37,4°…твой ред е, Свинаров, леко кофти момент, но това е положението…а и кой ли момент точно би бил подходящ за нещо такова ?

Както повечето неща през тази истерична година, есента мина…ами освен лекото закъснение, бих казал нормално. Малко по-сухо, но нормално. Истерията ни е в главите. Сезонът тръгна с около седмица назад, което предизвика реакции от рода на “Тая година есен няма да има, вервайте ми !“. След което цветовете почнаха да изгряват постепенно, а от същите места се чу: “Тая година есента ше е чудесна, вервайте ми !!!“… от месеци хората са като подскачащи топки от оголени нерви, лашкани от вятъра насред поле от кактуси…представихте ли си го ?

Моята есен почна за пореден път край морето, и за трети (или четвърти ?!) пореден сезон – край Резово. Винаги с умиление съм наблюдавал как животните се връщат към обичайните си навици, след като лятната тълпа се прибере по градовете:

Щракнах и една готова композиция от преден сезон в малко по-интересен момент:

Както и едно местенце, за което писах в предна публикация:

Дни по-късно стигнахме за първи път и до местността Кастрич – още едно отметнато място от списъка за посещения. Доста интересено и диво е все още там:

Уеб-камерите показваха, че по високото все още цветове за снимане няма. Поредната редакция на плановете ме върна на морето в компанията на малката ни бойна фотографска клика. Снимането е занимание самотно, но пък сме основно zoon politikón, пинизът е да съчетаеш двете неща и да си направиш твоето.

Край морето есента е меко-казано хаотична. Всяко растение си действа по своя програма, а резултатът е пълен миш-маш от цветове, форми и текстури…

…не е невероятно красиво, но не е и съвсем без чар.

Скитайки по бреговете се натъкнах на нови екземпляри от станалите ми любими опунции. Забавлявах се с мисълта как съм минавал десетина пъти по тези места без да ги видя, но покафенелите треви ги откроиха като ярки зелени свещи:

Октомври продължи по същите места, времето все още не ми даваше причини да променям посоката, а кактусите даваха безкраен материал за снимане:

В един момент даже слязох и до Корабите – нещо, което не бях правил от години. За пореден път се убедих, че е грешка да се пренебрегват клишираните места. Иска се само хубава светлина и да си размърдаш мозъка, за да си избиеш от главата готовите рецепти:

Месецът свърши на морето, този път на Север – за първи път забих статива на плажа в Бяла – крайно особено място. Дъното наоколо е застлано с ярко бели скали, което прави цветовете на водата като никъде другаде:

По-късно в синия час, нещата станаха почти нереални:

На първи Ноември вече хванах гората. Малка групичка налазихме Сувчарското пръскало. Оказа се изненадващо слабичко:

На връщане минахме през Кичестия габър, който беше в пълен есенен разцвет – разкошен момент:

Времето беше назряло за традиционното ни есенно пътуване. Дестинацията обаче не ми идваше свише. Лутах се между Родопи, Балкани и не знам си какво още, но нямах вътрешното усещане за правилност. Англичаните чудесно са го идентифицирали – “gut feeling” – в червата си да усетиш, че си прав. Стегне ли ме в корема, грешка не съм правил. Особеното обаче на това усещане е, че идва, когато не го очакваш. Търсиш ли го, го губиш.

Два-три дни преди планираната дата мисълта ме опари – Белоградчик…моят дългогодишен своеобразен “враг”. Едно от най-красивите места в света, от което нямам нищо интересно за показ. Решено е.

Дългото пътуване мина приятно, настанихме се и почти веднага хукнахме към залеза. Имам няколко готови композиции, които с години чакаха своя момент и по всичко личеше, че нещо ще се случи още в началото. Ами случи се:

Първото място беше прословутото прозорче с изглед към Конника. Олекна ми. След повече от петнайсет години, след като за първи път се мотах по тези места, имах кадър, който не бих изтрил почти веднага. Бях готов дори да си тръгна, а имаше още толкова време…

На сутринта се качих на следващото от старите си места, а изгревът беше…напълно достатъчен:

Последва прекрасен ден за мотане и ревизия на още стари местенца. Тук-там дори снимах:

Залезът посрещнах на едно от “трудните” места – малко катерене, малко или повече ругатни и брилянтни гледки:

Това горе пак е Конникът – общо взето се въртях все около този комплекс. Основно обаче бях дошъл за това:

Гледката към Калето от тази позиция е една от най-добрите според мен, а в тази светлина…трудно можех да повярвам.

Някъде по това време получих обаждане от надъхана софийска група снимачи: Наташа, Светльо и Асен, които обявиха, че идват да снимат мъгли. Чудесно.
Постният изгрев посрещнах на поредната изпитана композиция, която работи и без небе, така че отново не бях капо…

Намерихме се със софийската банда, похилихме се на кафе, полафихме – идилийка. Отношенията между пейзажните снимачи са особено нещо: имаме обща страст, но общуваме основно онлайн, ако се видим наживо, обикновено е транзитно на някой баир с бърза размяна на две-три думи. Та като се случи да се намерим за по-дълго и да се “сглобим” правилно, моментите са особено ценни.

По залез някак си естествено коагулирахме отново в група, а самият момент първо обеща нещо, след това си оттегли обещанието, подлъга ни да се тръгнем…след което всичко избухна. Едвам сварихме да отворим стативите, ако бяхме ходили по-бързо, щеше да ни хване на шосето:

Нямахме особен избор, но горе-долу се справихме.

Както бях казал, групата беше дошла да снима мъгли. Прогнозата беше съгласна. Всеки един източник. Поради което без изненада на сутринта се събудихме в млечната пустош на мъгливото нищо. Оставих се да ме водят някъде, където не бях ходил и моментът не разочарова:

След което се разделихме и хванахме дългия път наобратно.

Този път Белоградчик ми даде. Много. С големия черпак от голямата тенджера. Нямах грам за какво да измрънкам, а това е рядкост. Сега обаче го искам зимно.

Последва традиционното ми участие във PhotoSchool. Предвид ситуацията, мина повече от добре, справят се хората:

Комбинирахме го с разходка из ниските Родопи, където есента беше в пика си:

Последва еднодневна разходка из Източните Родопски гори:

А последните капчици есен успях да изстискам в Странджа:

Това беше и последната есенна снимка за тази идиотска година. Предвид очакванията и страховете ми, съм повече от доволен.

Какво следва ?

Нямам идея. Лека от мен 😉

По съвета на един фотограф, който беше писал да не се доверяваме на моментното си настроение и да трием някой кадър само защото мислим, че сме направили по-добър, реших от време на време да попрехвърлям архивите си и да видя какво ще изскочи. Сигурно не е толкова странно, но наистина след като е минало известно време, видях кадри, които бях отписал  първоначално по една или друга причина. Постепенно се посъбраха достатъчно такива за един пост.

Първият е от голямата морена на Златните мостове във Витоша – този кадър отпадна не поради факта, че имаше доста по-добри от него, а защото беше единствен. Няколко часа махахме из планината и почти не извадихме апаратите.