Category Archives: Синеморец

Август – Царево, Синеморец, Варвара

Литературната ми муза в момента парадоксално се дави в липсата на каквито и да било конкретни мисли.  За да се докопа до някаква сламка вдъхновение, се наложи да прегледам какви съм ги вършил същия месец от предните години. Оказва се, че Август 2012 ми е най-продуктивният до момента, което е странно пред вид факта, че съм излизал на снимки не повече от три-четири пъти. Както обаче не веднъж съм писал, снимането навън е според условията – като има, картите се пълнят неусетно, батериите свършват и всичко е розово, особено къдравите облачета по залез или изгрев; няма ли драма в небето, пеем народни песни за отминали двойни дъги и се злобим на предстоящите такива.

По интересно съвпадение на обстоятелствата, фотографският Август протече като Юли – снимане в началото и края на месеца, а по средата – работа или активно нищоправене. Стабилното лятно време се разклати за около два дни, което беше напълно достатъчно да ми  задоволи глада за известно време. Първо посрещнах един забавен изгрев на скалите на Царево, на които се каня от години. Не се роди кой знае какво, но си беше нещо:

Морето тъкмо беше почнало да се вълнува и естествено се заиграх с любимите ми през последните месеци вълнисти графики:

Тези скали заслужават друг изгрев.

Същият ден последвахме залеза на Северния плаж на Синеморец. Интересно ми беше да заснема сърцевидната дюна образувала се от зимно-пролетните ветрове. Пътят до нея обаче беше осеян с постоянни изкушения:

Около стотина вълни по-късно успях да се откъсна, за да заснема и самото сърце:

Помислих си, че съм привършил, но както обикновено, не бях, вълните се вдигаха като стени и се пръскаха на стотици форми и в тези случаи снимам като хипнотизиран:

Резултатите от този ден бяха добри, но вътрешно беше останала някаква незадоволена частичка. С неприсъщи за мен злоба и хъс станах за изгрева на следващия ден. Посрещнах го на плажчето, което даде прекрасни залезни резултати предния месец. Пристигнах точно, когато бяха почнали да порозовяват облаците към хоризонта:

Имах още малко време за да хвана синкавата мъгла, която образуват разбиващите се вълни след около минута експозиция:

След този кадър палитрата коренно се смени:

Вълна след вълна рисуваха коя от коя по-интересни картини и не мога да си избера само една от тях този път:
Трябваше все пак да разнообразя предния план:
След още няколко минути цветовете отново рязко смениха основния оттенък, а аз се върнах към каменистия преден план:

Вълната от горния кадър отнесе и последната недоволна частичка, и най-на края успях да издишам. Лутайки се с апарата в обичайното за такива моменти пост-хипнотично състояние, щракнах едно кадро в стил “Осемдесетарска картичка от морето”:

Зачатках бясно и приятно-заоблените камъчета по плажа…

…което вече беше знак да си ходя.

Последните резултати ми заредиха батериите и по-лесно понесох офисната и климатична скука. Към края на месеца прогнозите обаче отново забиха към тревожните цветове, което си е винаги добре дошло. Морето отново се разбесня, но този път резултатите бяха по-постни…поне тези от календарния Август. Ако не за друго, поне съм доволен, че открих за себе си поредното къдраво и безлюдно плажче изобилстващо от форми и текстури:

Запознах се и с малкият братовчед на вече разпадащите се от снимане Кораби край Синеморец:

Много доволно местенце, на което също имам намерение да се връщам идните години…

Толкова от този Август. Изниза се и последният месец без “Р” в името – от тук нататък според народните мъдрости между Септември и Април времето може да демонстрира пълната си гама от номера дори в рамките на един ден. Предстои да видим.

Лека от мен и да не Ви пука, че поредното лято е към края си – без останалите сезони дори нямаше да се нарича “Лято”, а  просто ежедневие 😉

Also posted in вълни, плаж Велека

Юли – Синеморец, Арапя, Варвара, Пирин, Муратово езеро

Месецът почна ударно поради насъбралото се фотографско напрежение в следствие на  постния Юни. Отдавна се канех да пробвам отново нощен кадър на скалите край Синеморец и въпреки прекалено спокойните условия, тръгнахме на там. Надеждата ми беше в прогнозата, която казваше, че към полунощ се чака вълнение. Ми чудесно, ще го чакаме. Никой няма да изненадам, като кажа, че прогнозата не се сбъдна точно. Синоптиците сигурно са много философски настроени типове, не се сещам за друга професия, в която професионалните успехи да са толкова несигурно понятие…

Естествено и аз покрай новопридобития си навик да следя прогнозите за времето съм придобил леко философска настройка към случващото се и съответно се задоволих с кадъра, който се получи:

Всъщност прогнозата се сбъдна, но с десетина часа закъснение. Предполагам, че това един синоптик си го брои като успех.
На другия ден не се стърпях и хукнах към Ахтопол, за да пробвам да добавя сносна снимка на тамошния фар. Зяпайки плажчетата, които се изнизваха като на филм, рязко завих наобратно заради едни интересни скали. Оказа се, че цялото местенце е приятно и съответно планът за Ахтопол се разтвори в неопределеното бъдеще. За късмет по залез изникнаха и едни ефимерни облачета, и всичко си дойде на мястото. “Май ще поснимаш, Свинаров !”, изказа се един от няколкото, които обикновено си говорят в главата ми и беше прав.

Лутах се в разнообразието от предни планове, а всяка нова вълна рисуваше различни фрактали:

Колебаех се в избора на скоростта на снимане, исках общо взето да снимам всичко, за което се сетя на един път:

Време беше да обърна внимание и на другия край на плажа, където се намираха въпросните интересни камънаци, заради които спряхме:

Луната вече беше изгряла зад гърба ми, което образува някак си неестественото осветление:

Върнах се на другия край за една по-дълга експозиция, но ще перефразирам оня виц: “На края дойде морския и ни изгони…”, а именно една по-силна вълна се разби пред мен и намокри обектива. Със солената вода по лещите шега не бива, събрах си парцалките и се отдадох на неистово бърсане в следващите няколко минути. Все пак бях доволен. Или поне така мислех.

Явно бях набрал инерция и прибирайки се към Арапя, ми скимна да разгледам залива на лунна светлина. Оказа се доста интересен:

Дори леко развълнуваното море на лунна светлина изглежда чудесно. Тръпки ме побиват какво би било ако хвана някоя лунна нощ с морска буря…

Всичко това се случи в първите дна дни на месеца. След тях последва едно голямо и горещо фотографско нищо. Опитах се да го разнообразя с едно от летните клишета – снимане на балите сено, които изникват из полетата по това време. Самото клише реших да разнообразя като се пробвам да направя нощна снимка в полето. Въртяха ми се някакви аналогии между линиите на сеното и звездните следи, но резултатът не се получи кой знае колко добре. До толкова не ми хареса, че си позволих да се поизгавря малко с обработката и да вкарам странни цветове в звездите:

Юли стремглаво бързаше към Август и заплашваше да си остана с поредната половин статия. В последен напън да спася положението навих Галето Велева и Валери Христов да пробваме нещо нощно на Пирин.
Замъкнахме се до Муратовото езеро и зачакахме нощта. Имах много конкретни идеи за снимки, което вече отчитам като грешка в подхода. Някак си трябва да си набия в главата да спра с очакванията, но това е вече за друг блог…

Залезът беше духовно беден, но го щракнах повече от гузна съвест, от колкото от нещо друго:

Настъпи полумрак и си заредих машината да събира звезди. Пробвах две позиции за няколко часа.  Резултатите не ми харесаха особено, но ето единия:

Другият кадър нямам нерви да го барам, ще го оставя за по-тъмни дни, когато скуката ще ме изрита да се заема с около двестата серийни снимки…

Изгревът предложи дори повече скука от залеза и отново започвах познатото ментално упражнение: “Някой друг път, Свинаров, случайността ти готви страхотни кадри, но не днес…”

Слънцето набра височина и всичко започваше да намирисва на обратно потегляне, докато не ми скимна от скука да се побъзикам със стотиците дребни пъстървички* припкащи на ята край брега. Мислех си, че само сянката ми ще ги кара да се стрелкат към дълбокото, но всъщност се оказаха стабилни пичове и след няколко хвърлени трохи, взеха, че се завъртяха все по-близо. Кефех им се като дете, докато в един момент нещо ми щракна и видях най-интересния преден план за снимка, на който до момента съм попадал:

“Ето за какво си дошъл всъщност !”, крещяха всичките ми мозъчни дялове, докато трупах кадър след кадър:

Езерото разполагаше с почти безкраен материал и въпреки че кадрите са сходни, за мен си струваше да изстискам идеята колкото мога:
 Кротнах се малко и продължих да си играя с рибетата, понеже имахме останала доста храна. В един момент се оказах заобиколен от стотици гадове, които ядяха директно от потопената ми ръка, и естествено не пропускаха да ме опитат на вкус за всеки случай…за няколко минути бях абсолютно екзалтиран, не искам дори да пробвам да го описвам.
Бях си помислил, че съм приключил със снимането, докато нещо отново ми прищрака. На мнение съм, че оригинални идеи отдавна няма, но дори и ремиксираните идеи дават супер резултати при правилните условия. Говоря за това:

За който не се сеща, това е снимка с полупотопена във водата предна леща на обектива. В резултат едновременно надникваме в двата несъвместими свята. Мислено виех от кеф и трябваше да ми мине малко, за да забележа, че водата е прекалено мътна и да пробвам отново, този път с обектива на Валери, който беше доста по-широк:

Отблясъщите от вълните на повърхността добавиха още по-приятен акцент по дъното и сега вече се кротнах. Нямах повече работа тука.

Заслизахме към ниското и “код Оранжево”, където почти слънчасах, но това са вече излишни подробности. Важното е, че Юли завърши така, както почна.

Да видим какво ми е подготвил Август.

Лека от мен 😉

* Пратиха ми корекция относно вида на рибоците: не били пъстърви а вид”плевелни” рибки, не ми беше уточнено точно какъв,  които през последните години се завъдили сериозно по езерата. Ако някой има повече инфо, нека сподели 🙂

Also posted in звездни следи, нощна фотография, Пирин, пъстърва