От известно време ми се беше загнездила идеята да снимам водопади на лунна светлина. В България няма много такива с подходящо изложение, за късмет обаче, най-високият и един от най-красивите, Райското пръскало, е идеален за целта. Бърза сверка с любимата ми програма показа, че седмицата от Юни, в която луната е най-ярка съм свободен, а това е и един от най-подходящите месеци за зяпане на водопадите на Централен Балкан. Времето също обещаваше да е ясно, така че нямах извинения да пропусна.
Разходката от Калофер до хижа Рай ми е толкова банална, че не мисля да я споменавам с изключение на факта, че на горе се качваха прекалено много хора за някой, който няма резервация за нощувка. Оказа се, че място за мен ще има, но само за една вечер, което променяше плановете ми сериозно…
Паркирах се на хижата в ранния следобед и почнах да се мотам наоколо, за да убия часовете. Не се сдържах да не снимам обаче:
Облачността ме притесняваше малко, но подозирах, че над вечер ще се разсее. След още няоколко часа слънцето прехвърли райските скали, но атмосферата беше доста неясна:
Облачността се разнесе точно преди залез, което от една страна не ми хареса, но от друга ме успокои за предстоящото снимане. Имаше обаче прекалено много време, за това направо си легнах. Алармата ме събуди почти веднага след като заспах. Замъкнах се на автопилот към водопада. Луната беше достатъчно високо, небето беше ясно, но все пак си беше сложно да намеря подходящ ракурс в тъмното. Правех тестови кадри на много висока чувствителност и така горе-долу успях да фокусирам и да подредя снимката. Пуснах апарата да си прави сериите и зачаках полу-легнал на едно затревено островче в потока. За около час и половина се получи това:
Докато дремех, по десния бряг на реката се стрелна кафява сянка, а аз се сетих за двете сърни, които живеят в околоността. Фигурата се приближи до мен и усетих, че се готви да прескочи водата точно където бях застанал аз. Светнах и с челника централно и прекрасното животно застина в стрес, а очите му не се отлепяха от мен. Изгасих светлината и сърнето веднага се стрелна в друга посока. Умрях си от кеф !
Зареден от емоцията, изчаках машината да си свърши сериите, направих още една снимка с неподвижни звезди…
…и тръгнах към Малкия Купен, за да пробвам да подобря кадъра от предното лято. Докато крачех, чух предупредителен крясък идващ от гората в ляво, а секунда след това подобен крясък в отговор, но този път от дясно. Сега сърните бяха в комплект и отново светейки си с челника успях да видя едната сред дърветата.
Избрах си място, заредих апарата и го пуснах да снима, докато му се спре тока…буквално. По някое време отново започна да се развива облачност, но това реших, че само ще направи снимката по-различна. Горе-долу така и стана:
Кадърът определено ми харесва повече от миналогодишния не само заради по-доброто качество, но и поради факта, че този път настроих цветната температура различно. Исках цветовете да казват ясно, че е снимано на лунна светлина, а не да изглеждат като дневна фотография със звезди. За целта настроих температурата на 3300 К.
Беше започнало да се развиделява, небето се беше изяснило, което ми пресече мераците да снимам изгрева, за това си легнах за около два часа. Алармата отново ме изрита за сутрешното кафе и закуска. Знаех, че няма да мога да остана втора вечер на хижа Рай, за това реших да потърся Сухото пръскало, което ме дразнеше от години и след това евентуално да реша къде ще нощувам.
Въпросното Сухо пръскало е един водопад изливащ се от източните скали на връх Ботев, което го прави нещо като по-малък брат на Райското пръскало. По-надолу се влива в река Бъзовица, която редовните туристи добре познават. Избрах доста странен маршрут до там, който не препоръчвам, за това няма да го описвам. Ако искате да стигнете до водопада, по-добре тръгнете по течението на Бъзовица на горе, докато го стигнете. Друг реален вариант е слизане от заслон Маринка. Местността е трудно проходима, за това препоръчвам повишено внимание.
Междувременно както си сновях по бързеите, постепенно водопадът се показа:
Снимах доста, но след това кадрите не ми харесаха особено. Обикновено така се получава, когато снимам физически изтощен:
Долината се стесни и стана интересна:
Някъде тука усетих, че нещо с мен не е наред. Изтоващах се лесно и спирах да почивам на всяка трета крачка. Усещането беше познато и разбрах, че слънчасвам. Идея нямам колко силно трябва да е било слънцето щом успя да ме хване въпреки, че бях с шапка и имаше разкъсана облачност. Плановете да нощувам на хижа тъжа или заслон Ботев веднага се промениха, просто не можех да катеря повече. Съответно реших, че слизам в Калофер и си хващам пътя. Докато драпах по склоновете на Параджишки чал, щракнах водопада още няколко пъти:
На следващата снимка, която е и последна, се вижда антената на връх Ботев – това горе-голу ше ви ориентира за точното място на водопада:
От тук нататък последва едно безкрайно слизане към Калофер в гонене на последния влак, което не искам да си спомням особено.
Това беше от тази двудневна одисея. В крайна сметка останах доволен, понеже успях да начеша два особено силни сърбежа: да направя по-добра нощна снимка на Райското пръскало и да видя Сухото. Имам още доста сметки за разчистване в масива на Ботев и наоколо, но и до там ще стигна някога…
За сега от мен лека и приятна 🙂