Разказът от предния пост продължава на другия ден, когато се насочих към Сувачарското пръскало край с. Христо Даново. Бях го снимал пролетта, през есента го пропуснах и пред вид неуспеха предния ден, реших да го пробвам декемврийско.

Доста по-ниско е като надморска височина и въпреки че е затънтено, все пак се беше поразтопило:

Светлината беше плоска, а мястото е доста трудно за придвижване, за това не направих много кадри, но дори и за малкото, които щракнах, поработих здраво из преспите.
Не се задържах много там и си хванах обратно пътя за селото. Ако се следва само планинското шосе, се слиза директно в циганската махала. Появиха се първите постройки и се натъкнах на една двойка, която се моташе из двора си. Поздравих ги, а момчето, Асен естествено,  реши, че ще ме придружи на долу:

След малко започна да се разчува, че в махалата има някакъв, който снима и за по-малко от пет минути станах център на сериозно внимание. Страшно много уважавам репортажната фотография и много искам да се понауча да улавям интересни моменти. Мисля си, че за да имаш успех в тоя жанр или трябва да си незабележим, или да се сближиш доста с хората, които снимаш. В случая вариантът “незабележим” беше абсурден, а нямах време да остана повече, за да пробвам да си изпрося едно гости в някоя от къщите, за това просто се пробвах да си открадна няколко момента:

В началото не беше зле, в такава обстановка, кадри изскачат постоянно, като този фъстък:

…или любопитната му майка…или пък баба, знам ли:

…както и обичайните готини старци, с кралска осанка:

…тези бяха малко срамежливи, а майка им постоянно ме предупреждаваше “да не стане някоя грешка…”:

Междувременно тълпата се увеличаваше сериозно и постепенно всеки искаше да го снимам. Не отказвах, бяха ми забавни. Изведнъж някой извика: “Ела гледай сега, бате, к’во ше напрая !!” – до колкото знам едно от известните последни изречения на доста цигани- младежът се лепна за един стълб ето така:

…и след секунди вече беше ето така:

Това определено ми беше знак, че е време да хващам пътя, понеже всеки щеше да се пробва да си покаже номера в живота, а не бях дошъл да снимам точно това. За да няма обидени, леко се изнизах…естествено още няколко чавета ме догониха и помолиха да ги щракна, нямаше да се размина толкова лесно.

За финал един кадър от водопада, за който все пак бях дошъл:

Твърде е възможно това да е последния пост за 2010. Желая на всички страхотни празници, умерен алкохолизъм и успехи през следващата година 🙂

“СувАчарско” или “Сувчарско”, така и не разбрах как точно е прието да се нарича, но му се бях заканил отдавна. Оказа се лесно достъпен водопад като място, но труден като се стигне точно до него. Местността представлява една огромна полу-фуния, в която от над 50 метров скален венец се излива доста мощна струя. Ходенето около самия водопад е трудно, трябва да се катериш постоянно и общо взето постоянно се чудиш дали по-напред да пробваш различни ракурси  или да внимаваш да не се пребиеш . В комбинация със силната светлина, която правеше сцената много контрастна всичко доведе до резултата, че не станаха много снимки. Малко се бях разглезил от предното пътуване, но все пак нещо се получи.

Докато чаках светлината да се премести върху струята от нетърпение повече, от колкото от нещо друго, заснех това:

След около час висене и просто съзерцаване на околността, слънцето огря така, както чаках:

Още един ракурс, който ми хареса от всички глупости, които се оказа, че съм снимал този ден:

Толкова от там. Може би на есен, ако успея да хвана цветовете на дърветата, ще стане нещо по-интересно.
Чао и лека 🙂