Време е да завърша и този майски сериал, че вече стана “догодина”…
След нос Калиакра, с Ванката решихме, че ще минем скалистия бряг на Северното черноморие изцяло по черните пътища виещи се до самия бряг. Целта естествено беше да си набележим интересни места за снимане. Получи се обаче нещо повече – супер забавна разходка с постоянно спиране, щракане, майтапи… Сезонът на цветята беше осеял скалите с туфички от всякакви цветове и форми:
По едно време стигнахме и до една от вишките, която е служила за охрана незнайно на какво. Малко ни трябваше с Ванката, за да се качим с апаратите.
Обхвана ни някаква странна еуфория, щракахме безразборно и се радвахме на гледката…на големите момчета просто играчките са им по-скъпи, а катерушките – по-високи….
Стигнахме отново до Тюленово, където се настанихме в малко, спретнато хотелче. Починахме си и направихме една обиколка през Шабла до Дуранкулак. От фара на Шабла останахме леко разочаровани, понеже е супер красив, но е затворен, а околните нови постройки са му отнели романтиката почти изцяло. Фаровете трябва да са самотни иначе не става. Върнахме се в Тюленово раздразнени от голямото нищо, което снимахме преди това и си легнахме за една следобедна дрямка.
Като се събудихме, се беше заоблачило. Не от типа облачност, която бихме снимали с кеф, но все пак беше нещо различно. Слязохме до местното пристанище, което представлява малко каменисто заливче и е единственото място наоколо, от където може лодка да влезе нормално в морето. Аз му се изкефих много, понеже го бях виждал на снимки, но не знаех, че е тук и изненадата беше повече от добре дошла. Изключително фотогенично е:
Релсите на лодките и скалите на вътре дават безкраен материал за композиране:
Постепенно се смрачи сериозно и експозициите станаха дълги от по няколко минути:
Осветлението от селото допринесе за този странен нощен кадър, в който влезе и сянката на апарата със статива:
На края стана прекалено тъмно и си прибрахме.
На сутринта идеята беше да минем отново през пристанището, а след това и през арката. Облаците се бяха изпарили, но луната изгряваше:
След като слънцето проби, ние вече бяхме на арката:
Малко след това се занесохме няколкостотин метра на Юг, където си бяхме харесали брега:
Тука успях да заснема и едно от пролетните клишета – макове:
След последните кадри, единодушно се съгласихме, че ни е писнало яко от море и скали, за това решихме, че ще изкараме последната нощ от това пътуване край Побитите камъни до Варна, за което вече писах.
Тук може да разгледате и публикацията на Ванката от тези няколко дни на Север.
От мене чао 😉
P.S. В следващите седмици настъпва пикът на есенните цветове; плановете са за интензивно снимане (дай, боже), за това може да има леки флуктуации в публикуването на разкази, но се надявам да успея да поддържам ритъма.