Ще ми се наложи здраво да спъна юздите на мрънкащия жребец ревизирайки изминалия есенен сезон, за да не звуча тъпо. Мислех си, че сушавата 2022 трудно може да бъде бита, но 2023-та като че ли го взе за предизвикателство и към липсата на валежи добави и летни температури през целия Октомври. Резултатът – може би най-блудкавата есен откакто ги следя. Не че не поснимах…

Септември започнахме в Родопите – Широка поляна и Чаирски езера. И докато Широка не пропусна да ме избъзика с липсата на мъгла за пореден път:

….езерата…да речем, че аз съм си виновен, че си носех ремаркето с големите очаквания. Не че са лоши, но има причина да не са най-търсеното място в Родопите и България изобщо. Само ще спомена, че най-красивото от тях е може би безвъзвратно загрозено от някакви опити за аква-промишленост през соц-а и толкова.

Това Родопско пътуване се запомни с други чаровности, които ще ме върнат там напролет, живот и здраве.

Докато разсъждавах накъде да се насоча в следващия си набег, десетките варианти само ме объркваха. В такива случаи обикновено залагам на Рила. Така реших и в началото на Октомври, и не се бях подлъгал. Кратко изкачване към Елениното езеро под съпровода на далечни гръмотевици и почти като по график светлинното представление започна:

Много снимане отнесе връх Орловец през този залез, но горната снимка като че ли е есенцията на всичко, което се случи.
Втората нощ изкарах отново край Мальовишките езера, където беше скучновато:

Във високата планина обаче не бива да съм алчен.

Средата на Октомври беше планирана още преди година с надъханата ни фото-чета за качване на хижа Левски и дълбоко гмуркане в пиковата по календар балканска есен. В увода обаче споменах, че температурите през месеца бяха летни и гората си се държеше напълно според тях, а не според календара. В допълнение агресивната суша беше накарала много от растителността да прескочи цветната фаза на листопада, в резултат на което цветовете в ниската част варираха във всички нюанси на диарията. Нищо не очаквах и пак бях разочарован. Как ли щеше да изглежда Карловското пръскало ?

Отговорът на този въпрос пооправи груповото настроение, защото въпреки, че дебитът му едвам стигаше да намокри скалите, все пак имаше много чар в десетките тънки като коси струйки пронизващи мъхнатия камънак. Пък и кога друг път пръскалото би те пуснало да се завреш почти под него?

Минахме и през Черното пръскало, което лениво бъркаше казан с листа:

Всъщност заигравките с такива въртележки се превърнаха в лайтмотива на това катерене и четата беше доволна:

За края на месеца традицията повеляваше да се впуснем в по-дългото ни есенно пътуване като до последно обаче ни бягаше дестинацията. Датите наближаваха, а идеи липсваха. В един момент, при поредната ни безплодна разправия по темата, някой каза: ами Врачански балкан ? Интуицията ми трепна доволно. Дестинация имахме.

Както неведнъж споменавам в предните писаници, нарочно задържам повечето от това което случвам през последните години с надеждата в един момент да ви го покажа както искам. За това – едно кратко снимково ревю на повечето места, през които минахме в тази невероятно богата част от територията ни:

Врачанският край е фотографска задача с хиляди решения, за които е нужен отделен живот. Аз обаче разполагам само с този.

Така дойде Ноември, а с него и обичайните ми занимания с ФотоСкуул, които минаха чудесно макар и в дъжд. Покрай това отново се качих на Широка, за да се убедя, че само защото е Ноември, вали и е студено, мъглите там не са задължителни. Не че не беше красиво:

И ако някой ми каже, че на снимката вижда мъгли, ще му отвърна, че такива имаше и лятото и не се броят. Чакам онази гъстата и непрогледна, която кара горите да изглеждат зли и в един момент слънцето пробива доста след изгрев. Нея чакам, а я няма.

Имаше обаче скреж:

На слизане минах през едно отдавна заплюто местенце, за да констатирам, че “не е пък лошо”:

Последваха лунни заигравки из ямболските поля, покрай които се родиха такива сцени:

Есента се изнизваше, а аз постепенно свиквах с мисълта, че “май това беше” и “дано зимата даде повече”.

Тука трябва да вметна нещо за Ахтополския фар. Липсваше ми класическата буря там и обикновено с приближаването на студените сезони започвах да се ослушвам. Тази година обаче го ремонтираха. Местните писнаха, че ремонтът го е загрозил и накараха фирмата-изпълнител да го преработи. В резултат фарът посрещна края на лятото скопен без горната част на конструкцията си. Така го бях запомнил през Септември и се бях примирил, че най-вероятно желаната снимка скоро няма да ми се случи.

След това обаче из соц-медиите мярнах снимка на завършния ремонт. Фарчето си беше цяло. Вътрешно си казах: “Хм…ами добре.”

След това обаче дойде и прогнозата за един от уикендите в края на Ноември – буря… Даже беше именувана: Фредерик. Толкова сериозно, че дори не беше “Фреди”. Докато зяпах анимациите боядисани във все по-тъмни и ярки червено-виолетови нюанси, вътрешно си казах: “ХМ !!!! АМИ ДОБРЕ !!!!”

Краткото съвещание с фото-четата роди няколко възторжени: “ДА !” и въпросната неделя хукнахме.

Предупрежденията на метео-страниците се оказаха съвсем без преувеличение, за което свидетелстваха десетките нападали клони и сняг по шосето за южното черноморие. Най-сериозното беше минало по-рано през нощта, което нас ни устройваше перфектно.

В Ахтопол бяхме по изгрев, който мина във вятър и хоризонтален дъжд. Важното обаче се виждаше на хоризонта – фарът си стърчеше, докато шест метровите водни стени зад него се редуваха в опити да го накарат да не стърчи толкова. Това се случваше и ние бяхме там.

Започнахме с опитите си за снимки и стана ясно, че това ще е един дълъг ден. Условията бързо ни вледеняваха и връщаха в колата за размразяване, след което отново налазвахме по кея, за да не изпуснем поредния воден взрив. Всъщност изпуснахме доста от тях. Но и доста успяхме да хванем:

След като светлината се усили и небето загуби тъмно-синия си оттенък, решихме да разнообразим малко деня със завой из Странджа. Там също беше интересно.
По-интересното обаче беше светлото петно в облаците на Запад, ясното време в централна България и констатацията, че Фредерик навлиза дълбоко в Черно море, откъдето щеше да продължава да бълва невероятните вълни, докато над тях моооже би щеше да се случи нещо по-шарено от обичайното тъмно-синьо.

Отговорът не закъсня заради късия ден. Отново бяхме на кея, облаците се разцепиха по залез, а меката жълта светлина се изля върху неспирната центрофуга пред нас. Не можех да повярвам:

Това са кадри, които съм си рисувал в главата, считайки ги за абсолютно невъзможни. Сега обаче се случваха…идеше ми да викам от кеф.
А към края, когато последните лъчи почти прескачаха фара и палитрата мина в червено, като на забавен кадър се надигна поредния воден вал, разби се в сенчестата основа на фара, а пръските литнаха нагоре към все още осветената част, за да се боядисат в жълто, не издържах и си захапах ръкава, за да не стряскам околните с истериите си:

След още десетина минути заигравки, дружно решихме, че сме преяли. Тази мечта се сбъдна.

Адреналинът ни държа до вторник…

---

Есен 2023 беше такава, каквато беше. Просто поредното лице на природата ни. Мисля, че успях да му направя сносен портрет. Да заповяда следващия сезон, че имам още много за вършене.

Лека от мен 😉

37,4°…твой ред е, Свинаров, леко кофти момент, но това е положението…а и кой ли момент точно би бил подходящ за нещо такова ?

Както повечето неща през тази истерична година, есента мина…ами освен лекото закъснение, бих казал нормално. Малко по-сухо, но нормално. Истерията ни е в главите. Сезонът тръгна с около седмица назад, което предизвика реакции от рода на “Тая година есен няма да има, вервайте ми !“. След което цветовете почнаха да изгряват постепенно, а от същите места се чу: “Тая година есента ше е чудесна, вервайте ми !!!“… от месеци хората са като подскачащи топки от оголени нерви, лашкани от вятъра насред поле от кактуси…представихте ли си го ?

Моята есен почна за пореден път край морето, и за трети (или четвърти ?!) пореден сезон – край Резово. Винаги с умиление съм наблюдавал как животните се връщат към обичайните си навици, след като лятната тълпа се прибере по градовете:

Щракнах и една готова композиция от преден сезон в малко по-интересен момент:

Както и едно местенце, за което писах в предна публикация:

Дни по-късно стигнахме за първи път и до местността Кастрич – още едно отметнато място от списъка за посещения. Доста интересено и диво е все още там:

Уеб-камерите показваха, че по високото все още цветове за снимане няма. Поредната редакция на плановете ме върна на морето в компанията на малката ни бойна фотографска клика. Снимането е занимание самотно, но пък сме основно zoon politikón, пинизът е да съчетаеш двете неща и да си направиш твоето.

Край морето есента е меко-казано хаотична. Всяко растение си действа по своя програма, а резултатът е пълен миш-маш от цветове, форми и текстури…

…не е невероятно красиво, но не е и съвсем без чар.

Скитайки по бреговете се натъкнах на нови екземпляри от станалите ми любими опунции. Забавлявах се с мисълта как съм минавал десетина пъти по тези места без да ги видя, но покафенелите треви ги откроиха като ярки зелени свещи:

Октомври продължи по същите места, времето все още не ми даваше причини да променям посоката, а кактусите даваха безкраен материал за снимане:

В един момент даже слязох и до Корабите – нещо, което не бях правил от години. За пореден път се убедих, че е грешка да се пренебрегват клишираните места. Иска се само хубава светлина и да си размърдаш мозъка, за да си избиеш от главата готовите рецепти:

Месецът свърши на морето, този път на Север – за първи път забих статива на плажа в Бяла – крайно особено място. Дъното наоколо е застлано с ярко бели скали, което прави цветовете на водата като никъде другаде:

По-късно в синия час, нещата станаха почти нереални:

На първи Ноември вече хванах гората. Малка групичка налазихме Сувчарското пръскало. Оказа се изненадващо слабичко:

На връщане минахме през Кичестия габър, който беше в пълен есенен разцвет – разкошен момент:

Времето беше назряло за традиционното ни есенно пътуване. Дестинацията обаче не ми идваше свише. Лутах се между Родопи, Балкани и не знам си какво още, но нямах вътрешното усещане за правилност. Англичаните чудесно са го идентифицирали – “gut feeling” – в червата си да усетиш, че си прав. Стегне ли ме в корема, грешка не съм правил. Особеното обаче на това усещане е, че идва, когато не го очакваш. Търсиш ли го, го губиш.

Два-три дни преди планираната дата мисълта ме опари – Белоградчик…моят дългогодишен своеобразен “враг”. Едно от най-красивите места в света, от което нямам нищо интересно за показ. Решено е.

Дългото пътуване мина приятно, настанихме се и почти веднага хукнахме към залеза. Имам няколко готови композиции, които с години чакаха своя момент и по всичко личеше, че нещо ще се случи още в началото. Ами случи се:

Първото място беше прословутото прозорче с изглед към Конника. Олекна ми. След повече от петнайсет години, след като за първи път се мотах по тези места, имах кадър, който не бих изтрил почти веднага. Бях готов дори да си тръгна, а имаше още толкова време…

На сутринта се качих на следващото от старите си места, а изгревът беше…напълно достатъчен:

Последва прекрасен ден за мотане и ревизия на още стари местенца. Тук-там дори снимах:

Залезът посрещнах на едно от “трудните” места – малко катерене, малко или повече ругатни и брилянтни гледки:

Това горе пак е Конникът – общо взето се въртях все около този комплекс. Основно обаче бях дошъл за това:

Гледката към Калето от тази позиция е една от най-добрите според мен, а в тази светлина…трудно можех да повярвам.

Някъде по това време получих обаждане от надъхана софийска група снимачи: Наташа, Светльо и Асен, които обявиха, че идват да снимат мъгли. Чудесно.
Постният изгрев посрещнах на поредната изпитана композиция, която работи и без небе, така че отново не бях капо…

Намерихме се със софийската банда, похилихме се на кафе, полафихме – идилийка. Отношенията между пейзажните снимачи са особено нещо: имаме обща страст, но общуваме основно онлайн, ако се видим наживо, обикновено е транзитно на някой баир с бърза размяна на две-три думи. Та като се случи да се намерим за по-дълго и да се “сглобим” правилно, моментите са особено ценни.

По залез някак си естествено коагулирахме отново в група, а самият момент първо обеща нещо, след това си оттегли обещанието, подлъга ни да се тръгнем…след което всичко избухна. Едвам сварихме да отворим стативите, ако бяхме ходили по-бързо, щеше да ни хване на шосето:

Нямахме особен избор, но горе-долу се справихме.

Както бях казал, групата беше дошла да снима мъгли. Прогнозата беше съгласна. Всеки един източник. Поради което без изненада на сутринта се събудихме в млечната пустош на мъгливото нищо. Оставих се да ме водят някъде, където не бях ходил и моментът не разочарова:

След което се разделихме и хванахме дългия път наобратно.

Този път Белоградчик ми даде. Много. С големия черпак от голямата тенджера. Нямах грам за какво да измрънкам, а това е рядкост. Сега обаче го искам зимно.

Последва традиционното ми участие във PhotoSchool. Предвид ситуацията, мина повече от добре, справят се хората:

Комбинирахме го с разходка из ниските Родопи, където есента беше в пика си:

Последва еднодневна разходка из Източните Родопски гори:

А последните капчици есен успях да изстискам в Странджа:

Това беше и последната есенна снимка за тази идиотска година. Предвид очакванията и страховете ми, съм повече от доволен.

Какво следва ?

Нямам идея. Лека от мен 😉