След последното ми ходене из района се сдобих с неприятна контузия, която ме държа в низините дълго време. Писна ми да чакам да се оправя и поех с две приятелчета отново натам. Нямах настройка за снимане, а просто за ходене и влизане във форма. За това и по-голямата част от снимките ми са…”репортажни”, за да не кажа “просто за спомен”…

И двамата ми спътници не бяха ходили до момента на планина, за това ми беше интересно да ги документирам как шляпат по чукарите и се кефят на всичко.
Тръгнахме от с.Тъжа към едноименната хижа. Жега. Като понабрахме височина, нещата си дойдоха на мястото. Не бързахме за никъде и често спирахме просто да позяпаме пейзажа:

Не след дълго стигнахме Бабското пръскало. Покатерихме го да видим как е от близо:

Продължихме към Кадемлийското пръскало, където щракнахме една фотка за спомен на групата:

След още известно време се настанихме в х.Тъжа, която е станала прекрасно място след ремонта. Даже се продаваше и бира. Студена. Два вида.
На сутринта щракнах късния изгрев около хижата:

След това хукнахме към х.Рай през връх Ботев. Като ходиш към най-високото място в планината, пътят ти е все (почти) на горе. Не е като да не спирахме да почиваме често под предлог “Ча’й сега да се щракнем и тука…”:

Минахме стадо дзен-балкански крави:

До заслон Маринка беше интересно да зяпаме основно пропастите на Северния Джендем:

Като цяло времето беше ясно, но от време на време ни обграждаха облаци:

Появи се и върхът:

На самия заслон спряхме за по-дълга почивка:

Докато се мотахме, към нас се приближи хергеле полу-диви коне:

Спътниците ми им се кефеха, докато се правеха не хладнокръвно разсеяни:

А аз малко се поунесох със снимането им:

“Комунизмът е жив и по-силен от всякога!!! Нещо обаче объркаха чертежа на петилетката и вместо Септември да бъде Май, Януари стана Април…”

Подобни глупости ми се въртяха из прегрялата глава, докато крачех по любимата си пътека в най-топлата зима, която си спомням. Принципно с времето в планината винаги съм с поне две на ум, но сега изненадата беше тотална и не изцяло приятна. Бях екипиран зимно, но на практика беше ранна пролет и това в комбинация с лошата ми физическа форма породи нецензурни мисли всякакви…
Първо, нямаше никакъв сняг…ама никакъв, дори на билото, което през Януари трябва да е бяло, сега беше прошарено. Замръз имаше остатъчен и само по местата, които никога не виждат слънце. “Пак ще снимаш поточета…” си мислех докато надеждите ми за ледени висулки се стопиха. Няма лошо, обичам поточета, но бях дошъл за друго…

Пътеката от Карлово на горе е лесна веднъж, като набереш височина. Стара река предлага безкраен материал за снимане:

Така от бързейче на бързейче стигнах х. Хубавец – приятна постройка, която лесно се снабдява с всякакви глезотии непривични за по-високите хижи. Аз съответно, като едно градско лекенце, не пропуснах възможността за нормалното ми сутрешно кафе:

Малка почивка и нагоре към х.Балкански Рози. Междувременно снимах това любимо дърво, което всеки път заглеждам, като се качвам по този маршрут:

И естествено отново по основната тема на пътуването:

На Балкански рози спрях за един шоколад и се сдобих с неочакван спътник – едно дребно куче се спусна да ме лае от хижата по онзи комплексарски начин, по който лаят всички дребни кучета, но след като го почесах малко по врата, явно се влюби и на тръгване от хижата тръгна с мен. Реших, че само ще ме изпрати до някъде, до където сметне, че му е удобно и ще се прибере, но то постоянно си ме следваше и се качи с мен до х. Васил Левски. Чудех се какво да го правя, но тамошните хижари ме светнаха, че местните кучета често си правели подобни екскурзии.
На път към х.Васил Левски:

На самата хижа пробвах да видя как ще се представи залеза…не бях особено впечатлен, но пък гледката към Големия и Малкия Купен винаги си струва:

Вечерта компанията в хижата беше приятна и както обикновено става, легнахме си по малките часове.
Надеждата ми беше, че рано сутрин температурите ще паднат до -3,-4 градуса и близкият водопад “Карловско пръскало” ще образува малко ледени къдрици, които да снимам…
Като станах, хижарят ме усведоми, че температурата е 7 градуса.На 1540 Метра. Рано сутрин. През Януари. Супер…
Отидох все пак до погледна пръскалото, понеже за мен лично от него почна цялата лудост на тема “Водопади” преди около 15 години…

Надеждата ми да го хвана полу-замръзнал остава за неопределеното бъдеще…междувременно щракнах спътника ми за спомен:

Докато съм бил на водопада, хижарите от Балкански рози са идвали да си го търсят, но сме се разминали. Така или иначе, той не се отделяше от мен, така че шях да им го върна цял като слизам за Карлово. Разбрах, че се казва Ерик.
Дойде време за слизане.

По пътя Ерик само ми се вреше в краката и вършеше всякакви глупости и колкото и да се опитвах да не се привържа към него, все пак не успях.
На слизане минах покрай “Казана”, което представлява голям и дълбок вир и е нещо като забележителност в местността на х.Балкански рози:

И един детайл:

Докато си настройвах статива за последната снимка, нещо не беше наред – целият апарат леко трептеше и като погледах надолу, Ерик беше застанал под статива и го тресеше, като бясно махаше с опашка в търсене на внимание. Как след това да не се привърже човек към подобна чаровна и искрена глупост ?
Междувременно още едно поточе, за да не се отклонявам:

Стигнах Балкански рози, където хижарят искрено се забавляваше с факта, че съм разходил кучето му без да искам. Даже ме почерпи боб и чай, докато почивах. Междувременно, като разбра за манията ми към водопадите, ми спомена за малко известното “Черно пръскало”, което било на близо. Аз съответно веднага се наострих, имах достатъчно време да се отбия и да го снимам. Докато се обяснявахме, стана ясно, че ми говори за “Пръскалото на малкия башит”, което преди години бях пробвал да намеря безуспешно. Сега обаче ме инструктираха подобаващо.
На тръгване завързаният вече Ерик ми хвърли един тъжен поглед…искам да си мисля, че не съм толкова сантиментален, но фактите сочат друго…
След около двайсет минути стигнах притока, който търсех и след като пресякох Стара река по един паднал бор, забих нагоре. Стигнах пръскалото за около десет минути. Изненадата беше приятна:

Мотах, се около час, но бях доволен:

И този ще го повтарям на пролет/есен/зима (ама истинска) и т.н., няма начин…
Оставаше само пътя на долу.
Заваля.
Забързах крачката и нямах намерение да вадя апарата, но все пак направих задължителната снимка от мостчето до санитарната зона:

Частичната запечатка на Canon-а удържа на слабия дъжд, а аз заприпках по мокрите камъни към града. Около час и две-три падания по-късно, бях в Карлово.
Малка вечеря в местно заведение, след това през центъра, на гарата и с влака обратно към работното ежедневие.

Следва…не знам какво, не съм решил още 😉