Преглеждайки резултатите от двумесечния период, се оказа, че настоящият отчет заплашва да стане прекалено калоричен от към снимки чисто количествено, а Април дори още не е свършил…(някой моля да преброи колко точно глаголни времена смених в едно изречение :D). Някак си естествено се налага да взема касапското решение и да разделя рапорта на две. Ето първата част:
Март, както споменах вече, ме завихри в посока странична от фотографията. Оказва се, че за този месец съм успял да снимам сериозно само в един ден, в който две коли пълни с фото-бандити се изсипаха рано сутрин на язовир Душанци. Прекрасно място, от което се открива гледка към билото на Стара планина, а в комплект с безветрие (и ако местните патки не се мотат тъпо по водата), се получават перфектни отражения. Няма да видите много различни ракурси от там, просто има една композиция, която е идеална:
Студените цветове на синия час скоро отстъпиха на изгрева, който въпреки че не беше нищо особено, все пак седеше добре:
Определено ще се връщам тук.
След изгрева масово се изнесохме към водопадите край Тетевен. Започнахме от Гложенския:
И завършихме деня на еко-пътека Козница, където аз лично малко скучах, липсваше ми зеленината:
В този ден се навъртяха много километри за малко кадри.
Толкова от Март 2012.
Април започна слабо от към снимане. Обещаваща залезна облачност край Бургаските солници не изпълни и половината от обещаното; снимах главно по мои си причини, но и защото обичам отражения и това си е, по-силно е от мен:
В следващите дни друг обещаващ залез, на едно познато място, се представи доста по-прилично…
…а аз малко си припомних тръпката от няколко-минутните експозиции и изненадващите резултати, които дават:
Последва една разходка до село Маточина, където за малко да ме бият на нула. Спаси ме изгревът на луната, който успяхме да хванем на любимата ми двойка дървета:
Дойде и Великден, който оправда името си на сто процента. Изкарахме го край преливниците на Тунджа, като всичко почна лековато. Беше просто приятен облачен ден на открито, щраках си компанията и честно казано щях да остана доволен дори и само от това. Вече бяхме започнали да мислим за прибиране, когато облаците станаха особено интересни, а аз изведнъж се оказах овълчен срещу поредното прекрасно отражение:
За момент си помислих, че това ще ми е кадъра от този ден и пред вид ниските ми очаквания, бях заситен дори без да съм бил гладен. След още няколко минути обаче от Запад се зададе нещо тъмно синьо, а аз се оказах нагазил в гьола, за да търся композиция, в която брегът да не пречи:
Минутите, когато една буря набира скорост са най-изразителни. Цветовете са ярки, формите са релефни…лудница е. А в една лудница няма смисъл да се държим нормално, за това защраках с минимален самоконтрол.
След още няколко минути, цветовете се промениха коренно…
…появи се и вятър на талази, както и първите едри капки дъжд. Това беше сигнал за евакуация, последва френетично прибиране на хора, техника и газ в обратна посока. Адреналинът ни пусна чак в Ямбол след първото питие.
Следва втора част, в която ще стане ясно, че наистина “не всеки ден е Великден”, но главно, че всъщност всеки подобен израз има повече от едно тълкувание…
Лека от мен 😉
