След доволно резултатният преден месец, някак си очаквано Юли започна бавно. И продължи бавно.

Нормално за месеца лятото набра скорост и започнаха дългите, ясни и всъщност не толкова горещи периоди. Единственото хубаво за мен в такова време е постоянната надежда от изненадваща лятна буря. С такава идея се разходихме един следобед в началото на месеца. Обещаващата облачност се поразсея, а докато се мотахме из околните полета, щракнах тези слънчогледи:

Крайно нетипична за вкуса ми снимка предвид времето и момента от деня, но някак си ми харесва, свежа и лятна ми е, а не съм особен почитател на лятото…може би с напредването на възрастта подмладявам…

Същата вечер се забихме в едни житни ниви, но там не ми мина номера.

След което времето отново се “оправи” и се занизаха въпросните кристално ясни и вдъбяващо лазурни дни. В средата на месеца едно залезче ме подлъга да хукна да го гоня, но точно преди да се пооцвети както трябва, цирусната облачност се разсея и си останах с това:

Не че ако се беше оцветило юнашката щеше да е кой знае колко по-добре, но все пак…

Надеждата обаче беше във факта, че такива залези обикновено предвещават промяна на времето, така че зачаках.

И тя дойде непосредствено на следващия ден. Денят мина в дъждове на талази, небето запушено от всякъде. За късмет около час преди залез се забърка интересна буря, която се изля и започна да се разсейва, когато слънцето вече беше слязло ниско над хоризонта- обикновено в такива момента стават брутални красоти, но не ме огря. Проблемът на това да се концентрираш в разработката на едно място е, че се ограничаваш в много малка част от пейзажа и вероятността нещо да се случи ама точно там, пада сериозно. Кацнах отново на меките скали, понеже съм си решил, че трябва да завърша лятото с нещо хубаво от там….ами другия път. За сега толкова:

Последваха първите типични летни жеги – новинарите отново гръмнаха апокалиптично обявявайки влизането ни в поредния кръг на ада (сериозно, какъв идиот трябва да си, за да мериш температура на слънце, на десет сантиметра от земята и да шашкаш народа, че било четир’се и не знам си колко градуса !?!) За мой късмет се наложи сериозна работна пауза, която изкарах по добруджанските кърища, факт, който няма място в този разказ.

След работата обаче последва климатична награда: от Изток задуха блаженно, морето се разтанцува, рукнаха едни пуканки по небето, а аз втора покана не чаках. Младежът по-долу дали някога ще разбере, че го играе модел на два фронта:

По-късно се изниза и залезната шаренийка:

Небето се изчисти през нощта, но си бях наумил да пробвам изгрева и малко изненадващо, но небето сервира втора порция пуканки. Отново запалих към залива Манастирич с надеждата за червеникави скали.

Докато чаках, загрях с това:

След малко и слънцето надникна над вълните. Лятото обаче по нашите ширини червената вълна от спектъра почти не пробива, понеже се случва прекалено за кратко и рядко атмосферата е толкова чиста в ниското, за да я пусне. Във високото все пак се показа:

След това облаците се сгъстиха и не ми скриха скалите, когато трябваше да светнат. Друг път ще ги снимам огрени тия скалички:

Облачната тапа обаче образува типичната гледка, така че, когато животът ти дава крепускуларни лъчи, снимаш крепускуларни лъчи и не мрънкаш:

Същата нощ облаците се позадържаха и понеже бяха толкова ниско, действаха като отражатели за земните светлини, пръскайки обратно призрачна зеленикава вълна. Не се сдържах въпреки липсата на интересен обект:

На горния кадър няма никаква луна, а това за хората, които не са свикнали да скитат по нощите в лов на снимки, трябва да прозвучи странно и интересно; останалите си знаете 🙂

Мислех си, че големите жеги за сезона бяха минали, но всъщност се оказаха само репетиция. Времето утихна, градусите скочиха, настъпи уикендът, което обикновено по морето води до количествено натрупване на хора дошли да се напочиват като за последно; понякога това води и до интересни ситуации, като тази експлозия на китайски фенери някъде край Лозенец:

Изтървах сигурно повече от половината, но пак става ясно, че са се постарали хората.

Забавно кадро се получи предвид факта, че всеки фенер е всъщност малка молитва за този който го пуска или поне това е основната идея…еми погледнато острани и леко отгоре, явно молитвите от подобен тип общо-взето прегарят малко след като отлетят и толкова, така че, умната и помогни-си-сам-и-господ-ще-ти-помогне и т.н.

Толква за Юли, лека от мен 😉