Арапя, водопад Гюмбертията, Палеокастро, Пирин, Рибно Бъндеришко езеро, светулки, Черно море

Септември 2014

Връщайки се назад през годините, рядко съм казвал нещо хубаво за този месец. Придобитата ми детска ненавист покрай края на всяка лятна ваканция и началото на съответната учебна година не успя да бъде изместена от нищо интересно покрай пейзажната фотография. Както казва обаче Ванката Миладинов: “Септември е ок за снимане, ако си на правилното място.” и явно правилното място за този преходен месец тази година поне за мен се оказа морето.

Месецът започна с такава буря, каквато си представям, че са зяпали динозаврите. След цял ден в който слънцето печеше по онзи особен начин, който се усеща като едра шкурка върху кожата, за минути небето се вгъна в себе си:

IMG_5485

А след още няколко минути между небе и море вече нямаше ясна граница.

Всичко естествено се успокои в един сравнително красив залез:

IMG_5497

В следващите дни морето се вдигна сериозно, а аз се оказах за пореден, но не последен път това лято на Дарданелите край Варвара с малка, но стегната група снимащи. Силното вълнение караше мястото да изглежда по-различно и отваряше нови възможности за кадри, там където преди това съм минавал без изобщо да погледна:
IMG_5508

Последва оттренираното упражнение с вълните:
IMG_5522

В такива моменти обикновено се налага да се изритвам от хипнозата, в която изпадам, за да не изхабя времето за едно и също. В този случай небето не предлагаше кой знае какво и просто мръднах в страни:

IMG_5538

Последва малко спокойствие, след което небесата отново започнаха да бълват апокалипсис, а аз по стечение на обстоятелствата отново се оказах на Дарданелите:

EA3A5602

Времето за снимане се оказа изненадващо малко и си останах с този ракурс:

EA3A5611

Морето отново се успокои, но прогнозите обещаваха да няма скука и понеже денят вече се беше смалил доволно, ставането рано сутрин не представляваше досадното упражнение от средата на лятото. Първият изгрев го хванах малко случайно и нямах особено време да си търся място, за това просто се пуснах до плажа на Арапя, където “изненада!”, започна  играта с вълните:EA3A5685

EA3A5696

EA3A5716

До този момент слънцето все се оказваше зад облак, но след малко ми се отдаде възможност да снимам вълните контражур, което внесе някакво минимално разнообразие:EA3A5742

Писна ми и реших, че съм приключил, но светлината казваше друго:

EA3A5766

На следващата сутрин морето отново избухна, а аз пропуснах брутален изгрев поради грешна преценка за евентуалното развитие на ситуацията. Ако имате колебание за нещо подобно, винаги се изритвайте да излезете навън…

Последва залезна разходка до Созопол, където вълните бяха особено впечатляващи:

EA3A5894

Което обаче някак си не личи от кадрите:
EA3A5928

Общо-взето Созополските вълнения ме оставиха с особено приятен вкус в душата, но от кадрите не бях никак доволен и се чувствах по-скоро в очакване. Следващата сутрин отново се оказа интересна и набрал инерция от предните дни, рано се бях наредил на едни забавни скали, където следях ритъма на вълните до появяването на първите изгревни цветове:

EA3A5983

EA3A6001

До този момент успешно избягвах по-силните вълни, докато съвсем в края при търсенето на следващия ракурс, една така плисна, че не остави нищо сухо по мен…но това е една друга история за устойчив идиотизъм, която разказвам на по-близки хора. Ще кажа само, че докато глупавите се учат от грешките си, а умните – от грешките на другите, има и още една малка категория тъпани, в която пападам с двата крака – там сме всички тези, които с чупка в кръста повтаряме едни и същи груби грешки докато или все пак си променим подхода, или образно казано “умрем”. Стените на този “елитен” клуб са напукани от най-често счупените глави на членовете му. Не идвайте при нас въпреки, че изглежда забавно, по-добре ни гледайте отстрани и се смейте 😉

Утешението все пак остава в доволното количество кадри, които се получиха:

EA3A6077

EA3A6110

Нещата придобиха още по-прекрасен вид, когато слънцето проби:

EA3A6051

EA3A6046

След това облаците се сгъстиха и всичко изгасна, а аз хванах наобратно със смесени чувства, за да прегледам резултатите.

Последва работна пауза, която ме запрати край Дунав, където все още не бях снимал. Там обаче се снима трудно по ред причини: не знам подходящите места или не съм достатъчно добре оборудван, за да ги достигна. Има и комари. Ама много комари. Докато се мотах едната вечер край реката, за да си харесам нещо за евентуалния залез, при всяко спиране за секунди се оказвах покрит от жужащите вампири, а един рибар през смях ми каза: “Ама те сега са малко :D”. Сигурен съм, че на някой от дунавските острови има поне един оглозган рибарски скелет…

На края щракнах залеза непосредствено от хотела, в който се намирах  и почти на бегом се прибрах:
IMG_6016

Някак си не можа да ми запука за предния план при положение, че във всеки един момент ме ядяха десетина гадове. Дунав си остава за друг път.

Оставаха няколко дни до края на месеца и си мислех, че съм приключил с фотографщината. Ми не бях – последната неделя ме дръпнаха на гъбинг из Сакар. Гъбингът е екстремен спорт и не е за всеки, но пък е супер забавно. Моташ се из горите, зяпаш и от време на време ругаеш, че си супер неграмотен на тема “Гъби” и може би пропускаш изтънчена кулинария. На края на деня се качихме на хълма Палеокастро (в превод “Стара крепост”), където поразгледахме каквото е останало от траките, което не е много и се иска доста въображение, за да се хареса. Хвърлях по едно око на евентуалния залез и както си мислех, че изобщо няма да си изкарам техниката, така и припнах, и се заредих на първата що годе интересна композиция, което не беше лесно – Сакар  е трудна за снимане. Залезът обаче свърши работа:

2-6252

Септември 2014 изненадващо се оказва най-успешният ми от към снимане тази година, така че си затварям мрънкащата уста относно качеството на месеците – всички са прекрасни…освен Март, Март е гаден и има много да ми се доказва.

Лека от мен 😉

Also posted in Арапя, вълни, Дарданели, Дунав, морска буря, Палеокастро, пейзажна фотография България, Созопол, Черно море