Ще ми се наложи здраво да спъна юздите на мрънкащия жребец ревизирайки изминалия есенен сезон, за да не звуча тъпо. Мислех си, че сушавата 2022 трудно може да бъде бита, но 2023-та като че ли го взе за предизвикателство и към липсата на валежи добави и летни температури през целия Октомври. Резултатът – може би най-блудкавата есен откакто ги следя. Не че не поснимах…

Септември започнахме в Родопите – Широка поляна и Чаирски езера. И докато Широка не пропусна да ме избъзика с липсата на мъгла за пореден път:

….езерата…да речем, че аз съм си виновен, че си носех ремаркето с големите очаквания. Не че са лоши, но има причина да не са най-търсеното място в Родопите и България изобщо. Само ще спомена, че най-красивото от тях е може би безвъзвратно загрозено от някакви опити за аква-промишленост през соц-а и толкова.

Това Родопско пътуване се запомни с други чаровности, които ще ме върнат там напролет, живот и здраве.

Докато разсъждавах накъде да се насоча в следващия си набег, десетките варианти само ме объркваха. В такива случаи обикновено залагам на Рила. Така реших и в началото на Октомври, и не се бях подлъгал. Кратко изкачване към Елениното езеро под съпровода на далечни гръмотевици и почти като по график светлинното представление започна:

Много снимане отнесе връх Орловец през този залез, но горната снимка като че ли е есенцията на всичко, което се случи.
Втората нощ изкарах отново край Мальовишките езера, където беше скучновато:

Във високата планина обаче не бива да съм алчен.

Средата на Октомври беше планирана още преди година с надъханата ни фото-чета за качване на хижа Левски и дълбоко гмуркане в пиковата по календар балканска есен. В увода обаче споменах, че температурите през месеца бяха летни и гората си се държеше напълно според тях, а не според календара. В допълнение агресивната суша беше накарала много от растителността да прескочи цветната фаза на листопада, в резултат на което цветовете в ниската част варираха във всички нюанси на диарията. Нищо не очаквах и пак бях разочарован. Как ли щеше да изглежда Карловското пръскало ?

Отговорът на този въпрос пооправи груповото настроение, защото въпреки, че дебитът му едвам стигаше да намокри скалите, все пак имаше много чар в десетките тънки като коси струйки пронизващи мъхнатия камънак. Пък и кога друг път пръскалото би те пуснало да се завреш почти под него?

Минахме и през Черното пръскало, което лениво бъркаше казан с листа:

Всъщност заигравките с такива въртележки се превърнаха в лайтмотива на това катерене и четата беше доволна:

За края на месеца традицията повеляваше да се впуснем в по-дългото ни есенно пътуване като до последно обаче ни бягаше дестинацията. Датите наближаваха, а идеи липсваха. В един момент, при поредната ни безплодна разправия по темата, някой каза: ами Врачански балкан ? Интуицията ми трепна доволно. Дестинация имахме.

Както неведнъж споменавам в предните писаници, нарочно задържам повечето от това което случвам през последните години с надеждата в един момент да ви го покажа както искам. За това – едно кратко снимково ревю на повечето места, през които минахме в тази невероятно богата част от територията ни:

Врачанският край е фотографска задача с хиляди решения, за които е нужен отделен живот. Аз обаче разполагам само с този.

Така дойде Ноември, а с него и обичайните ми занимания с ФотоСкуул, които минаха чудесно макар и в дъжд. Покрай това отново се качих на Широка, за да се убедя, че само защото е Ноември, вали и е студено, мъглите там не са задължителни. Не че не беше красиво:

И ако някой ми каже, че на снимката вижда мъгли, ще му отвърна, че такива имаше и лятото и не се броят. Чакам онази гъстата и непрогледна, която кара горите да изглеждат зли и в един момент слънцето пробива доста след изгрев. Нея чакам, а я няма.

Имаше обаче скреж:

На слизане минах през едно отдавна заплюто местенце, за да констатирам, че “не е пък лошо”:

Последваха лунни заигравки из ямболските поля, покрай които се родиха такива сцени:

Есента се изнизваше, а аз постепенно свиквах с мисълта, че “май това беше” и “дано зимата даде повече”.

Тука трябва да вметна нещо за Ахтополския фар. Липсваше ми класическата буря там и обикновено с приближаването на студените сезони започвах да се ослушвам. Тази година обаче го ремонтираха. Местните писнаха, че ремонтът го е загрозил и накараха фирмата-изпълнител да го преработи. В резултат фарът посрещна края на лятото скопен без горната част на конструкцията си. Така го бях запомнил през Септември и се бях примирил, че най-вероятно желаната снимка скоро няма да ми се случи.

След това обаче из соц-медиите мярнах снимка на завършния ремонт. Фарчето си беше цяло. Вътрешно си казах: “Хм…ами добре.”

След това обаче дойде и прогнозата за един от уикендите в края на Ноември – буря… Даже беше именувана: Фредерик. Толкова сериозно, че дори не беше “Фреди”. Докато зяпах анимациите боядисани във все по-тъмни и ярки червено-виолетови нюанси, вътрешно си казах: “ХМ !!!! АМИ ДОБРЕ !!!!”

Краткото съвещание с фото-четата роди няколко възторжени: “ДА !” и въпросната неделя хукнахме.

Предупрежденията на метео-страниците се оказаха съвсем без преувеличение, за което свидетелстваха десетките нападали клони и сняг по шосето за южното черноморие. Най-сериозното беше минало по-рано през нощта, което нас ни устройваше перфектно.

В Ахтопол бяхме по изгрев, който мина във вятър и хоризонтален дъжд. Важното обаче се виждаше на хоризонта – фарът си стърчеше, докато шест метровите водни стени зад него се редуваха в опити да го накарат да не стърчи толкова. Това се случваше и ние бяхме там.

Започнахме с опитите си за снимки и стана ясно, че това ще е един дълъг ден. Условията бързо ни вледеняваха и връщаха в колата за размразяване, след което отново налазвахме по кея, за да не изпуснем поредния воден взрив. Всъщност изпуснахме доста от тях. Но и доста успяхме да хванем:

След като светлината се усили и небето загуби тъмно-синия си оттенък, решихме да разнообразим малко деня със завой из Странджа. Там също беше интересно.
По-интересното обаче беше светлото петно в облаците на Запад, ясното време в централна България и констатацията, че Фредерик навлиза дълбоко в Черно море, откъдето щеше да продължава да бълва невероятните вълни, докато над тях моооже би щеше да се случи нещо по-шарено от обичайното тъмно-синьо.

Отговорът не закъсня заради късия ден. Отново бяхме на кея, облаците се разцепиха по залез, а меката жълта светлина се изля върху неспирната центрофуга пред нас. Не можех да повярвам:

Това са кадри, които съм си рисувал в главата, считайки ги за абсолютно невъзможни. Сега обаче се случваха…идеше ми да викам от кеф.
А към края, когато последните лъчи почти прескачаха фара и палитрата мина в червено, като на забавен кадър се надигна поредния воден вал, разби се в сенчестата основа на фара, а пръските литнаха нагоре към все още осветената част, за да се боядисат в жълто, не издържах и си захапах ръкава, за да не стряскам околните с истериите си:

След още десетина минути заигравки, дружно решихме, че сме преяли. Тази мечта се сбъдна.

Адреналинът ни държа до вторник…

---

Есен 2023 беше такава, каквато беше. Просто поредното лице на природата ни. Мисля, че успях да му направя сносен портрет. Да заповяда следващия сезон, че имам още много за вършене.

Лека от мен 😉

Август привърши, а Септември, макар че е доказвал неведнъж с летни температури, че за любимата есен е рано, все пак не го броя към лятото. Ето какво се случи в най-горещия сезон:

По вече осем?- годишна традиция, в началото бяха светулките. Не знам дали под давление на изложбените емоции месец по-рано или на нещо друго, но определено нахълтах в горите с повече ентусиазъм от предните две лета. Разбира се, нищо не може да се сравни с първите две-три години, но всъщност нищо, което е продължило повече време не може да се сравни с първите две-три години….за добро или лошо.

Първата вечер се оказа лунна (в предни години това щеше да е проверено, но вече се нося повече по течението), което се оказа чудесно, защото лунните петна по дървото ми направиха кадъра:

В следващите вечери се опитах да опростя нещата, за да постигна някаква различна визия, което се оказа изненадващо трудно – да хванеш много светулки, когато ги има е лесно; да хванеш малко, точно там, където ти вършат работа в кадъра е нещо друго:

Първият ми опит излезе грандиозно посредствен – ни рак, ни риба, ни кон…верният извод беше, че като съм тръгнал да опростявам, границата е къде по-далеч. За това при втория опит вкарах доста повече мисъл и резултатът ми хареса….

….носи ми асоциации за нещо фино и кокетно, нещо коко-шанелско, за бижу внимателно поставено на точното място, за интелигентно пресметнат сексапил… абе по-малкото е повече, това е положението.

След което на следващата вечер отново вдигнах “всичко коз”, защото ако е вярно, че “по-малкото е повече“, също така е вярно, че “колкото повече, толкова повече“:

Следващите няколко нощи явно натрупаният заряд свърши, защото директно изтрих всичко заснето – един компромис стига.

Сезон “Светулки 2019” се оказа изненадващо позитивен, понеже „Човек никога не стъпва два пъти в една и съща река, защото това не е същата река и той не е същият човек.“ , както е казал някога някой много умен. А по какво толкова една река се различава от една гора, мм ? И двете са опасно красиви, и в двете щъкат гадини, и двете стават за снимане, само че в едната тече вода, а в другата – време. Гората няма да се изчерпи преди мен…

Между светулките, срам не срам, се оказах и на Ахтополския фар. Всъщност няма от какво да ме е срам, мястото е банално, защото мозъците ни работят така. Трябваха ми десетина минути, за да се отърся от глупавите предразсъдъци и да погна вълничките. Получи се прилично споменче за нещо, което ми се е случило с някой, с който се радвам, че ми се е случило:

След това се заредиха не толкова горещи дни и изненадващо хладни нощи в комбинация с почти пълна суша и спокойно море. Като се замисля, не съм случвал на свястна лятна буря от два-три сезона вече. За разнообразие се заврях дълбоко в Странджа, където изкарах прекрасни часове…до толкова, до колкото си бях калибрирал очакванията за фотография. Там шедьоври стават трудно и рядко. Ако обаче преместиш летвата и се съгласиш с главата си просто да се наслаждаваш на това, което е, можеш да си нахраниш душата доволно.

Странджа ми е като уморена баба, която говори тихичко едни прости, но верни неща, които лесно можеш да пропуснеш, защото си рожба на времето си.

Ако малко обаче позабавиш темпото и тушираш шумовете в главата си, приказки започват да звучат от къде ли не:

Хубаво е там, пак ще дойда.

А пък след това се случи един тоалетен изгрев. Така им казвам, защото стават по следната схема: тежка вечер, наздравици, задължителното хапване полято със задължителното пийване, аху-иху, късно лягане с никакво намерение за ставане, дълбоко заспиване, ама в един момент не се издържа, трябва да се стане до двете нули…и ти да видиш – обещаващи облаци…бързо обличане, вадене на техниката в полумрака, главата малко тежи, щото нали, а пък: “Айде, Дани, ставай, май ще снимаме…”, а Дани се прави, че сънува и не е там, и изобщо всъщност не е Дани, а някой друг, ама все пак се събира от насипното си състояние и айде на най-близкото място, че не можем по-далеч по обективни причини. Повечето ми арапейски изгреви без преувеличение се случват почти едно към едно така…

Последва участие в интересен пленер в Балчик на тема “Двореца на Румънската кралица“. Не бях ходил там, съответно не бях виждал и въпросния дворец. Чудесно туристическо място, което и нашите алчни министерства не са успели да прецакат. Струва си да се разгледа, но да предупредя: дворец такъв, какъвто сте свикнали да гледате, няма да видите. Различно е, но е прекрасно.

На отиване минахме през Боаза, малко преди да го залее летен порой:

А на самия пленер времето ни се усмихна, което ше рече, че всъщност се намръщи и ни сглоби нещо за душата, за да се отчетем по поставената задача:

Лично за моята душичка за съжаление Балчик се оказа доста постен. Брегът там е странен, не е като нищо, с което съм свикнал. Все пак съм доволен от часа изкаран на променадата: щраках си тихо и мирно, разни хора се спираха да си говорим, разбира се, оказа се, че България е ама много малка и имаме общи познати, и така.

Това долу е един от двата камъка в морето наоколо:

И малко по-късно:

Втората май ме дразни по-малко.

След това животът потече без снимане. Лятото продължи да е сухо, морето – сравнително спокойно, небето – тъповато и безсмислено като използвана коркова тапа. Поради което слагам край и на тази публикация с едно кропче от светулковия материал по-рано:

Усмихнато да ви е и на вас !

Лека от мен 😉