…е един прекрасен месец.

За мен това е реципрочният Май. Ако единият е разцъфтял, слънчев и наелектризиращ ‘Ин’, другият е неговия мрачен, вглъбен и скланящ към силни напитки с кехлибарен цвят ‘Ян’. Май е цветя, дъги и събуждане, докато Октомври е падащи листа, мъгли и вълнени одеала.

Обожавам Октомври.

Фотографски обаче за мен започна малко тъпо. Обикновено изкарвам първата половина в нисък старт чакайки избухването на цветовете по най-високите гори. В началото на месеца се намерих кажи-речи по средата на черноморието, където един многообещаващ ден малко ме подведе, но пък си открих няколко прекрасни нови местенца:

Средата на месеца доближи,  на мен ми беше Централно-Балканско на душата, а и падналите дъждове някак си естествено наклониха везните към гонитба на водопади. Има една интересна каскада, която от години ми седи на едно специално място в главата и този път реших, че няма измъкване. Обадих се на един от двамата мои познати, които бяха ходили там – Мартин Петров – а на него не му трябваше много за да се съгласи да се качи с мен.

Случихме на ден с ниска облачност, която от части беше добре дошла, понеже не исках да виждам обезкуражаващия баир, който качихме, за да наберем височина. След около час вече бяхме над облаците и с особен кеф видяхме Голям Кадемлия да стърчи над море от пухкавост заляло цялата Тъжанска долина:

Малката особеност беше, че водопадите се намираха точно под границата на облаците и слизането до тях щеше да изисква малко повече концентрация. Все пак Мартин се ориентира чудесно и след малко вече бяхме от едната страна на каскадата…която се оказа доста повече от колкото си бях представял. Всъщност това е един от проблемите да планираш дестинация само по снимки – нищо не може да те подготви за самата среща на терен. През годините бях си представял какви ли не кадри оттам, като ми стана ясно, че шансът да ги направя клони към нула просто защото релефът се оказа доста различен и труден за придвижване, камо ли снимане. Малко по малко започвах да добивам усет за мястото и да напипвам композициите:

Последва идиотско прибиране и събиране на мисли зяпайки скучния залез над спокойното облачно море.

На другия ден изгрев нямаше, но пък имаше дъжд, който обаче мина бързо, за да открие отново гледката от предния ден:

За малко се видяха и водопадите:

На Мартин обаче очевидно задстомашната му жлеза действа и като органична-атомна централа, защото се чудеше къде да си изразходи новия запас от енергия и докато аз си бях склонен да си кеся наоколо и да чакам нещо да се случи, той подпитваше дали аджеба не искам да отидем ей до оня водопад…или до един друг….или пък да качим Еверест… На края се разбрахме да мръднем на друго място, след което последва слизане, прибавяне на трети член към групата, спокойната и постоянно усмихната Катя, преместване на лагера край Клисура и дъждовна нощувка.

На сутринта закатерихме към Клисурския скок, който се оказа в прекрасни мъгливи гори, които бяха в пика на цветовете:

Доста си поснимахме на тази каскада, но такъв момент просто беше кощунство да не оползотворим:

Последва слизане, бране на гъби, хилежи и прибиране. За повече снимков материал и дуга гледна точка, ето и разказа на Мартин, има доста какво да се види.

Следващите планове сочеха Родопите и изплъзващите ми се през годините Фотински водопади, както и едно друго живописно местенце.

Не бях притеснен за дебита на Фотинската каскада, понеже тамошната река е силна, но гората наоколо определено се държи странно: виждал съм кадри, в които блести от цветове, както съм и виждал как в пика на есента тук-там жълтее, а всичко останало е зелено. В моя случай положението клонеше към втория вариант:

Заиграх се малко с въртележките от предния план:

След което пробвах долната каскада, която също не ме изпълни вътрешно:

Мисля, че бях подранил няколко дни.

Все още обаче имах сериозна надежда да случа на кадър на следващото място, което бях планирал – едно прекрасно мостче на Тъмрашката река. Закатерихме с колата по мъгливия път и след известно лангъркане по каменистата настилка стигнахме до мястото. Мъглата услужливо се сгъсти, рекичката си беше ок и единствената ми задача беше да не си изтърва апарата във водата.

Картинката се задържа доста време и имах редкия шанс да се наснимам:

Обикновено проповядвам, че няма смисъл от прекалено много подобни кадри, но от време на време човек трябва да си зарязва и собствените правила:

Стига толкова.

Слязохме от Родопите и дни по-късно поехме към Странджа. Целта беше основно гъбарско-туристическа, но силния дъжд подсказваше да пробвам местния красавец – водопада Докузак. На другия ден Бургаските фотографи вече го бяха налазили въпреки че цветовете все още предимно зеленееха. До вечерта динамичното време образува разни интересни неща в небето и повторих един пролетен ракурс от предната година:

Пробвах и тераските под водопада, но като цяло, не се получи кой знае какво:

Тук иска други условия, но от суеверие няма да напиша какви.

Така и свърши месецът. Есента определено е силна особено в Балкана, където доста хора заснеха прекрасни мъгливости. Остава още малко преди да дойде най-сложния за снимане сезон, та може да се случи още нещо шарено.

Чао за сега 🙂

…в която обаче много снимки на светулки няма да видите :/

Започнахме пътуването си без да рискуваме с локациите и избрахме същото място, където ги снимах преди година.  Докато чакахме да се стъмни естествено не се сдържахме и направихме първата морска баня за сезона. Иначе светулките отново си бяха там и отново образуваха галактики танцувайки между дърветата…съответно и кадърът ми стана тип “отново” – различната фаза на луната далеч не помогна за разнообразието на визията:

Леко се поиздразних на резултата и решихме, че трябва да сменим мястото. По никое време запалихме към сърцето на Странджа на гости в Малко Търново. Малко преди града пресякохме мост, от които се откри интересна гледка, която обаче на снимка не се получи толкова мистично, колкото я усетих в момента…може би маааалко се бях повлиял от факта, че е полунощ на петък 13-ти…

В Търново пък се случиха такива хора на едно място, че си стегнахме пресите от хилежи, но това са истории за вътрешна консумация 🙂 Нашата цел си оставаха светещите бръмбари и съответно изкарахме деня в търсене на възможни локации и разглеждане на някои от древните местенца, с които тази планина изобилства. По пътя изскачаха подобни красотички:

А за моя лична и особено приятна изненада се оказахме близо до водопада Докузак, на който се злобех от години, но му се разминаваше. Реката и гората наоколо бяха интересни, което на практика щеше по-късно през деня да спаси пътуването от към фотография:

Лично аз по някакви причини твърдо вярвах, че в Странджа ще намерим изобилие от буби и е само въпрос на време. Харесахме си една гора над града и зачакахме края на деня. Времето естествено отнесе плановете ни със силата на лятна буря и твърдата увереност постепенно беше изритана от съмненията, че все пак може и да не сме избрали правилното място. Постепенно везните наклониха към гората с водопада и това се оказа лично за мен решението, което спаси пътуването откъм снимки.

Докато се мотах край Докузак щракайки разни баналности, изведнъж небето в пролуката над водопада се запали и на мен малко ми трябваше, за да се наредя отново. Резултатът както вече споменах, спаси положението:

Малко по-късно се появи и една светулка. Една. Подозирам, че сме я докарали с колата от морето…

На другата вечер се върнахме обратно към Ропотамо, където обаче се заформяше поредната буря. Щракнахме едно клише, за да се запишем:

И заваля. Оставихме техниката на сухо и се разходихме разузнавателно за да видим какво все пак се случва по-дълбоко в горите  и това в последствие се оказа едно много мъдро решение, резултатите от което обаче тепърва ще обработвам.

За сега лека от мен 😉