Category Archives: Странджа

Лято 2019

Август привърши, а Септември, макар че е доказвал неведнъж с летни температури, че за любимата есен е рано, все пак не го броя към лятото. Ето какво се случи в най-горещия сезон:

По вече осем?- годишна традиция, в началото бяха светулките. Не знам дали под давление на изложбените емоции месец по-рано или на нещо друго, но определено нахълтах в горите с повече ентусиазъм от предните две лета. Разбира се, нищо не може да се сравни с първите две-три години, но всъщност нищо, което е продължило повече време не може да се сравни с първите две-три години….за добро или лошо.

Първата вечер се оказа лунна (в предни години това щеше да е проверено, но вече се нося повече по течението), което се оказа чудесно, защото лунните петна по дървото ми направиха кадъра:

В следващите вечери се опитах да опростя нещата, за да постигна някаква различна визия, което се оказа изненадващо трудно – да хванеш много светулки, когато ги има е лесно; да хванеш малко, точно там, където ти вършат работа в кадъра е нещо друго:

Грозновато….

Първият ми опит излезе грандиозно посредствен – ни рак, ни риба, ни кон…верният извод беше, че като съм тръгнал да опростявам, границата е къде по-далеч. За това при втория опит вкарах доста повече мисъл и резултатът ми хареса….

….носи ми асоциации за нещо фино и кокетно, нещо коко-шанелско, за бижу внимателно поставено на точното място, за интелигентно пресметнат сексапил… абе по-малкото е повече, това е положението.

След което на следващата вечер отново вдигнах “всичко коз”, защото ако е вярно, че “по-малкото е повече“, също така е вярно, че “колкото повече, толкова повече“:

Следващите няколко нощи явно натрупаният заряд свърши, защото директно изтрих всичко заснето – един компромис стига.


Сезон “Светулки 2019” се оказа изненадващо позитивен, понеже „Човек никога не стъпва два пъти в една и съща река, защото това не е същата река и той не е същият човек.“ , както е казал някога някой много умен. А по какво толкова една река се различава от една гора, мм ? И двете са опасно красиви, и в двете щъкат гадини, и двете стават за снимане, само че в едната тече вода, а в другата – време. Гората няма да се изчерпи преди мен…

Между светулките, срам не срам, се оказах и на Ахтополския фар. Всъщност няма от какво да ме е срам, мястото е банално, защото мозъците ни работят така. Трябваха ми десетина минути, за да се отърся от глупавите предразсъдъци и да погна вълничките. Получи се прилично споменче за нещо, което ми се е случило с някой, с който се радвам, че ми се е случило:

Ахтопол фар

След това се заредиха не толкова горещи дни и изненадващо хладни нощи в комбинация с почти пълна суша и спокойно море. Като се замисля, не съм случвал на свястна лятна буря от два-три сезона вече. За разнообразие се заврях дълбоко в Странджа, където изкарах прекрасни часове…до толкова, до колкото си бях калибрирал очакванията за фотография. Там шедьоври стават трудно и рядко. Ако обаче преместиш летвата и се съгласиш с главата си просто да се наслаждаваш на това, което е, можеш да си нахраниш душата доволно.

Странджа ми е като уморена баба, която говори тихичко едни прости, но верни неща, които лесно можеш да пропуснеш, защото си рожба на времето си.

Ако малко обаче позабавиш темпото и тушираш шумовете в главата си, приказки започват да звучат от къде ли не:

Странджа

Хубаво е там, пак ще дойда.

А пък след това се случи един тоалетен изгрев. Така им казвам, защото стават по следната схема: тежка вечер, наздравици, задължителното хапване полято със задължителното пийване, аху-иху, късно лягане с никакво намерение за ставане, дълбоко заспиване, ама в един момент не се издържа, трябва да се стане до двете нули…и ти да видиш – обещаващи облаци…бързо обличане, вадене на техниката в полумрака, главата малко тежи, щото нали, а пък: “Айде, Дани, ставай, май ще снимаме…”, а Дани се прави, че сънува и не е там, и изобщо всъщност не е Дани, а някой друг, ама все пак се събира от насипното си състояние и айде на най-близкото място, че не можем по-далеч по обективни причини. Повечето ми арапейски изгреви без преувеличение се случват почти едно към едно така…

Последва участие в интересен пленер в Балчик на тема “Двореца на Румънската кралица“. Не бях ходил там, съответно не бях виждал и въпросния дворец. Чудесно туристическо място, което и нашите алчни министерства не са успели да прецакат. Струва си да се разгледа, но да предупредя: дворец такъв, какъвто сте свикнали да гледате, няма да видите. Различно е, но е прекрасно.

На отиване минахме през Боаза, малко преди да го залее летен порой:

водопад Боаза

А на самия пленер времето ни се усмихна, което ше рече, че всъщност се намръщи и ни сглоби нещо за душата, за да се отчетем по поставената задача:

Балчик дворец на кралицата
Балчик дворец на кралицата
Балчик дворец на кралицата

Лично за моята душичка за съжаление Балчик се оказа доста постен. Брегът там е странен, не е като нищо, с което съм свикнал. Все пак съм доволен от часа изкаран на променадата: щраках си тихо и мирно, разни хора се спираха да си говорим, разбира се, оказа се, че България е ама много малка и имаме общи познати, и така.

Това долу е един от двата камъка в морето наоколо:

И малко по-късно:

Втората май ме дразни по-малко.

След това животът потече без снимане. Лятото продължи да е сухо, морето – сравнително спокойно, небето – тъповато и безсмислено като използвана коркова тапа. Поради което слагам край и на тази публикация с едно кропче от светулковия материал по-рано:

🙂

Усмихнато да ви е и на вас !

Лека от мен 😉

Also posted in Арапя, балчик, водопад Боаза, пейзажна фотография България, светулки, фар Ахтопол

2018 – сектор Б защо мълчи ?

Мм ? А бяха времена, когато поддържах скорост от публикация на седмица минимум. Хубави времена бяха…

Сегашните също са хубави, но човек няма как да се захване два пъти “за първи път” с нещо, така че носталгията е неизбежна. Това обаче не е обяснение защо цяла година почти не поглеждам блога си. Причините са няколко и не интересуват никого, но смятам да споделя единствено една от добрите – готвя се за изложба през идната 2019-та, поради което съвсем съзнателно си ограничих присъствието в социално-медийното пространство. Иска ми се живот и здраве да покажа малко свежи неща, това е.

Та ако някой е останал с впечатление, че съм позатихнал откъм снимане – не съм, 2018-та не се различаваше особено от предните години. Предварително си казвам, че това не е най-доброто, което се случи, просто отбелязвам поредната смяна на календара.


Зимата отново беше сравнително безплодна. Размърдах се с топенето на снеговете, като стигнах до едно от местата, които седяха в задължителния списък “Близко бъдеще”. Естествено, както става в такива моменти, предварителните представи бяха пометени от сблъсъка с реалната обстановка и снимките в главата ми се оказа, че няма как да станат. Мястото обаче има страхотен потенциал:

Гонейки въображаеми кадри из Родопските водопади за пореден път се оказваше, че трябва да си избия подобни предварителни настройки и да внимавам какво се случва реално покрай мен:

Отново имаше случаи на “прелъстен и изоставен”:

И отново имаше случаи където на хартия всичко си беше там, но кадър не би:

Зимното море беше оставило един подарък на брега на Шкорпиловци (всъщност беше оставило много повече, но евро-палети и гуми за преден план някак си не харесвам):

Пролетта напредна и започнаха цъфтежите. Още от преди личното ни запознанство с Ванката Миладинов, бях чел неговите опити със Странджанската зеленика. Глупаво от моя страна, но дълго време пренебрегвах този феномен, който се оказа повече от интересен за снимане.

От зелениката, та на камъка…

Измамно лесно изглеждаше, но си беше зор, някои храсти са по над два метра. Пак ще се върна, струва си дори само да се гледа и разхожда човек.

Пролетта замина, дойде обичайното светулково време…светулки не снимах…почти. Насилих се да експериментирам, но както и друг път съм констатирал, напъването води само до изпускания от този вид:

Що е то?

Междувременно в небето бяха почнали да се случват разни неща:

След което лятото започна като никое друго, което помня: залез след изгрев, след буря, след изгрев, след залез, а аз понякога дори се случвах и на правилното място, и така до средата на Юли.

Времето се кротна, Световното по футбол свърши, браво на Хърватите, Французите да !@№)(*§€@№…и така.

Последва същинското лято, което не случи нищо…почти:

Същото ама по-късно

Септември излезе на сцената като Фреди Меркюри: гръмогласен, пищен, стилно кичозен и като цяло прекрасен:

Същото ама по-късно II

И така избутахме до есента. Октомври ни запрати в Родопите, където между две наздравици успявахме и да снимаме:

Десетина дни по-късно отново налазих тази безкрайно дашна планина:

След което си доснимах есен в Странджа…:

Най-доброто от там – друг път….

Не спирах и с опитите да родя нещо смислено в равнинния хаос около Ямбол…както се казва във вица: “В Грузия опитите продължават…”

Късната есен отново бях част от Photoschool и една чудесна пловдивска група. Упражнението ми с тях изненадващо даде резултат и за мен:

Foliage courtesy of Мари Аведисян 😉

Същото място след десетина дни:

За финал какво друго, ако не водопадче – Гюмбертията с лек снежен макиаж:

И така. Пак да си кажа, публикувам това повече с намерение да поддържам блог-традицията…нещо като аперитивче. Основното и десерта – живот и здраве през Май 2019 en face.

Весели празници, най-доброто предстои !

Also posted in Арапя, водопад Гюмбертията, Дарданели, лилково, Лозенец, пейзажна фотография България, Родопи, фотински водопади, Царево, Широка поляна, шкорпиловци