Category Archives: Резово

Есен 2020

37,4°…твой ред е, Свинаров, леко кофти момент, но това е положението…а и кой ли момент точно би бил подходящ за нещо такова ?

Както повечето неща през тази истерична година, есента мина…ами освен лекото закъснение, бих казал нормално. Малко по-сухо, но нормално. Истерията ни е в главите. Сезонът тръгна с около седмица назад, което предизвика реакции от рода на “Тая година есен няма да има, вервайте ми !“. След което цветовете почнаха да изгряват постепенно, а от същите места се чу: “Тая година есента ше е чудесна, вервайте ми !!!“… от месеци хората са като подскачащи топки от оголени нерви, лашкани от вятъра насред поле от кактуси…представихте ли си го ?

Моята есен почна за пореден път край морето, и за трети (или четвърти ?!) пореден сезон – край Резово. Винаги с умиление съм наблюдавал как животните се връщат към обичайните си навици, след като лятната тълпа се прибере по градовете:

Щракнах и една готова композиция от преден сезон в малко по-интересен момент:

Както и едно местенце, за което писах в предна публикация:

Дни по-късно стигнахме за първи път и до местността Кастрич – още едно отметнато място от списъка за посещения. Доста интересено и диво е все още там:

Уеб-камерите показваха, че по високото все още цветове за снимане няма. Поредната редакция на плановете ме върна на морето в компанията на малката ни бойна фотографска клика. Снимането е занимание самотно, но пък сме основно zoon politikón, пинизът е да съчетаеш двете неща и да си направиш твоето.

Край морето есента е меко-казано хаотична. Всяко растение си действа по своя програма, а резултатът е пълен миш-маш от цветове, форми и текстури…

…не е невероятно красиво, но не е и съвсем без чар.

Скитайки по бреговете се натъкнах на нови екземпляри от станалите ми любими опунции. Забавлявах се с мисълта как съм минавал десетина пъти по тези места без да ги видя, но покафенелите треви ги откроиха като ярки зелени свещи:

Октомври продължи по същите места, времето все още не ми даваше причини да променям посоката, а кактусите даваха безкраен материал за снимане:

В един момент даже слязох и до Корабите – нещо, което не бях правил от години. За пореден път се убедих, че е грешка да се пренебрегват клишираните места. Иска се само хубава светлина и да си размърдаш мозъка, за да си избиеш от главата готовите рецепти:

Месецът свърши на морето, този път на Север – за първи път забих статива на плажа в Бяла – крайно особено място. Дъното наоколо е застлано с ярко бели скали, което прави цветовете на водата като никъде другаде:

По-късно в синия час, нещата станаха почти нереални:

На първи Ноември вече хванах гората. Малка групичка налазихме Сувчарското пръскало. Оказа се изненадващо слабичко:

На връщане минахме през Кичестия габър, който беше в пълен есенен разцвет – разкошен момент:

Времето беше назряло за традиционното ни есенно пътуване. Дестинацията обаче не ми идваше свише. Лутах се между Родопи, Балкани и не знам си какво още, но нямах вътрешното усещане за правилност. Англичаните чудесно са го идентифицирали – “gut feeling” – в червата си да усетиш, че си прав. Стегне ли ме в корема, грешка не съм правил. Особеното обаче на това усещане е, че идва, когато не го очакваш. Търсиш ли го, го губиш.

Два-три дни преди планираната дата мисълта ме опари – Белоградчик…моят дългогодишен своеобразен “враг”. Едно от най-красивите места в света, от което нямам нищо интересно за показ. Решено е.

Дългото пътуване мина приятно, настанихме се и почти веднага хукнахме към залеза. Имам няколко готови композиции, които с години чакаха своя момент и по всичко личеше, че нещо ще се случи още в началото. Ами случи се:

Белоградчик

Първото място беше прословутото прозорче с изглед към Конника. Олекна ми. След повече от петнайсет години, след като за първи път се мотах по тези места, имах кадър, който не бих изтрил почти веднага. Бях готов дори да си тръгна, а имаше още толкова време…

На сутринта се качих на следващото от старите си места, а изгревът беше…напълно достатъчен:

Последва прекрасен ден за мотане и ревизия на още стари местенца. Тук-там дори снимах:

Залезът посрещнах на едно от “трудните” места – малко катерене, малко или повече ругатни и брилянтни гледки:

Това горе пак е Конникът – общо взето се въртях все около този комплекс. Основно обаче бях дошъл за това:

Гледката към Калето от тази позиция е една от най-добрите според мен, а в тази светлина…трудно можех да повярвам.

Някъде по това време получих обаждане от надъхана софийска група снимачи: Наташа, Светльо и Асен, които обявиха, че идват да снимат мъгли. Чудесно.
Постният изгрев посрещнах на поредната изпитана композиция, която работи и без небе, така че отново не бях капо…

Намерихме се със софийската банда, похилихме се на кафе, полафихме – идилийка. Отношенията между пейзажните снимачи са особено нещо: имаме обща страст, но общуваме основно онлайн, ако се видим наживо, обикновено е транзитно на някой баир с бърза размяна на две-три думи. Та като се случи да се намерим за по-дълго и да се “сглобим” правилно, моментите са особено ценни.

По залез някак си естествено коагулирахме отново в група, а самият момент първо обеща нещо, след това си оттегли обещанието, подлъга ни да се тръгнем…след което всичко избухна. Едвам сварихме да отворим стативите, ако бяхме ходили по-бързо, щеше да ни хване на шосето:

Нямахме особен избор, но горе-долу се справихме.

Както бях казал, групата беше дошла да снима мъгли. Прогнозата беше съгласна. Всеки един източник. Поради което без изненада на сутринта се събудихме в млечната пустош на мъгливото нищо. Оставих се да ме водят някъде, където не бях ходил и моментът не разочарова:

Светльо в геройска поза 😉

След което се разделихме и хванахме дългия път наобратно.

Този път Белоградчик ми даде. Много. С големия черпак от голямата тенджера. Нямах грам за какво да измрънкам, а това е рядкост. Сега обаче го искам зимно.

Последва традиционното ми участие във PhotoSchool. Предвид ситуацията, мина повече от добре, справят се хората:

Комбинирахме го с разходка из ниските Родопи, където есента беше в пика си:

Последва еднодневна разходка из Източните Родопски гори:

А последните капчици есен успях да изстискам в Странджа:

Това беше и последната есенна снимка за тази идиотска година. Предвид очакванията и страховете ми, съм повече от доволен.

Какво следва ?

Нямам идея. Лека от мен 😉

Also posted in Белоградчик, белоградчишки скали, Бяла, водопад Сувачарско пръскало, Кастрич, кичестият габър, Родопи, Синеморец, скали Корабите, Странджа, Черно море

Есен 2019 I

Бъркам дълбоко, за да измисля нещо, което не съм казвал за преходните сезони и стойността им за хора като нас. Сигурно в някоя гънка на мозъка ми има нови изречения, но в момента нямам достъп до тях. Налага се да карам простичко и хронологично.

Традиционно, есента за мен започна край морето. След сухото и скучно лято, по небето най-накрая плъзнаха облачета и веднага хукнах за първа репетиция:

Меките скали

Малко след това яхнах първия септемврийски циклон и бързо си наваксах. Една полезна вметка: умната по скалите на Резово, че неусетно може да се вържете към турски мобилен оператор, а с тях боли.

Конкретно тази скала отнесе десетки кадри в този ден:

Резово
Резово

Красотата на тези месеци е, че не чакаш дълго преди отново да се забърка нещо забавно:

Резово

В началото на Октомври за горите още беше рано, но край морето отдавна исках да видя едни особени растения, които стават ярко червени. Оказа се дори по-забавно, понеже ги хванахме в начален стадий на оцветяване и така ми харесаха дори повече:

Солянка

Маниаците ми обясниха, че това е Salicornia europaea и било доста интереснен треволяк. Аз като един фото-кон с капаци, се съгласих – щом става за снимане, действително е интересен. Ставало и за салата.

Октомври тръгна да преполовява и вече предвкусвах мъгливите, влажни планински гори. Есен 2019 обаче продължи по крайно странен начин: ни дъжд, ни вятър, ни мъгла, ни студ. Не помня за две седмици да съм видял сумарно около пет облака. В особени времена живеем….

Особено интересно ми беше как ще се държат гъбите в тази микровълнова фурна. Съвсем очаквано, гъби почти нямаше с изключение на може би по-инатливите видове:

Порцеланова припънка
Порцеланова припънка

Есенната жътва продължи към Витоша – една планина, която бях поизоставил през последните седем-осем години. Спокойното и топло време си имаше своя плюс: дърветата бавно и плавно се приготвяха за зимата, и планината искреше от цветове:

Витоша
Витоша

Буквално на всеки завой се появяваха симпатични кадърчета – от тези, дето основно аз си ги харесвам, понеже всеки е върховното, всесилно и гръмопърдящо божество на собствения си малък свят и всичко що докосне ръката Му е минимум шедьовър, а може би дори и нещо повече 😀 😀 😀

Витоша
Витоша
Витоша
Витоша
Витоша

Кефът беше пълен: спокойна разходка с приятелче (Галюш, след празниците нали знаеш, имаме програма…), сладки приказки и снимане на корем – пълна идилийка.

Витоша
Витоша

Пробвах и разни глезотийки, които взеха, че се получиха прилично:

Витоша

Ако някой се чуди къде е уловката, няма такава, това си е панорама на дърво. Чудо голямо, но ме кефи 😉

За финал на пътуването минах и покрай язовир Пасарел, където знаех точно какво да очаквам и така да се каже, просто се записах. Има други кадри там, но евентуално ще се случат друг път, сега щракнах класическото отражение, за да си го имам:

Пасарел

Тука взе да ми става ясно, че съм на половината материал, а почна да натежава. Налага се да клъцна есенния отчет на две, че няма нужда от чак такива романи по никое време. Втора част – за завършек на годината.

Лека от мен 😉

Also posted in Батак, Витоша, есен, Златните мостове, Източна Стара планина, пейзажна фотография България, Родопи, солници Бургас, Странджа, Черно море