В предна публикация вметнах едно оправдателно изречение относно липсата на почти всякакъв нов материал – пазех си новите неща за първата си по-сериозна самостоятелна изложба с пейзажна фотография в музея на фотографията в Казанлък, понеже исках да добавя поне малко изненада. Не знам дали е проработило за останалите, но за мен със сигурност имаше резултат.

Няколко изречения за самото откриване: ами случи се. Няколко дни по-късно още се събирам от емоциите, но със сефтетата всички знаем как е – помнят се. Близо годината чакане кулминира в ден, който се стече по начин, който наля още повече масло в и без това запалената ми глава, което на края доведе до почти пълен блокаж. Изправяйки се пред хората дошли на място, успях да изразя горе-долу една четвърт от всичките планирани благодарности. Трудно ще си простя пропуснатия шанс и в идните месеци се надявам да успея да компенсирам.

Нямам много реални спомени от горната снимка…

Сега малко размисли и изводи по темата “изложба” принципно:

Тема/заглавие – първата фотографска изложба, на която присъствах представляваше миш-маш от всичко, което един автор беше събрал за няколко години. Ама буквално всичко: портрети, репортаж, натюрморт и един единствен пейзаж за вкус.
Бях глупав тийнейджър, но дори тогава ми направи странно впечатление. Не можех да се хвана за нищо. Представете си, че гледате филм, който почва като черно-бяла евро-драма, изведнъж светват цветове и става сит-ком, след това актьорите се сменят и почва поздравителен новогодишен концерт, и на края завършва с документален сегмент за първата световна война… ммм !?

За да бъде една самостоятелна изложба завършена, се иска една обща “шапка”, под която всички кадри да “стоят удобно”. При мен единственият общ елемент и тема за сега е природата, поради което и не мислех особено дълбоко за заглавието.

Селекция – имате тема, имате и стотина-двеста кадри. И сега какво? Тука следва да си отговорим на два въпроса: колко и кои ?

Всеки който се занимава с нещо изобразително, си го харесва ревностно, независимо какви ги говори. Освен че си го харесва, също така умира да си го покаже и истината е, че искаме да покажем всичко. А не трябва. Като оставим на страна простият факт, че сте ограничени от изложбеното пространство на конкретната галерия, има краен брой експонати след който повечето хора просто спират да възприемат. Според мен, а и не само, това число е между 30 и 50. По-малко от това изглежда постно, повече води до “преяждане” и размиване на цялостния ефект.

Въпросът “Кои кадри да избера ?” е малко по-сложен. Един от “капаните”, в които може да попаднете е да допуснете подобен момент:

Един от горните два кадъра е излишен. Харесвам си ги и двата, но това е положението. Същото важи и за следващите, въпреки, че са от различни моменти:

Подобните кадри си пречат.
Ако имате съмнения кой да оставите, препоръчвам да тествате чужди мнения. Аз лично пратих моята селекция на няколко човека, сред които фотографи с пейзажен и различен от пейзажа уклон, както и на такива, които изобщо не се занимават със снимане. Резултатите ми помогнаха доста. Последното мнение е ваше, но си вярвайте умерено.

Избор на медия/оформление/печат и др. – тук ограниченията идват най-вече от бюджета ви. Колкото повече вложите в качество, толкова по-добре.

Подредба/аранжиране – на края, но не на последно място. Изключително фин момент.

Аз лично нямам опит в това. От самото начало знаех, че ще оставя отговорността на хора, които са го правили десетки и може би стотици пъти както в тази, така и в други галерии. Всяка изложба е композиция сама по себе си – форми, тонове и цвят. Всяка галерия си има “доминиращи” стени. Не е лесно кадрите да се разположат така, че нищо да не се “блъска”, а окото да се “хлъзга” леко и ненатоварващо. Аранжировката ни отне около два часа, през които шеф-диригентът и основен виновник за изложбата изобщо, Александър Иванов, сновеше от стена на стена, а ние послушно припкахме със снимките визуализирайки идеите му. В резултат се получи едно хармонично “цяло” без никой отделен елемент да доминира или да се губи.

Това е. Останалото зависи от качеството на гостите и почерпката 😉

Изложбата ще е в Музея на Фотографията в Казанлък до 14-ти Май. Ако се случите наблизо, отбийте се. Ще се радвам да споделите впечатления.

Лека от мен 😉

Все още.

От около два месеца не съм пускал нищо в блога, а от сигурно близо три не съм снимал сериозен пейзаж. Липсват ми и двете. И понеже снимането ми е на пауза по ред причини, поне мога да си начеша блогърския сърбеж и да початкам по клавишите.

Визуално ще оправдая този пост с един кадър, който скоро извадих от архива си. Оказа се съвсем прилична снимка, която просто е нямала сериозен шанс за внимание пред вид прекрасните неща, които се случиха в онази интензивна морска сутрин. Половин година по-късно и на свеж поглед обаче, кадрото определено ми харесва:

За край имам следното обръщение към Галя Велева, Иван Миладинов, Краси Петров, Тихомир Младенов, Евгени Динев, Павел Пронин, Стела Ташева, Мартин Петров, Миро Гунов, Диляна Гергова, Бисер Тодоров, Симеон Симеонов и общо взето всички останали, с които снимаме сходни неща:  ако сте имали особено успешен снимачен ден (или пък нощ – обичам дигиталната фотография !) и вече сте избрали фаворитите си, изчакайте няколко месеца и прегледайте отново какво сте щракали. 99,9% ще откриете някое пропуснато бисерче, което мидата на времето е оформила в напълно достойна за колекцията ви перла. Ще се радвам много и ако я покажете 🙂

Лека от мен 😉