Комбинация от различни обстоятелства, някои лични, повечето – безлични, доведоха до това да обединя сезонните си публикации. Получава се две в едно…чувствам се като онези герои, които раздават досадни брошурки по улицата и в апатичната си несръчност ви подавам две вместо една, а вие ги взимата от учтивост и след малко ги паркирате в най-близкия кош, където вече лежат още десетина такива. Прочетете ми брошурките молим, нищо не продавам, а цената, мисля, е приемлива.
И така:
Лято 2025 започна на палатка край едно селце в северна България. Условия – типично летни. Резултат – типчен за условията:

Открихме сезона и във високата планина – Якорудски езера, които не видях повече през годината въпреки плановете ми:

Рила обикновено ми дава повече, но и на толкова бях доволен. Мястото е супер, особено откъм достъп. Личната ми фотографска максима за планинските езера е, че струват толкова, колкото това което се отразява в тях, а якорудските са повече от адекватни по този параграф. Надявам се скоро да ги видя пак.

С напредването на жегите, започнаха и пожарите. Този път успях да се запиша само крайпътно:

Никак не му ходи да кажа, че се надявам “следващия път да е по-добре“, но така или иначе, подозирам, че ще имам нови възможности.
Последва групова разходка в Пирин. Сушата се беше отбелязала и по високото:

Тази симпатична орхидейка обаче си кюташе:

След Пирин за пореден път влязох в лазарета…ако си прегледам публикациите от последните години, сигурно няма да намеря и една без подобно оплакване. Нещото, което не може да се обясни на младия мозък задръстен от устремни лозунги е, че в един момент просто нямаш избор. Желание има, тялото отказва.
Раздвижих се чак в последните летни дни, за да свърша задачи които стоят от години:

А буквално последният летен залез ми даде това:

Съкровището на края на дъгата се оказа няколко сламени бали. Кво пък…
Есента започнахме от Синеморец. Това селце се развива чудесно. Дано не прекалят.

Условията си бяха типично септемврийски:

През Октомври малка бойна групичка налази есенния Балкан, където за сефте видях резултатите от горолом. Не е приятно, нито е фотогенично. Балканът все пак даде малко за душата:

А разходка в мъглива есенна гора винаги е ок, независимо дали е била наскоро поругана от горолом:

Традиционното си есенно пътуване случихме в края на месеца, където се оказах по стъпките на любими мои фотографи:

За Родопите съм закъснял с поне 40 години. Тук-там все още има остатъци от чара на местния живот, който толкова настървено търсим, но той безвъзвратно си отива. Неизмазаните зидове, тежките покривни плочи, сламените покриви няма как да оцелеят новото време, а и всъщност няма нужда. Битът там е достатъчно труден и всичко, което го улеснява е неизбежно и добре дошло…
Някъде между носталгичните меандри се натъкнах на едно хвостохранилище. Както и по темата с пожарите малко по-нагоре, отново се убедих, че грозното е просто друга красота:

Не мина и без водопади…

…както и без мозайки от листенца…

….както и без разни абстракцийки:

През Ноември се качихме на хижа Рай отново по задачи, заседнали в списъка от години. Моментът се оказа повече от подходящ:

А пътьом щракнах и последното есенно дърво:

По някаква причина ми напомня на филма “Малена”.

Това бяха и последните есенни снимки за 2025-та. Налага се да продължа с първите зимни неща от сезона, на края ще стане ясно защо.
Декември отново се качихме на хижа Рай, просто защото водопадът работеше и се надявахме на нещо интересно….и нещо интересно стана, макар и не особено зимно.

Стадо кози мина покрай нас на пръсти в мъглата:

Редки прозорци в мъглата откриваха пръскалото работещо на пълни обороти:

А сутрешните мъгли след близо трийсет часа дъжд бяха…ами невероятни. Просто се седяхме на едно място и се въртяхме на всички страни с апарати в ръка:

А на слизане мъглата продължи да помага:

Две седмици след това последва прогноза за снежен циклон, а аз, “изненада!“, отново се качих на хижа Рай – пътуване белязано от краен ентусиазъм и крайна липса на мъдрост. На планина след сериозен снеговалеж не се ходи, просто защото няма ходене. Пъртина в половин метър пресен сняг е забава само за кратко. Не се случи и кой знае какво фотографски, но всъщност бях доволен от всичко, особено от силните ветрове, изваяли снега през нощта:

Това е и последната снимка за тази година.

---

Всъщност, това е и последната снимка в този блог, защото това е и последната публикация в него. За да е ясно, не спирам с фотографията, а само със споделянето и в този вид и форма. Как ще продължа, още не знам, а и не ме вълнува особено, имам доволно други занимания. Благодаря на всички, до които съм стигнал през годините, беше ми повече от приятно да си споделям глупостите с вас.
Лека от мен 😉

Август е към края си. Нощните температури вече са годни за живот, тук-там се носи парфюмът на печената чушка, а знаете Таралежков какво е казал по въпроса*…предстои есенната меланхолия**. Време е да си спазя сезонната традиция.

Още в първите дни на Юни отскочихме до Еленския балкан, където предстоящите суши загатваха за себе си въпреки спорадичните дъждове по хоризонта:

Христовският водопад беше в крайно незадоволителна форма, поради което си играх основно с абстракцийки:

Изглеждат измамно лесни, но са си хамалогия както всички друго. Доста триене пада след подобни сесии.

Юни продължи в Урдиния циркус на Рила, където се бях зарекъл да се върна заради една конкретна рекичка. Махнах си я от календара, а начинаещата пролет във високата планина даде още бонуси:

Като си сам в планината с цел снимане, най-големият ти враг е скуката. Четенето си е четене, но трудно се запълват най-дългите дни само с книга. От време на време се разнообразявах със същите водни драскулки, които ми спасиха снимането в балкана седмица по-рано:

Юни 2024 се оказа не особено резултатен откъм фотография. Имаше и такива странни моменти като разходки из градския парк, където щраках чинарите и сезонното ми преобличане. Обожавам корите на това дърво, мога да се отнеса с часове в някой подходящ екземпляр…

…а точно в тази част от сезона, в подножието на големите дървета също е интересно:

Така, леко безславно се изниза този първи летен месец. Последва Юли с всичките му отвратителни екстри: суша, горещници, гладни насекоми и отчаяние, демек лято, та дрънка. Една от задачите ми в този живот е да се науча да харесвам Юли. Не си помогнах особено, като родих брилянтната идея да се качим до Райското пръскало в пиковите жеги. Водопадът вече носеше белезите на лайтмотива на този сезон – сушата. Дебитът му позволяваше да се наврем току в подножието му:

Водата, дори и малко, все пак беше достатъчно, за да поддържа цъфтежите наоколо:

Малко след това всичко пламна. Драматизирам излишно, разбира се, но така ми харесва.

Летните пожари са добре познато зло, което ако е естествено, има своята роля в поддръжката на екосистемите. Няма да спекулирам излишно тук с разни конспиративни теории, за произхода на всичко, което се случи в региона Странджа-Сакар. Времето ще покаже…може би.
Фактите обаче са, че човешки съдби поеха в трагични посоки. Сигурно ударите е можело да се избегнат. Не се чувствам на място, за да размахвам пръсти, поради което спирам до тук.
Това, което ще споделя обаче е моят особен интерес към всичко що се случва в природата сезон след сезон. Пожарите са част това. Намирам в тях особена красота и тази година дори успях да се докосна до нея за кратко, макар и крайно недостатъчно:

Да станеш свидетел как за секунди се разгаря и почти изчезва дърво, което е може би на моята възраст е особено усещане. Силните, горещи ветрове тласкаха вълната на огньовете безмилостно напред, след което всичко оставаше в нюанси на черното и сивото. Няма как да ви предам усещането за задушаваща горещина, звуците на съскащата дървесина и миризмата на пепел и дим (и не, не е като при печените чушки).

Разходихме се и из руините на пострадалите къщи. Не съм добър репортер и ще ви спестя гледките.

Бях толкова впечатлен от всичко това, че след няколко дни се върнах отново, за да погълна още от тази мъртва красота:

Докато чаках в тази вече бивша горичка, покрай мен мина Сръндак. Животът си продължаваше.

Продължаваше обаче и сушата. Родопските язовири изглеждаха апокалиптично. Отново няма да спекулирам с всички истории, които чух за конкретните причини. И отново бях там, за да запечатам особената красота на тези крайни моменти:

Откритото дъно изобилстваше от подобни каменни текстури:

И разбира се, не всичко беше мъртви “камънье и дърве”:

Не минах и без поредния символ на надеждата:

Седмица по-късно се върнах отново, моментът беше прекалено добър, за да се размине само с едно снимане:

В единия ден дори заваля:

След толкова планински набези стана време за море. Случи ни се доста луксозно кулинарно изкарване гарнирано за мен с “един от онези” изгреви, при които просто не трябва да се дъниш, останалото го прави времето:

Август е месецът, през който на моменти времето се извинява за Юли.

Последното значимо снимане случихме в Рила, където основен интерес ми представляваше Скакавишкото езеро. Очаквах да е различно от предни години, но то просто беше останало на една трета. Не казвам, че беше грозно, а просто различно:

Край брега му се намираха и такива забавности:

А в околните гори – такива:

На слизане долните Скакавишки водопади също дадоха прекрасен материал:

---

Това е.
Има и повече, но за пореден път: най-доброто предстои…надявам се.
Лека от мен 😉

---

• * ЩРАК !
• ** даже току що излезе нова книга на Господинов…