Category Archives: Дарданели

2018 – сектор Б защо мълчи ?

Мм ? А бяха времена, когато поддържах скорост от публикация на седмица минимум. Хубави времена бяха…

Сегашните също са хубави, но човек няма как да се захване два пъти “за първи път” с нещо, така че носталгията е неизбежна. Това обаче не е обяснение защо цяла година почти не поглеждам блога си. Причините са няколко и не интересуват никого, но смятам да споделя единствено една от добрите – готвя се за изложба през идната 2019-та, поради което съвсем съзнателно си ограничих присъствието в социално-медийното пространство. Иска ми се живот и здраве да покажа малко свежи неща, това е.

Та ако някой е останал с впечатление, че съм позатихнал откъм снимане – не съм, 2018-та не се различаваше особено от предните години. Предварително си казвам, че това не е най-доброто, което се случи, просто отбелязвам поредната смяна на календара.


Зимата отново беше сравнително безплодна. Размърдах се с топенето на снеговете, като стигнах до едно от местата, които седяха в задължителния списък “Близко бъдеще”. Естествено, както става в такива моменти, предварителните представи бяха пометени от сблъсъка с реалната обстановка и снимките в главата ми се оказа, че няма как да станат. Мястото обаче има страхотен потенциал:

Гонейки въображаеми кадри из Родопските водопади за пореден път се оказваше, че трябва да си избия подобни предварителни настройки и да внимавам какво се случва реално покрай мен:

Отново имаше случаи на “прелъстен и изоставен”:

И отново имаше случаи където на хартия всичко си беше там, но кадър не би:

Зимното море беше оставило един подарък на брега на Шкорпиловци (всъщност беше оставило много повече, но евро-палети и гуми за преден план някак си не харесвам):

Пролетта напредна и започнаха цъфтежите. Още от преди личното ни запознанство с Ванката Миладинов, бях чел неговите опити със Странджанската зеленика. Глупаво от моя страна, но дълго време пренебрегвах този феномен, който се оказа повече от интересен за снимане.

От зелениката, та на камъка…

Измамно лесно изглеждаше, но си беше зор, някои храсти са по над два метра. Пак ще се върна, струва си дори само да се гледа и разхожда човек.

Пролетта замина, дойде обичайното светулково време…светулки не снимах…почти. Насилих се да експериментирам, но както и друг път съм констатирал, напъването води само до изпускания от този вид:

Що е то?

Междувременно в небето бяха почнали да се случват разни неща:

След което лятото започна като никое друго, което помня: залез след изгрев, след буря, след изгрев, след залез, а аз понякога дори се случвах и на правилното място, и така до средата на Юли.

Времето се кротна, Световното по футбол свърши, браво на Хърватите, Французите да !@№)(*§€@№…и така.

Последва същинското лято, което не случи нищо…почти:

Същото ама по-късно

Септември излезе на сцената като Фреди Меркюри: гръмогласен, пищен, стилно кичозен и като цяло прекрасен:

Същото ама по-късно II

И така избутахме до есента. Октомври ни запрати в Родопите, където между две наздравици успявахме и да снимаме:

Десетина дни по-късно отново налазих тази безкрайно дашна планина:

След което си доснимах есен в Странджа…:

Най-доброто от там – друг път….

Не спирах и с опитите да родя нещо смислено в равнинния хаос около Ямбол…както се казва във вица: “В Грузия опитите продължават…”

Късната есен отново бях част от Photoschool и една чудесна пловдивска група. Упражнението ми с тях изненадващо даде резултат и за мен:

Foliage courtesy of Мари Аведисян 😉

Същото място след десетина дни:

За финал какво друго, ако не водопадче – Гюмбертията с лек снежен макиаж:

И така. Пак да си кажа, публикувам това повече с намерение да поддържам блог-традицията…нещо като аперитивче. Основното и десерта – живот и здраве през Май 2019 en face.

Весели празници, най-доброто предстои !

Also posted in Арапя, водопад Гюмбертията, лилково, Лозенец, пейзажна фотография България, Родопи, Странджа, фотински водопади, Царево, Широка поляна, шкорпиловци

Август 2016 – лято в небето, есен в морето …

…изкуших се да продължа, но на поетичната скала съм някъде под тоалетните лирици, по-известни като “пУети” и малко над мозъчните амеби, която знаят все пак как работи римата, по-известни като “автори на радио реклами“. Така че, с римите до тук и моля, пак заповядайте.

Имах подозрението, че ще започна Август така, както свърших Юли и браво на мен, оказа се вярно – тръните по залез:
untitled-3539---Copy

Покрай тези плевели се трансформирах от “оня със светулките” в “тоя с тръните” – съмнителна еволюция, но драги ми Интернет, снимам главно за себе си и това, надявам се, никога няма да загубя. Сигурен съм, че в някой кръг на ада, един свободен дявол се е събудил от подръпване на опашката, но…

Та в старта на месеца най-накрая се изви и една от любимите ми летни бури, когато морето е достатъчно зло за снимка, но пък не е толкова опасно да се моташ по брега, понеже температурата на водата няма да те убие за трийсетина минути. Заредих се, за да пробвам нещо, което ми се върти в главата от две-три лета. За малко да ми се получи, но поне вече знам, че е напълно във възможностите ми:

untitled-3616---Copy

Ако някога стане горе-долу това, което искам, ще си кажа, за сега – толкова.

Морето мааалко се успокои, но пък небето маалко се нашари и записах един резонен резултат на Птичия остров:
untitled-3672---Copy

Не е нещо, което ще търпя дълго пред очите си, но не е и идеално грозно пък.

Дойде време и за Персеидния дъжд, който предната година зарязах насред Пирин. Съзнателно мислех да не се напъвам, но подсъзнателно явно съм развил някакъв момент, защото в нощта на пика опънахме стативи край Резово с доста нови хора (наздраве за тях) и от приказка на приказка избутахме няколко часа в тъмната влага.
Самите падащи звезди бяха толкова колкото бяха – прогнозите сочеха стотици на час, което не се случи, но пък каква част от небето виждаме, че да сме ги преброили всичките…

Така или иначе за първи път ми се получи нещо смислено:
untitled-3701---Copy

Снимането на падащи звезди е бясна хамалогия – мога да го сравня с риболов, ако риболовът изглеждаше така: седиш в лодка с една бухалка, не знаеш дали изобщо има риба, но размахваш като луд с надеждата да хлопнеш някоя; в един момент действително две-три риби изскачат от повърхността, но са в другия край на езерото, а ти продължаваш неистово да махаш в твоя край, щото нали, “Композицията!”, а междувременно бухалката ти е Canon и генерира е*ахти шума, ама това е друг проблем, нощ е, застудява, челната леща на бухалката започва да събира конденз, чистиш, продължаваш да махаш на сляпо в тъмното…и така. В края на краищата, хванаха се няколко екземпляра, а щом е свършило добре, значи всичко останало е било добре. За целта апаратът щракна над петстотин пъти в онази нощ.

Това крайбрежие обаче ми хареса доста, та скоро след това отново разпънах стативчето. Със следващия кадър изпитах нещо, което някой скоро беше споделил, а именно, че понякога има сцени и детайли, които са си интимно твои, далеч от грандиозния пейзаж, десетките цветове и форми, предни и средни планове и т.н. В тези случаи актът на заснемане е много по-малък процент от всичко, което се случва между двете ти уши, но с другите можеш да споделиш само снимката:

untitled-4546---Copy

Също така врътнах и едни звезди, че небето беше подходящо ясно:
untitled-4609---Copy

Последва снимачно затишие, което се поразби през втората половина на месеца, когато отново посоката се оказа Резово и крайбрежния лунен пейзаж. Буквално се състезавах с ръба на група красиви облаци, които трябва още двайсетина минути да останат там, където бяха, но не би…нито аз закъснях, нито времето бързаше, просто нещата не се случиха за снимка…което не ме спря да щракам, все пак половин час се юрках по тесния асфалт в опити едновременно да следя пътя и заминаващите си облаци:
untitled---Copy

На следващата ръбът е по-ясно видим- това в дясно над морето трябваше да е точно над мен и щях да си грухтя доволно:

untitled-4764---Copy

Септемврийското време продължи и към края на Август – морето бушуваше, облаци изскачаха от нищото, а в такива моменти човек просто трябва да хване нанякъде. Аз лично не можах да изненадам себе си и отново се отбих на Дарданелите, което все по-уверено твърдя, че е в Топ 10 на красивите места в България изобщо.
Замисляйки се по-сериозно за подобна класация, стигам до извода, че една от чертите на пейзажите, които бих класирал там е мащабността – мястото да е достатъчно голямо и разнообразно, за да предлага различни гледни точки. Примерно “Корабите” на Синеморец са чудесни, но извън класическата композиция няма какво особено да предложат. Подобно е положението и с доста други класически фото-дестинации.

Дарданелите обаче са един малък рог на пейзажно изобилие, който този път видях така :

untitled-4818-2---Copy

…а малко по-късно и така:
untitled-4863---Copy

Което беше и последното щрак за месеца.

Бива, кво пък.

Лека от мен 😉

Also posted in Арапя, персеиди, Резово