Category Archives: скреж

Из Родопите II

Dec
06
2011
by Hristo Svinarov | 4 Comments

Първият есенен рейд над Родопите завърши направо успешно пред вид сериозния карък, който ни беше погнал. Като едни възпитани конски мухи обаче, след около две седмици се върнахме обратно, но този път в източната част.

Повечето хора се изненадват, като разберат, че този дял на планината всъщност е доста обширен и се простира до Ивайловград. Идеята най-общо беше да ошетаме района, пък ако нещо се случи, току виж сме и снимали…

Първата нощувка  направихме на станалия банален Дяволски мост край Ардино. Слязохме почти по залез и направо заопъвахме палатките без намерения за снимане. Ясната нощ обаче ни направи предложение, на което…нали се сещате. Заредихме техниката в тъмното и подпукахме звездни кадри. Както никога снимах звездите без да мърдат:

Ванката се зареди на съседна позиция, за да поекспериментира, а аз оставих апарата да събира материал от въртенето на Земята, понеже някои неща не се променят пък. След малко останах сам, нощта започна освен звездна, да става и подчертано студена, а аз се присетих за легендата около построяването на моста. На кратко: един момък, за да го построи на време, сключил сделка с Дявола, естествено при по-специфични условия. Момчето трябвало да вгради образа на рогатия в строежа, но хем да е там, хем да го няма, хем да се вижда, хем не, хем да не е метериален и не знам си още какво…Обикновена куха лейка, като мен би се отказала, но въпросния момък решил задачата, като използвал отраженията на моста и скалите във вира. Умен тип.
На тази снимка се вижда най-добре въпросното лице. Отражения обаче има още много и с малко въображение повечето от тях ти заприличват на дяволи, особено като луната се мести и огрява всичко под постоянно променящ се ъгъл. Сам, по никое време, на тъмно и студено, признавам, че не беше най-умното занимание за нервите ми да търся сатанистки образи, но в един момент едното лице за няколко минути се превърна от дявол в готин озъбен заек. Изхилих се на собствения си мозък и ми олекна…
На края се получи това:

Пробвах и една нощна панорама, но рекламите на Canon за невероятните резултати в овладяването на дигиталния шум при екстремно Iso се оказаха доста преувеличени и няма смисъл да я показвам.
Междувременно започвах сериозно да замръзвам, което обикновено ми убива всякакви мераци. Сврях се в палатката и толкова.

На сутринта студът естествено беше още по-сериозен. Интересен факт, който ми се избистри за планинските речни долини, е че по тях не текат само реки. Охладеният във високите части въздух също се “оттича” по тях и за това в ранните часове градусите падат доста по-ниско в сравнение с околните хълмове. Кондензът в палатката ми беше замръзнал. Краката ми изобщо не се бяха стопляли. Време беше за снимане. Нивото на реката беше доста ниско и се бяха открили интересни камънаци:

Докато си играех с горната снимка, Ванката профуча край мен бълвайки полу-свързани неща. Оказа се, че е нагазил в реката с гумени ботуши, за да хване по-интересна композиция. В резултат изведнъж се беше разтреперал неконтролируемо и се изстреля към колата, за да се топли. Това малко му скапа ентусиазма, но след няколко минути се върна. Аз търсих някаква композиция, която да ми седи поне малко по-различно:
Мостчето с червени тревички…йей….
За край щракнах и перфектното отражение, понеже Ичо обича отражения и туй то:

Събрахме лагера и подпалихме към първата слънчева полянка. След като я стигнахме, около десетина минути се припичахме  като гущери, за да си върнем удоволствието от живота. Тъкмо решихме да подпалим отново, когато едно усойно място ни хвана окото. Всичко беше в скреж и единодушно решихме: нека бъде макро! (или ‘close-up’ за Борислав Костов 😉

Щракнах доста повече неща, но става еднообразно. Слънцето започна да напича, скрежът се стопи и петнадесетте минути слава на полянката изтекоха. Газ към Ардино и околността.

Не карахме много преди да намерим едно живописно селце с приятно кацнала на хълма джамия. Оформи се идеята да снимаме по залез и изгрев тук, но трябваше да запълваме цял ден. Слязохме до близкия град Джебел, който не ни грабна почти с нищо освен с едно стадо овце изкарани за продан облечени с дънки. Съвсем сериозно. Десетина мунути сме ги зяпали в хилежи, но ме досрамя да изкарам апарата, за да щракам…

Върнахме се обратно във въпросното село и се отдадохме на релакс. При настъпването на залеза се пръснахме, за да си търсим гледни точки. Аз избрах по-ниска, което се оказа грешка, която обаче нямах време да поправя. Щраках все пак:

Легнахме си при доста по-приятни условия от предната вечер.
На сутринта облаците бяха почти идентични със залезните от предния ден:

След известно време слънцето огря и джамията:

След още малко цветовете се измиха. Последва упражнението по събиране на палатки и сутрешен развод на тема на къде да хванем след това. Посоката беше изток, към язовир Ивайловград. Пътьом спирахме по разни интересни места, които отбелязвахме за в бъдеще. От време на време цветовете в местните горички ни караха да спираме:
Всъшност рядко се случваше да изминем повече от няколко километра без да спрем за нещо край пътя. Следващите кадри дори не помня вече къде точно снимахме:
Продължихме на изток през реални селца с нереални имена и постепенно стигнахме до Маджарово. Струва си да се видят меандрите на Арда в този район. За снимане не ставаше, но пак беше приятно. Общото мнение беше, че евентуалният залез ще е тъп. След около половин час общото мнение беше, че за пореден път тъпите сме ние, понеже никога, ама никога не трябва да се отписва пейзажна ситуация, в която има облаци. Оказахме се в бясна надпревара с времето в търсене на подходяща гледна точка. Не намерихме такава и снимахме най-интересният в последно време залез на най-тривиалното място – зад мантинелата на пътя за Ивайловград.
Горните снимки ги направих и ги качвам, за да са ми поредната обеца на ухото. Дано съм си научил урока.
След безплодната надпревара със слънцето, се оказа, че нямаме особена идея къде да спим. Тук късметът ни проработи и си намерихме най-чаровната полянка в едно пусто поле, с едно самотно дърво, с една зелена мека трева под него, под една приятна луна, с едни подходящи за снимане облаци. Единодушно се втурнахме да си направим кадри с една от най-изтърканите идеи – палатка под звездите. Изтърканите идеи обаче са станали такива, защото са добри:
Бяхме се оказали там в точния момент, понеже облаците се сгъстиха след като се наснимахме и скриха всичко. Хапнахме и легнахме – идилията беше цялостна.
Малкото сън за тази нощ се оказа достатъчен и в тъмното потеглихме към Маджарово с идеята да заредим някъде. По тези краища бензиностанциите не са денонощни. След около половин час лутане се оказа, че трябва внимателно да си сметнем километрите до най-сигурната точка, но всичко свърши добре. Междувременно изгрев нямаше:
Хванахме към София, но по пътя пробвахме една горичка, която си бяхме набелязали предния ден заради странните камъни, с които беше осеяна:
Аз бързо се отегчих да търся невъзможни композиции в тоя хаос от форми, но Ванката си намери разни цветенца и гъбки, и търпеливо си ги отснима заринат в листа и клонки. Предният ден бях разбрал суровата истина за макро-фотографията и се помотах търпеливо, докато го чакам да се наиграе.
Последва дълго прибиране слагащо края на есенните сесии за тази година. Ясно е, че не е ясно какво ще се случва за напред, но определено есен 2011 ще си остане един от най-странните сезони за снимане. Превърна се в сериозно предизвикателство, което ни закара до места, за които принципно трудно бихме се сетили. На края мога само да кажа, че беше адски забавно и искам пак 😀
Лека от мен 😉
Also posted in Дяволски мост Ардино, есен, нощна фотография, Родопи