Изминалият Август по предварителен план премина основно в работа, като за пейзаж останаха малко дни, които обаче парадоксално дадоха в пъти по-добри резултати от предния месец. Пейзажната фотография, както сигурно десетки пъти съм писал, обаче си е по естество парадоксална – на теория всеки занимаващ се с това във всеки един момент може да е направил последната си добра снимка и никога вече да не преживее отново онзи перфектен момент. На практика естествено нещата не са толкова драматични и всички сме наясно, че най-добрите мигове предстоят, а ние просто трябва да положим усилието нужно за преобръщане на вероятностните проценти в наша полза.

Срамно, но в края на месеца посрещнах първия си изгрев за летния сезон. Случи се на дивия плаж Липите край Синеморец. След бегъл поглед през ципа на палатката и вътрешна усмивка в стил: “Най-сетне !”, се изстрелях навън, за да видя какво предлага обстановката. Морето се беше разбушувало и вълните рисуваха графика след графика по пясъка:

От доста време си бях мечтал за подобни условия:

Тук някъде последва грешка, която трудно ще си простя: вместо да си остана на място и да развия изгрева, който очевидно се очертаваше болезнено красив, реших да гоня недовършени сметки на “Бутамята” – съседния плаж, на който се бях назлобил след последното снимане. Там изкарах повече от час, а в резултат на края не харесвах нито един кадър. Не стига това, ами и запечатката на апарата най-на края сдаде багажа след поредната изненадващо силна вълна и часове по-късно констатирах, че тялото отказва да работи нормално. Явно на сила не само не става хубост, ами и всъщност става грозност, понякога прекалена.

Ден по-късно се оказа, че апаратът все пак работи частично (само с един обективите), а условията обещаваха приятни неща по залез. Подгонихме го край Варвара, където местните скали предлагат трудно изчерпаем материал. Аз лично се забих край една локва по технически причини, от която обаче се получи приятен кадър:

Всъщност повечето кадри се оказаха вариации на въпросното отражение, за това показвам само един.

На следващие ден условията дори се подобриха: вълнението се усили, в небето се мотаха подобни ниски облаци и за да не мислим излишно на къде да хванем, отново кацнахме там. Този път си забраних да приближавам локвата и реших да измисля нещо, в което все пак да влизат въпросните Дарданели:

И малко по-късно, и по-в дясно:

Това място при малко по-силно вълнение (и когато разполагам с пълния си набор от обективи) съм убеден, че ще даде много повече. Или пък няма.

Горното се случи на последния ден от Август, а Септември започна с тъмни облаци рано сутрин, от които не успях да се възползвам, но все пак е обещание. Обикновено това ми е най-тъпият месец за снимане, но пък изненади дебнат отвсякъде.

Лека от мен и до скоро… 😉