37,4°…твой ред е, Свинаров, леко кофти момент, но това е положението…а и кой ли момент точно би бил подходящ за нещо такова ?

Както повечето неща през тази истерична година, есента мина…ами освен лекото закъснение, бих казал нормално. Малко по-сухо, но нормално. Истерията ни е в главите. Сезонът тръгна с около седмица назад, което предизвика реакции от рода на “Тая година есен няма да има, вервайте ми !“. След което цветовете почнаха да изгряват постепенно, а от същите места се чу: “Тая година есента ше е чудесна, вервайте ми !!!“… от месеци хората са като подскачащи топки от оголени нерви, лашкани от вятъра насред поле от кактуси…представихте ли си го ?

Моята есен почна за пореден път край морето, и за трети (или четвърти ?!) пореден сезон – край Резово. Винаги с умиление съм наблюдавал как животните се връщат към обичайните си навици, след като лятната тълпа се прибере по градовете:

Щракнах и една готова композиция от преден сезон в малко по-интересен момент:

Както и едно местенце, за което писах в предна публикация:

Дни по-късно стигнахме за първи път и до местността Кастрич – още едно отметнато място от списъка за посещения. Доста интересено и диво е все още там:

Уеб-камерите показваха, че по високото все още цветове за снимане няма. Поредната редакция на плановете ме върна на морето в компанията на малката ни бойна фотографска клика. Снимането е занимание самотно, но пък сме основно zoon politikón, пинизът е да съчетаеш двете неща и да си направиш твоето.

Край морето есента е меко-казано хаотична. Всяко растение си действа по своя програма, а резултатът е пълен миш-маш от цветове, форми и текстури…

…не е невероятно красиво, но не е и съвсем без чар.

Скитайки по бреговете се натъкнах на нови екземпляри от станалите ми любими опунции. Забавлявах се с мисълта как съм минавал десетина пъти по тези места без да ги видя, но покафенелите треви ги откроиха като ярки зелени свещи:

Октомври продължи по същите места, времето все още не ми даваше причини да променям посоката, а кактусите даваха безкраен материал за снимане:

В един момент даже слязох и до Корабите – нещо, което не бях правил от години. За пореден път се убедих, че е грешка да се пренебрегват клишираните места. Иска се само хубава светлина и да си размърдаш мозъка, за да си избиеш от главата готовите рецепти:

Месецът свърши на морето, този път на Север – за първи път забих статива на плажа в Бяла – крайно особено място. Дъното наоколо е застлано с ярко бели скали, което прави цветовете на водата като никъде другаде:

По-късно в синия час, нещата станаха почти нереални:

На първи Ноември вече хванах гората. Малка групичка налазихме Сувчарското пръскало. Оказа се изненадващо слабичко:

На връщане минахме през Кичестия габър, който беше в пълен есенен разцвет – разкошен момент:

Времето беше назряло за традиционното ни есенно пътуване. Дестинацията обаче не ми идваше свише. Лутах се между Родопи, Балкани и не знам си какво още, но нямах вътрешното усещане за правилност. Англичаните чудесно са го идентифицирали – “gut feeling” – в червата си да усетиш, че си прав. Стегне ли ме в корема, грешка не съм правил. Особеното обаче на това усещане е, че идва, когато не го очакваш. Търсиш ли го, го губиш.

Два-три дни преди планираната дата мисълта ме опари – Белоградчик…моят дългогодишен своеобразен “враг”. Едно от най-красивите места в света, от което нямам нищо интересно за показ. Решено е.

Дългото пътуване мина приятно, настанихме се и почти веднага хукнахме към залеза. Имам няколко готови композиции, които с години чакаха своя момент и по всичко личеше, че нещо ще се случи още в началото. Ами случи се:

Първото място беше прословутото прозорче с изглед към Конника. Олекна ми. След повече от петнайсет години, след като за първи път се мотах по тези места, имах кадър, който не бих изтрил почти веднага. Бях готов дори да си тръгна, а имаше още толкова време…

На сутринта се качих на следващото от старите си места, а изгревът беше…напълно достатъчен:

Последва прекрасен ден за мотане и ревизия на още стари местенца. Тук-там дори снимах:

Залезът посрещнах на едно от “трудните” места – малко катерене, малко или повече ругатни и брилянтни гледки:

Това горе пак е Конникът – общо взето се въртях все около този комплекс. Основно обаче бях дошъл за това:

Гледката към Калето от тази позиция е една от най-добрите според мен, а в тази светлина…трудно можех да повярвам.

Някъде по това време получих обаждане от надъхана софийска група снимачи: Наташа, Светльо и Асен, които обявиха, че идват да снимат мъгли. Чудесно.
Постният изгрев посрещнах на поредната изпитана композиция, която работи и без небе, така че отново не бях капо…

Намерихме се със софийската банда, похилихме се на кафе, полафихме – идилийка. Отношенията между пейзажните снимачи са особено нещо: имаме обща страст, но общуваме основно онлайн, ако се видим наживо, обикновено е транзитно на някой баир с бърза размяна на две-три думи. Та като се случи да се намерим за по-дълго и да се “сглобим” правилно, моментите са особено ценни.

По залез някак си естествено коагулирахме отново в група, а самият момент първо обеща нещо, след това си оттегли обещанието, подлъга ни да се тръгнем…след което всичко избухна. Едвам сварихме да отворим стативите, ако бяхме ходили по-бързо, щеше да ни хване на шосето:

Нямахме особен избор, но горе-долу се справихме.

Както бях казал, групата беше дошла да снима мъгли. Прогнозата беше съгласна. Всеки един източник. Поради което без изненада на сутринта се събудихме в млечната пустош на мъгливото нищо. Оставих се да ме водят някъде, където не бях ходил и моментът не разочарова:

След което се разделихме и хванахме дългия път наобратно.

Този път Белоградчик ми даде. Много. С големия черпак от голямата тенджера. Нямах грам за какво да измрънкам, а това е рядкост. Сега обаче го искам зимно.

Последва традиционното ми участие във PhotoSchool. Предвид ситуацията, мина повече от добре, справят се хората:

Комбинирахме го с разходка из ниските Родопи, където есента беше в пика си:

Последва еднодневна разходка из Източните Родопски гори:

А последните капчици есен успях да изстискам в Странджа:

Това беше и последната есенна снимка за тази идиотска година. Предвид очакванията и страховете ми, съм повече от доволен.

Какво следва ?

Нямам идея. Лека от мен 😉

В друг случай бих разделил тази публикация на две части предвид леко абнормалното количество снимков материал, но след откровената лудост, която ни се случи, мисля да излея всичко накуп. Не му отива да се стискам някак си.

Сигурен съм няма нужда да напомням на никого през какво минахме и все още преживяваме. Пролет 2020 започна без нас. Снегът се стопи, дърветата цъфнаха, а ние гледахме от терасите и се лашкахме между противоположните “истини” на всякакви учили и недоучили авторитети.

Лично за мен карантината протече, както предполагам при повечето от вас: първоначален шок, последван от затягане на дисциплината за известно време и постепенно охлабване до степен: “ай-сиктир-и-карантината-хващаме-гората-там-вирус-няма…“

Гората си беше там, хаотично цъфнала и прекрасна, лесно я хванахме:

Наложи се обаче да пощракам малко повече, докато вляза в час и почна да харесвам каквото виждам на дисплея:

Край морето нещата също си се случваха без хорската намеса:

Ничии стъпки не нарушаваха ефимерните вятърни форми:

Дюните бяха пожълтели от обичайните априлски цветя:

Животът за малко си върна нормалния вкус.

Положението обаче все още беше затегнато. КПП-тата си дежуряха, но докато кучетата продължаваха да си джафкат по телевизиите, керванът беше спрял. Малко след това взеха, че го пуснаха. Няма начин, керванът трябва да върви, иначе става част от пустинята.

В първия момент запалихме към Кичестия габър, който исках да щракна пролетно. Малко бях позакъснял за кадъра, който ми е в главата, но това дърво май няма начин да излезе грозно на снимка:

Минахме и една пътека до местна тракийска забележителност. Изглежда нямам въображението да се впечатлявам от тези места, за това директно забих в цветята, които бяха навсякъде. Тук ще вметна, че в тази публикация може да ви писне от цветя. Сериозно, страдащите от сенна хрема да внимават 😀

На връщане уж за малко се отбихме в Турия, пък се оказа за малко повече, но тези внезапни бохемски срещи са най-сладки.

В селото имат много готин мост:

Абе в Турия е супер.

Последва пролетната миграция към морето. Там се оказах сред още цветя:

Същото след 24 часа:

Отскочихме и до Странджа да преслушаме цъфтежа на зелениката. Този сезон ми седеше някак уморена и не харесах почти нищо:

Харесах обаче други неща:

Тези месеци в Странджа са божествени.

В средата на Май отново навлязох в Стенето в опит най на края поне да видя цъфнала левурда – дългогодишен крив пирон забит някъде отзад в мозъка ми и чакащ своята тесла. Случи се, левурдата този път я намерих, но преди това намерих и други интересни неща:

На самата левурда се случиха други неочаквани срещи и запознанства от фотографски характер. Ценните нови хора са хубаво нещо, а от самата гора обаче направо не ми се тръгваше:

Снимането обещаваше да е измамно лесно, но не би. Някак си трябваше да намеря баланса между това да се мотам в търсене на композиции без едновременно да отъпча деликатния килим. Сложно беше, крачих като нервен щъркел нагоре-надолу, но си струваше всяка внимателна стъпка:

Тук ще отбележа, че тези няколко дни в средата на Май 2020, бяха ужасни. Над целия Балкански полуостров се беше настанил сух, сахарски фронт, който подтискаше всичко под себе си. Влагата не можеше да избие нагоре, градусите се вдигнаха до над трийсет, а аз в такива условия не вирея. Реално беше Юли посред Май. Надявам се никога повече да не се случи, лятото ме дразни достатъчно и в отредените му месеци. Разходката ми до един близък водопад щеше да ме довърши:

Покрай него се натъкнах и на любимите ми никакви местенца, които носят все пак някакъв чар, но за десетина дни в някой сезон:

По всяко друго време бих подминал. Тези сини мъници на фона на цъфналия мъждрян обаче ме заинтригуваха. Обожавам малките интимни сцени. Убеден съм, че се случват стотици такива и това не ми дава мира…..

След Балкана отново скокнахме на морето. След няколко разходки по крайбрежието си дадох сметка, че почти нищо не знам за нито едно от местата, по които ходя да снимам. Местата – стари, а гледките – нови.

Първо заклещих едно дърво, което отдавна чакам с подходящи облаци отгоре:

След което се натресох на разни изненади:

Огромен кактус на прекрасно място. И да, знам, че е агресивен, инвазивен вид и не знам си още какво, но грам не ми дреме, хората също сме инвазивен вид. Сега ще го дебна да цъфне.

Наоколо се натъкнах на полянка от новите си любими растения – седумите. Няма такива корави пичове ! Ако гледате примерно гардения и я преместите с двайсет сантиметра вдясно, тя високомерно ще повехне. Докато на седумите им дайте малко прах в някоя скална цепнатина и те: “ТУК ЩЕ БЪДЕ БЪЛГАРИЯ, КОПЕЛЕТААА !!!!” /геройски метъл за фон/

Ето ги:

Даже цъфтят, но ще ги изпусна.

Доста се поразходих по въпросните брегове и всеки път беше различно. Минаваха нови и нови цветни вълни:

Цъфтеше и морето в характерните за Май нюанси:

А комбинацията от буреносно небе и тюркоазено море рисуваше брилянтни контрасти:

Както средата на Май беше отвратително блудкава, така последната му седмица беше като заря. Всеки ден беше динамичен:

Небето вреше и рисуваше, а аз си подобрих една стара композиция, понеже и едно малко парченце дъга прави нещата маалко по-интересни:

Случи ми се да щракна и един прекрасен камънак, на който се каня всеки път, като минавам покрай него, но или е толкова сухо, че е на пясъка, или отражението го няма:

Странно, но напоследък се хващам, че всичко ми харесва, почти нямам цедка. Предполага се, че летвата трябва да се вдига, но всъщност трябва да се спирам, за да не щракам пълни глупости…

Май завърши на скорост, а първите дни на Юни хванаха инерцията и зарята продължи:

След всичките цветя, да пощракам малко скали край морето ми дойде направо като нещо ново:

Тука ще се идва при силно вълнение, няма начин.

Друг интересен момент от настъпващия сезон е, че морето се е поотдръпнало доста навътре. Места, които са във вода до коленете, сега са на сушата. Показали са се скали и камъни, които не бях виждал по този начин и отново всичко ми завря – пак ще снимам различното едно-и-също:

Може да се каже, че “изпратихме” пролетта в Рила с Тишето Младенов. С него нещата стават лесно, пали на полусъединител щом е за щъкане по баири, а и винаги си е друго, като си в пейзажа с някой себеподобен. Рила ни посрещна мрачно, а за десерт, дори смрачи положението още малко. Отдавна не бях изкарвал толкова време в мъглива гора:

Водопадите преливаха:

За момент се постреснахме, че няма да видим голямата Скакавица заради плътната пелена, но десетина минути след като се установихме, мъглата почна да образува прозорци:

И както предупредих, още цветя:

Денят завърши рано, като се наложи бързичко да се изнесем към хижата заради засилващия се дъжд, макар че по-мокър от това лично аз трудно щях да стана.

Може да се каже, че два дни не видяхме небето, но си тръгнахме доволни. Разбира се, не се мина без още цветя и водопади по пътя наобратно:

След което поредната порция дъжд изми и последните ни фотографски мераци.

Крайно особена пролет се случи – карантината ни забави, но вместо да ни спре, излиза, че ни позасили. Изводът е: действайте, дами и господа, време няма.

Лека от мен 😉