От години ми се върти една много конкретна снимка в главата: буен водопад украсен от снежна покривка. За съжаление времевия прозорец за нещо такова е много малък, поне за местата, на които си мисля, че изобщо имам шанс. Главната ми надежда бяха два от водопадите на масива Равнец – вече до болка познатите ми Карловско и Черно пръскала, а идеята ми беше да ги хвана преди да са се превърнали в огромни ледени колони, но както казах, напудрени от някоя снежна увертюра. Бях се отказал за тази година пред вид прекалено сухата есен, но няколкото дъждовни дни плюс прогнозата за сериозен снеговалеж ме обнадеждиха, че май ще стане та’а работа. След кратък разговор с Ванката Миладинов, уговорката беше готова и на другия ден вече пъплехме към хижа Васил Левски.
Тръгнахме в дъжд, който обърна на сняг, който обърна на дъжд, който с денивелацията пак стана на сняг…бяхме подгизнали още в началото на маршрута, което не беше забавно, но пък времето беше тихо и сравнително топло. След известно време подминахме притока на Черното пръскало, чийто дебит подсказваше, че там потенциална снимка няма. Започнаха да ме гризат съмнения и за Карловското пръскало, но нямаше отказване. На хижа Балкански рози хижарят ни посрещна с въпроса: “Видяхте ли дали е минала мечката ?”, а ние съответно повдигнахме рамене в отрицание. От там нагоре снежната покривка стана по-сериозна, а ние заскърцахме с досада през монотонния пейзаж.
На Васил Левски ни посрещнаха ведро и със запалена печка и вечерта изкарахме в сушене на екпировката.
Самата хижа е станала още по-уютна след няколко важни подобрения: направили са вътрешна тоалетна и баня за туристи, което е направо прекрасно. За мен перлата в короната се оказа една библиотека с три рафта соц-литература и вече предвкусвах идилията да заспя четейки “Село край завода” или пък “Село в равнината”…няма майтап, и двете книги ги има и са там; Ванката дори се изкефи, че дядо му винаги се е приспивал с едната и за трийсет години бил стигнал до двайста страница. В края на краищата си избрах едно руско мини-романче с мистериозното заглавие “Телефонът звъни през нощта” с надеждата, че е някоя шпионска кримка в стил “Авакум Захов громи империалстическата шпионска гад”, но се оказа любовната история между Тамара – млада преподавателка в Московски институт и Стах – бригадир от хидровъгледобивната мина в Донбас…бах’ти гредата.
На сутринта небето беше ясно и бавно се измъкнхме, за да отщракаме класическата композиция на хижата на фона на връх Купена. Малко закъснях с цветовете, но и без това изгревът не беше нещо особено:
През това време Ванката ругаеше хижарския пес, който в снежната си еуфория се мъчеше да му изнасили статива. Не се бавихме особено и хванахме към водопада, за да свършим все пак това, за което бяхме тук. Маршрутът до там също е подобрен, като скоро за обезопасили едно място, където човек спокойно можеше да се пребие. Пристигайки на място с кисела липса на изненада се уверихме, че и тука желаната снимка няма да се състои – дебитът беше почти никакъв; на практика само веднъж съм го виждал по-слаб, но това е положението.
Не губихме много време и тук, а си стегнахме багажите и хукнахме надолу. И както обикновено става, на връщане спасихме положението откъм снимков материал – гората под хижата беше осветена по начин, по който снимките просто не са достатъчни, за да се опише. Десният склон жълтееше огрян от слънцето, докато левият си седеше в студената гама на сенчестото синьо; двете състояния създаваха уникален контраст. През няколко крачки просто спирах, за да гледам. Не след дълго стигнахме и до място с няколко борчета гипсирани от снега, които стояха горе-долу добре и за снимка:
Пробвах още композиции, но не се получаваше. На края просто се наложи да прибягна до клишето “Има ли високи дръве, насочвай широкото стъкло право нагоре”:
Както обаче неведнъж съм казвал: “Клишетата са станали клишета, защото работят безотказно”. Определено ни олекна на фотографските души и литнахме надолу. Постепенно снегът започна да намалява, а някъде след хижа Балкански рози видяхме и следите на въпросната мечка, за която ни питаха предния ден. Изобщо зимата в планината ти става ясно за каква лудница от животни става въпрос – навсякъде бъкаше от различни по големина и вид отпечатъци. Пълен кеф 🙂
След още малко време вече всеки си беше по пътя. Някъде отзад в мозъка ми все пак остана лекото разочарование от неуспешния снежен водопад, което обаче прерастна в обнадеждаващия въпрос: какви ли още кадри ме чакат, докато гоня моите си фантазии ?
Лека 😉
