Category Archives: Синеморец

Пролет 2020

В друг случай бих разделил тази публикация на две части предвид леко абнормалното количество снимков материал, но след откровената лудост, която ни се случи, мисля да излея всичко накуп. Не му отива да се стискам някак си.

Сигурен съм няма нужда да напомням на никого през какво минахме и все още преживяваме. Пролет 2020 започна без нас. Снегът се стопи, дърветата цъфнаха, а ние гледахме от терасите и се лашкахме между противоположните “истини” на всякакви учили и недоучили авторитети.

Лично за мен карантината протече, както предполагам при повечето от вас: първоначален шок, последван от затягане на дисциплината за известно време и постепенно охлабване до степен: “ай-сиктир-и-карантината-хващаме-гората-там-вирус-няма…

Гората си беше там, хаотично цъфнала и прекрасна, лесно я хванахме:

Наложи се обаче да пощракам малко повече, докато вляза в час и почна да харесвам каквото виждам на дисплея:

Край морето нещата също си се случваха без хорската намеса:

Ничии стъпки не нарушаваха ефимерните вятърни форми:

Дюните бяха пожълтели от обичайните априлски цветя:

Животът за малко си върна нормалния вкус.

Положението обаче все още беше затегнато. КПП-тата си дежуряха, но докато кучетата продължаваха да си джафкат по телевизиите, керванът беше спрял. Малко след това взеха, че го пуснаха. Няма начин, керванът трябва да върви, иначе става част от пустинята.

В първия момент запалихме към Кичестия габър, който исках да щракна пролетно. Малко бях позакъснял за кадъра, който ми е в главата, но това дърво май няма начин да излезе грозно на снимка:

Минахме и една пътека до местна тракийска забележителност. Изглежда нямам въображението да се впечатлявам от тези места, за това директно забих в цветята, които бяха навсякъде. Тук ще вметна, че в тази публикация може да ви писне от цветя. Сериозно, страдащите от сенна хрема да внимават 😀

На връщане уж за малко се отбихме в Турия, пък се оказа за малко повече, но тези внезапни бохемски срещи са най-сладки.

В селото имат много готин мост:

Абе в Турия е супер.

Последва пролетната миграция към морето. Там се оказах сред още цветя:

Пролетни дюни

Същото след 24 часа:

Отскочихме и до Странджа да преслушаме цъфтежа на зелениката. Този сезон ми седеше някак уморена и не харесах почти нищо:

Харесах обаче други неща:

Тези месеци в Странджа са божествени.

В средата на Май отново навлязох в Стенето в опит най на края поне да видя цъфнала левурда – дългогодишен крив пирон забит някъде отзад в мозъка ми и чакащ своята тесла. Случи се, левурдата този път я намерих, но преди това намерих и други интересни неща:

На самата левурда се случиха други неочаквани срещи и запознанства от фотографски характер. Ценните нови хора са хубаво нещо, а от самата гора обаче направо не ми се тръгваше:

Снимането обещаваше да е измамно лесно, но не би. Някак си трябваше да намеря баланса между това да се мотам в търсене на композиции без едновременно да отъпча деликатния килим. Сложно беше, крачих като нервен щъркел нагоре-надолу, но си струваше всяка внимателна стъпка:

Тук ще отбележа, че тези няколко дни в средата на Май 2020, бяха ужасни. Над целия Балкански полуостров се беше настанил сух, сахарски фронт, който подтискаше всичко под себе си. Влагата не можеше да избие нагоре, градусите се вдигнаха до над трийсет, а аз в такива условия не вирея. Реално беше Юли посред Май. Надявам се никога повече да не се случи, лятото ме дразни достатъчно и в отредените му месеци. Разходката ми до един близък водопад щеше да ме довърши:

Покрай него се натъкнах и на любимите ми никакви местенца, които носят все пак някакъв чар, но за десетина дни в някой сезон:

По всяко друго време бих подминал. Тези сини мъници на фона на цъфналия мъждрян обаче ме заинтригуваха. Обожавам малките интимни сцени. Убеден съм, че се случват стотици такива и това не ми дава мира…..

След Балкана отново скокнахме на морето. След няколко разходки по крайбрежието си дадох сметка, че почти нищо не знам за нито едно от местата, по които ходя да снимам. Местата – стари, а гледките – нови.

Първо заклещих едно дърво, което отдавна чакам с подходящи облаци отгоре:

След което се натресох на разни изненади:

Огромен кактус на прекрасно място. И да, знам, че е агресивен, инвазивен вид и не знам си още какво, но грам не ми дреме, хората също сме инвазивен вид. Сега ще го дебна да цъфне.

Наоколо се натъкнах на полянка от новите си любими растения – седумите. Няма такива корави пичове ! Ако гледате примерно гардения и я преместите с двайсет сантиметра вдясно, тя високомерно ще повехне. Докато на седумите им дайте малко прах в някоя скална цепнатина и те: “ТУК ЩЕ БЪДЕ БЪЛГАРИЯ, КОПЕЛЕТААА !!!!” /геройски метъл за фон/

Ето ги:

Даже цъфтят, но ще ги изпусна.

Доста се поразходих по въпросните брегове и всеки път беше различно. Минаваха нови и нови цветни вълни:

Цъфтеше и морето в характерните за Май нюанси:

А комбинацията от буреносно небе и тюркоазено море рисуваше брилянтни контрасти:

Както средата на Май беше отвратително блудкава, така последната му седмица беше като заря. Всеки ден беше динамичен:

Небето вреше и рисуваше, а аз си подобрих една стара композиция, понеже и едно малко парченце дъга прави нещата маалко по-интересни:

Случи ми се да щракна и един прекрасен камънак, на който се каня всеки път, като минавам покрай него, но или е толкова сухо, че е на пясъка, или отражението го няма:

Странно, но напоследък се хващам, че всичко ми харесва, почти нямам цедка. Предполага се, че летвата трябва да се вдига, но всъщност трябва да се спирам, за да не щракам пълни глупости…

Май завърши на скорост, а първите дни на Юни хванаха инерцията и зарята продължи:

След всичките цветя, да пощракам малко скали край морето ми дойде направо като нещо ново:

Тука ще се идва при силно вълнение, няма начин.

Друг интересен момент от настъпващия сезон е, че морето се е поотдръпнало доста навътре. Места, които са във вода до коленете, сега са на сушата. Показали са се скали и камъни, които не бях виждал по този начин и отново всичко ми завря – пак ще снимам различното едно-и-също:

Може да се каже, че “изпратихме” пролетта в Рила с Тишето Младенов. С него нещата стават лесно, пали на полусъединител щом е за щъкане по баири, а и винаги си е друго, като си в пейзажа с някой себеподобен. Рила ни посрещна мрачно, а за десерт, дори смрачи положението още малко. Отдавна не бях изкарвал толкова време в мъглива гора:

Водопадите преливаха:

За момент се постреснахме, че няма да видим голямата Скакавица заради плътната пелена, но десетина минути след като се установихме, мъглата почна да образува прозорци:

И както предупредих, още цветя:

Денят завърши рано, като се наложи бързичко да се изнесем към хижата заради засилващия се дъжд, макар че по-мокър от това лично аз трудно щях да стана.

Може да се каже, че два дни не видяхме небето, но си тръгнахме доволни. Разбира се, не се мина без още цветя и водопади по пътя наобратно:

След което поредната порция дъжд изми и последните ни фотографски мераци.

Крайно особена пролет се случи – карантината ни забави, но вместо да ни спре, излиза, че ни позасили. Изводът е: действайте, дами и господа, време няма.

Лека от мен 😉

Also posted in водопад Скакавица, Дарданели, иваниловски водопад, малка скакавица, пейзажна фотография България, Рила, Средна гора, Стенето, Странджа, Черно море, шкорпиловци

Август – Царево, Синеморец, Варвара

Литературната ми муза в момента парадоксално се дави в липсата на каквито и да било конкретни мисли.  За да се докопа до някаква сламка вдъхновение, се наложи да прегледам какви съм ги вършил същия месец от предните години. Оказва се, че Август 2012 ми е най-продуктивният до момента, което е странно пред вид факта, че съм излизал на снимки не повече от три-четири пъти. Както обаче не веднъж съм писал, снимането навън е според условията – като има, картите се пълнят неусетно, батериите свършват и всичко е розово, особено къдравите облачета по залез или изгрев; няма ли драма в небето, пеем народни песни за отминали двойни дъги и се злобим на предстоящите такива.

По интересно съвпадение на обстоятелствата, фотографският Август протече като Юли – снимане в началото и края на месеца, а по средата – работа или активно нищоправене. Стабилното лятно време се разклати за около два дни, което беше напълно достатъчно да ми  задоволи глада за известно време. Първо посрещнах един забавен изгрев на скалите на Царево, на които се каня от години. Не се роди кой знае какво, но си беше нещо:

Морето тъкмо беше почнало да се вълнува и естествено се заиграх с любимите ми през последните месеци вълнисти графики:

Тези скали заслужават друг изгрев.

Същият ден последвахме залеза на Северния плаж на Синеморец. Интересно ми беше да заснема сърцевидната дюна образувала се от зимно-пролетните ветрове. Пътят до нея обаче беше осеян с постоянни изкушения:

Около стотина вълни по-късно успях да се откъсна, за да заснема и самото сърце:

Помислих си, че съм привършил, но както обикновено, не бях, вълните се вдигаха като стени и се пръскаха на стотици форми и в тези случаи снимам като хипнотизиран:

Резултатите от този ден бяха добри, но вътрешно беше останала някаква незадоволена частичка. С неприсъщи за мен злоба и хъс станах за изгрева на следващия ден. Посрещнах го на плажчето, което даде прекрасни залезни резултати предния месец. Пристигнах точно, когато бяха почнали да порозовяват облаците към хоризонта:

Имах още малко време за да хвана синкавата мъгла, която образуват разбиващите се вълни след около минута експозиция:

След този кадър палитрата коренно се смени:

Вълна след вълна рисуваха коя от коя по-интересни картини и не мога да си избера само една от тях този път:
Трябваше все пак да разнообразя предния план:
След още няколко минути цветовете отново рязко смениха основния оттенък, а аз се върнах към каменистия преден план:

Вълната от горния кадър отнесе и последната недоволна частичка, и най-на края успях да издишам. Лутайки се с апарата в обичайното за такива моменти пост-хипнотично състояние, щракнах едно кадро в стил “Осемдесетарска картичка от морето”:

Зачатках бясно и приятно-заоблените камъчета по плажа…

…което вече беше знак да си ходя.

Последните резултати ми заредиха батериите и по-лесно понесох офисната и климатична скука. Към края на месеца прогнозите обаче отново забиха към тревожните цветове, което си е винаги добре дошло. Морето отново се разбесня, но този път резултатите бяха по-постни…поне тези от календарния Август. Ако не за друго, поне съм доволен, че открих за себе си поредното къдраво и безлюдно плажче изобилстващо от форми и текстури:

Запознах се и с малкият братовчед на вече разпадащите се от снимане Кораби край Синеморец:

Много доволно местенце, на което също имам намерение да се връщам идните години…

Толкова от този Август. Изниза се и последният месец без “Р” в името – от тук нататък според народните мъдрости между Септември и Април времето може да демонстрира пълната си гама от номера дори в рамките на един ден. Предстои да видим.

Лека от мен и да не Ви пука, че поредното лято е към края си – без останалите сезони дори нямаше да се нарича “Лято”, а  просто ежедневие 😉

Also posted in вълни, плаж Велека