Category Archives: Синеморец

Януари

Помня какво бях написал в последния си пост относно снимането и публикуването на прекалено много излишен материал в този блог…излиза обаче, че писането всяка седмица маалко ми липсва. Компромисният вариант е да пусна нещо като обзор на целия месец, който въпреки че беше оскъден от към снимане, все пак даде една доста прилична снимка като резултат.

Месецът започна, както предполагам и за почти всички останали, с изтрезняване от обичайната декемврийска бохемска рапсодия в балкански стил. Първите седмици не ми се бараше апарат. След това обаче лека по лека започнах да се сритвам отзад. Без особени идеи от къде да захвана годината, запалих отново към Синеморец да пробвам нещо, което не успях да направя предния път…не успях и сега. Шракнах играта на пяната по повърхността за загрявка:

Нямаше достатъчно големи вълни за да се получи нещо по-интересно след залеза:
Последва работна пауза и сериозен ъпгрейд на зимната ми екипировка.
В един от уикендите се роди колективната идея да се посети Етрополския водопад, който обикновено замръзва доста фотогенично. Налазихме го масово доста хора, като липсата на кадри компенсирахме с постоянна забава. Самият водопад си беше нормално красив за сезона, но на мен нещо си ми липсваше:
Позамислих се колко ли фактори влияят за оформянето на една такава ледена скулптура и как примерно лекото повишаване на температурата преди два дни е спомогнало в конкретния момент да липсва ключова за композицията ми ледена колона…въпреки, че отдавна съм наясно, че снимането на природа на практика опира до късмет, не спирам да си блъскам главата.
Към края на месеца прогнозите хорово изреваха: СНЯГ! МНОГО СНЯГ!!! И веселото е, че този път се оказаха верни на 100%. Северозападна България за два дни се покри с невиждан от десетки години килим. Един от тези два дни изкарах край любимият си водопад Полска Скакавица с цел да повторя тази си архивна снимка:
За пореден път се доказа изводът, че снимка не може да се повтори. Мислех си, че след толкова години дърветата ще са порастнали прекалено и ще за закрили по-голяма част водопада, но това не беше проблема. Оказа се, че самият водопад по някаква причина леко е променил течението си, може би защото е с по-слаб дебит или нещо подобно; лека промяна, която обаче си беше напълно достатъчна да не ми се получи кадър:
Мъчих го и хоризонтално, но…

Тъкмо бях почнал да се отказвам, когато реших да се разходя по брега на близко-минаващата Струма, където се оказа в пъти по-интересно:

В пика на снеговалежа експериментирах с по-кратки скорости, за да хвана треакториите на снежинките:

От там се получи и единствения кадър, който мога да гледам по-дълго този месец, но ще го оставя за десерт.

След Струма, прогнозите показваха два дни с разкъсана облачност. След тежкия снеговалеж, реших, че най-подходящото място ще е Белоградчик. Много сняг, красиви скали, които стават кърваво червени по изгрев и залез…мечта. Това го беше надушил и Ванката Миладинов, така че не ни трябваше много, за да хукнем на там.

Този път обаче прогнозите изцяло се провалиха – за два дни слънцето се показа, точно за десетина минути, което не ни вършеше никаква работа. Почти не извадихме техниката. Аз лично си щракнах едно от любимите места просто за хронология на тази публикация:

Така изглеждаше всичко през 99,99% от времето, а това място определено започва да се превръща в особен дразнител – умът ми не побира как от най-красивите гледки в България не успях да снимам почти нищо и то на два пъти, ако броя миналата пролет…Ако не друго, то поне си починахме, което обикновено не се случва на снимки.
За финал остана снимката, която както казах единствена ми задържа погледа от всичко този месец:
Това ми е любим бързей на тази река, който съм снимал и преди:
В този му заснежен вид обаче за сега печели по красота. Ще видим как ще изглежда пролетно време.
Толкова за Януари. Да видим какво ще предложи следващия месец 🙂
Лека от мен.
Also posted in белоградчишки скали, водопад Полска скакавица, Зима, река Струма

"Корабите" на Синеморец

Това място е от онези, които станаха известни сравнително скоро – след като беше облекчен режима на достъп до тях, понеже се намират прекалено близо до границата с Турция. Всъщност това важи за най-интересната част от южното черноморие. “Корабите” са две скали близо до северния бряг на Синеморец, които са заслужили името си естествено заради интересната си форма. На мен известно време ми бягаха. Пролетното ми посещение се оказа само информативно, като снимка им направих единствено с телефона си, за да дразня всички познати загорели за отпуска и море. Последвалото ми септемврийско посещение обаче се стече по коренно различен начин…

По едно стечение на обстоятелствата се оказа, че планираното снимане на Север се отлага, за това бързо трябваше да отреагирам с нов план. Луната беше в светлата си част и съответно не беше трудно да измисля едно нощно снимане по морето. Въпросните скали ми щукнаха някак си естествено заради подходящото си изложение.

Пристигнах там и заварих статично море и динамично небе. Това с липсата на вълни беше леко тъпо, но пък се получаваха хубави отражения:

Принципно почти всяко снимане започвам със “загряващи” снимки, които след това се оказва, че не стават особено, но сега за разлика от всеки път, взеха, че се получиха.
Голям облак беше скрил слънцето и светлината беше леко плоска, но пак беше красиво:
След като слънцето се показа, повторих обратно почти всички композиции до момента на различно осветление:
Получаваха се приятни, но все още слънцето беше прекалено високо. Съответно зачаках, нямаше смисъл да се хабя. Постепенно нещата почнаха да се случват:
Нивото на водата беше паднало доста, откривайки безкраен материал за преден план…
…а светлината постепенно започна да става червеникава и да оцветява скалите по-интересно:
Тука някъде смених оптиката с възможно най-широкото, което имам и пейзажът започна да изглежда още по-интересен:
Особено се кефех как линиите на облаците и брега се събираха в хоризонта и някак си естествено се фокусираха в двата кораба:
Слънцето се беше поскрило, но цветовете бяха страхотни:
Катерейки се по брега, мярнах съседния плаж, където един рибар беше застанал точно на слънчевата пътека:
За мой късмет стоя достатъчно дълго, за да  изчистя малко предния план:
Отново се фокусирах върху скалите:
Снимах като изтърван, динамиката в небетo променяше всичко за секунди:
Слънцето вече слезе толкова ниско, че нещата съвсем загрубяха – скалите придобиха кървав оттенък:
Някъде тук усетих, че натрупвам прекалено много подобни кадри и се замислих как да разнообразя…не мислих дълго и сигурно никой няма да изненадам, че надянах “тъмните очила” на апарата, за да пробвам поредната безкрайна експозиция. С бързите облаци на залязващото слънце нещата се получаваха интересно:
След малко цветовете се смениха заради настъпването на синия час:
В обратна посока обаче синият час за момент отстъпи на кратко лирично отклонение в розово – облаците високов небето отразиха последните слънчеви лъчи и светлината наоколо придаде извънземна атмосфера:
След малко вече всичко угасна и зачаках да изгрее луната, за да видя какво още ще се случи. Облаците обаче се сгъстиха и звездите се появяваха само за секунди. Пробвах няколко кадъра, но не се получаваше това, за което бях дошъл. Изглеждаха си достатъчно добре все пак:
Постепенно стана ясно, че няма смисъл да нахалствам, звезди скоро нямаше да се появят, което странно, но ми подейства облекчаващо – бях леко изцеден от драмите по залеза. Палнах колата към Арапя, където ме чакаше здрава компания и нещата се наредиха просто чудесно.
Това ми беше първо сериозно снимане от почивката, която си бях дал. Малко бях излязъл от форма от към боравене с техниката, но пък светлината беше достатъчно добра, за да ми позволи да хвана много материал, което се случва рядко. Въпреки това, мотивацията ми да се върна някоя лунна нощ не се е понижила особено, което ме гъделичка приятно.
Лека от мен 😉
Also posted in дълга експозиция, залез, скали Корабите