Въздухът се диша, морската вода започва леко да хапе, нощите са си направо студени, а цялостната картина е контрастна и цветна.

За мен месецът започна с един прекрасен залез, който обаче ама никак не успях да резултирам в някаква красотичка. Общо-взето изтървах гол на празна врата…

В такива случаи обикновено изразходвам натрупания заряд, като щракам глупости от този тип:

Съвет от мен, във фотографията 0+0 = 0,1 , така че ако нищо не ви спасява, направете ди- , три-, тетра- или не-знам-си-колкоптих и нещата придобиват малко повече тежест. Не прекалявайте с броя на кадрите обаче, че ефектът се връща рязко към нулата.

Морският Септември бързо предложи нова порция динамика и нещата придобиха леко по-розов вид:

Проблемът на динамичното време обаче е, че има случаи, в които те изненадва и се налага ама много бързо да си намериш нещо за снимане (такива проблеми обичам). Хубавото е, като имаш в ръкава си десетгодишни жокери – едни на пръв поглед никакви местенца край Царево, които обаче заспаха под прекрасната облачност и точната сила на вълните:

Много рових, за да си намеря лентовите кадри от същия този процеп, за да се посмеем дружно, но явно са затрити:

За следващата залезна порция се напънах да стигна малко по-далеч, че някак си не върви хората да пътуват стотици километри за да видят нещо, което на мен в случая ми е примерно на десет, и да не положа поне това усилие:

Ако се наложи да сведа до две думи темата на изминалото лято, ще кажа: “Посока – Резово“. Местното крайбрежие определено ме “хвана” и не ме пусна и през Септември, когато преговорих залезно една скала:

Най-готиното в такива случаи с многопластови облаци е, че цветовата гама се мени на няколко пъти…

…докато на края синьото не сложи капак на всичко:

Времето явно беше решило да наваксва и в един месец да напъха всичко, което не се случи в предните три, та Септември се оказа и богат на бури. И в двата случая ми се паднаха в далечината, но свършиха добра работа визуално:

И последно за месеца от Созополското крайбрежие отново с буря на хоризонта:

Горната снимка беше в резултат на факта, че тази година особено не ни се разделяше с лятното ни гнездо, поради което ще перифразирам нещо, което дочух по темата, а именно: “За да ти се случи пак, първо трябва да свърши.”

Умни хора има, браво.

Лека 🙂

Връщайки се назад през годините, рядко съм казвал нещо хубаво за този месец. Придобитата ми детска ненавист покрай края на всяка лятна ваканция и началото на съответната учебна година не успя да бъде изместена от нищо интересно покрай пейзажната фотография. Както казва обаче Ванката Миладинов: “Септември е ок за снимане, ако си на правилното място.” и явно правилното място за този преходен месец тази година поне за мен се оказа морето.

Месецът започна с такава буря, каквато си представям, че са зяпали динозаврите. След цял ден в който слънцето печеше по онзи особен начин, който се усеща като едра шкурка върху кожата, за минути небето се вгъна в себе си:

А след още няколко минути между небе и море вече нямаше ясна граница.

Всичко естествено се успокои в един сравнително красив залез:

В следващите дни морето се вдигна сериозно, а аз се оказах за пореден, но не последен път това лято на Дарданелите край Варвара с малка, но стегната група снимащи. Силното вълнение караше мястото да изглежда по-различно и отваряше нови възможности за кадри, там където преди това съм минавал без изобщо да погледна:

Последва оттренираното упражнение с вълните:

В такива моменти обикновено се налага да се изритвам от хипнозата, в която изпадам, за да не изхабя времето за едно и също. В този случай небето не предлагаше кой знае какво и просто мръднах в страни:

Последва малко спокойствие, след което небесата отново започнаха да бълват апокалипсис, а аз по стечение на обстоятелствата отново се оказах на Дарданелите:

Времето за снимане се оказа изненадващо малко и си останах с този ракурс:

Морето отново се успокои, но прогнозите обещаваха да няма скука и понеже денят вече се беше смалил доволно, ставането рано сутрин не представляваше досадното упражнение от средата на лятото. Първият изгрев го хванах малко случайно и нямах особено време да си търся място, за това просто се пуснах до плажа на Арапя, където “изненада!”, започна  играта с вълните:

До този момент слънцето все се оказваше зад облак, но след малко ми се отдаде възможност да снимам вълните контражур, което внесе някакво минимално разнообразие:

Писна ми и реших, че съм приключил, но светлината казваше друго:

На следващата сутрин морето отново избухна, а аз пропуснах брутален изгрев поради грешна преценка за евентуалното развитие на ситуацията. Ако имате колебание за нещо подобно, винаги се изритвайте да излезете навън…

Последва залезна разходка до Созопол, където вълните бяха особено впечатляващи:

Което обаче някак си не личи от кадрите:

Общо-взето Созополските вълнения ме оставиха с особено приятен вкус в душата, но от кадрите не бях никак доволен и се чувствах по-скоро в очакване. Следващата сутрин отново се оказа интересна и набрал инерция от предните дни, рано се бях наредил на едни забавни скали, където следях ритъма на вълните до появяването на първите изгревни цветове:

До този момент успешно избягвах по-силните вълни, докато съвсем в края при търсенето на следващия ракурс, една така плисна, че не остави нищо сухо по мен…но това е една друга история за устойчив идиотизъм, която разказвам на по-близки хора. Ще кажа само, че докато глупавите се учат от грешките си, а умните – от грешките на другите, има и още една малка категория тъпани, в която пападам с двата крака – там сме всички тези, които с чупка в кръста повтаряме едни и същи груби грешки докато или все пак си променим подхода, или образно казано “умрем”. Стените на този “елитен” клуб са напукани от най-често счупените глави на членовете му. Не идвайте при нас въпреки, че изглежда забавно, по-добре ни гледайте отстрани и се смейте 😉

Утешението все пак остава в доволното количество кадри, които се получиха:

Нещата придобиха още по-прекрасен вид, когато слънцето проби:

След това облаците се сгъстиха и всичко изгасна, а аз хванах наобратно със смесени чувства, за да прегледам резултатите.

Последва работна пауза, която ме запрати край Дунав, където все още не бях снимал. Там обаче се снима трудно по ред причини: не знам подходящите места или не съм достатъчно добре оборудван, за да ги достигна. Има и комари. Ама много комари. Докато се мотах едната вечер край реката, за да си харесам нещо за евентуалния залез, при всяко спиране за секунди се оказвах покрит от жужащите вампири, а един рибар през смях ми каза: “Ама те сега са малко :D”. Сигурен съм, че на някой от дунавските острови има поне един оглозган рибарски скелет…

На края щракнах залеза непосредствено от хотела, в който се намирах  и почти на бегом се прибрах:

Някак си не можа да ми запука за предния план при положение, че във всеки един момент ме ядяха десетина гадове. Дунав си остава за друг път.

Оставаха няколко дни до края на месеца и си мислех, че съм приключил с фотографщината. Ми не бях – последната неделя ме дръпнаха на гъбинг из Сакар. Гъбингът е екстремен спорт и не е за всеки, но пък е супер забавно. Моташ се из горите, зяпаш и от време на време ругаеш, че си супер неграмотен на тема “Гъби” и може би пропускаш изтънчена кулинария. На края на деня се качихме на хълма Палеокастро (в превод “Стара крепост”), където поразгледахме каквото е останало от траките, което не е много и се иска доста въображение, за да се хареса. Хвърлях по едно око на евентуалния залез и както си мислех, че изобщо няма да си изкарам техниката, така и припнах, и се заредих на първата що годе интересна композиция, което не беше лесно – Сакар  е трудна за снимане. Залезът обаче свърши работа:

Септември 2014 изненадващо се оказва най-успешният ми от към снимане тази година, така че си затварям мрънкащата уста относно качеството на месеците – всички са прекрасни…освен Март, Март е гаден и има много да ми се доказва.

Лека от мен 😉