По съвета на един фотограф, който беше писал да не се доверяваме на моментното си настроение и да трием някой кадър само защото мислим, че сме направили по-добър, реших от време на време да попрехвърлям архивите си и да видя какво ще изскочи. Сигурно не е толкова странно, но наистина след като е минало известно време, видях кадри, които бях отписал първоначално по една или друга причина. Постепенно се посъбраха достатъчно такива за един пост.
Първият е от голямата морена на Златните мостове във Витоша – този кадър отпадна не поради факта, че имаше доста по-добри от него, а защото беше единствен. Няколко часа махахме из планината и почти не извадихме апаратите.
Следващият кадър е от Крушунските водопади – едно от първите ходения след цифровизацията на техниката ми. Тогава се спуках да щракам различни комбинации на травертиновите чаши и за публикацията им избрах други кадри. Сега обаче този ми хареса:
Следва отново кадър от Витоша (не че не може да е от всякъде другаде, но си е факт) и го качвам по-скоро като нов поглед върху вече публикуван кадър:
От есенното ходене из централен Балкан излязоха доста кадри и съответно доста отпаднаха след селекцията. Този получава втори шанс главно защото това ми е от любимите планински гледки – застъпването на ребрата на два съседни рида, образувайки зиг-загообразна речна долина:
Прескачаме обратно към пролетта и една разходка из полетата край Ямбол. Тогава търсех точно определен кадър, който като че ли успях да заснема, за това тези отпаднаха в последствие:
Обратно към есенното ходене из масива на Ботев – тогава на инат снимах залеза над върха, който не беше нищо особено вместо да насоча апарата към съседните ридове, където помня, че беше доста по-интересно…не ме питайте защо:
Още един леко скучен залез от църквата на яз.Копринка, която ми се превръща в прокълната дестинация – четири пъти съм ходил до там и не съм направил кадър, който много да харесам след това, но за това ще мрънкам в следващи публикации:
И пак към пролетта на 2010 г. – не бях особено доволен от кадрите си на Сувачарското пръскало, но с времето този почна да ми харесва:
Стига толкова. Мисля, че съветът на въпросния фотограф се оказа горе-долу добър – струва си да се пази всичко понеже до голяма степен сме предубедени от моментната си настройка към определено пътуване и кадрите заснети тогава. Аз лично почти винаги се радвам на определени снимки, от което други не получават същото внимание. Времето обаче успешно лекува тези предубеждения.
Лека от мен 😉
