Category Archives: фар Ахтопол

Лято 2019

Август привърши, а Септември, макар че е доказвал неведнъж с летни температури, че за любимата есен е рано, все пак не го броя към лятото. Ето какво се случи в най-горещия сезон:

По вече осем?- годишна традиция, в началото бяха светулките. Не знам дали под давление на изложбените емоции месец по-рано или на нещо друго, но определено нахълтах в горите с повече ентусиазъм от предните две лета. Разбира се, нищо не може да се сравни с първите две-три години, но всъщност нищо, което е продължило повече време не може да се сравни с първите две-три години….за добро или лошо.

Първата вечер се оказа лунна (в предни години това щеше да е проверено, но вече се нося повече по течението), което се оказа чудесно, защото лунните петна по дървото ми направиха кадъра:

В следващите вечери се опитах да опростя нещата, за да постигна някаква различна визия, което се оказа изненадващо трудно – да хванеш много светулки, когато ги има е лесно; да хванеш малко, точно там, където ти вършат работа в кадъра е нещо друго:

Грозновато….

Първият ми опит излезе грандиозно посредствен – ни рак, ни риба, ни кон…верният извод беше, че като съм тръгнал да опростявам, границата е къде по-далеч. За това при втория опит вкарах доста повече мисъл и резултатът ми хареса….

….носи ми асоциации за нещо фино и кокетно, нещо коко-шанелско, за бижу внимателно поставено на точното място, за интелигентно пресметнат сексапил… абе по-малкото е повече, това е положението.

След което на следващата вечер отново вдигнах “всичко коз”, защото ако е вярно, че “по-малкото е повече“, също така е вярно, че “колкото повече, толкова повече“:

Следващите няколко нощи явно натрупаният заряд свърши, защото директно изтрих всичко заснето – един компромис стига.


Сезон “Светулки 2019” се оказа изненадващо позитивен, понеже „Човек никога не стъпва два пъти в една и съща река, защото това не е същата река и той не е същият човек.“ , както е казал някога някой много умен. А по какво толкова една река се различава от една гора, мм ? И двете са опасно красиви, и в двете щъкат гадини, и двете стават за снимане, само че в едната тече вода, а в другата – време. Гората няма да се изчерпи преди мен…

Между светулките, срам не срам, се оказах и на Ахтополския фар. Всъщност няма от какво да ме е срам, мястото е банално, защото мозъците ни работят така. Трябваха ми десетина минути, за да се отърся от глупавите предразсъдъци и да погна вълничките. Получи се прилично споменче за нещо, което ми се е случило с някой, с който се радвам, че ми се е случило:

Ахтопол фар

След това се заредиха не толкова горещи дни и изненадващо хладни нощи в комбинация с почти пълна суша и спокойно море. Като се замисля, не съм случвал на свястна лятна буря от два-три сезона вече. За разнообразие се заврях дълбоко в Странджа, където изкарах прекрасни часове…до толкова, до колкото си бях калибрирал очакванията за фотография. Там шедьоври стават трудно и рядко. Ако обаче преместиш летвата и се съгласиш с главата си просто да се наслаждаваш на това, което е, можеш да си нахраниш душата доволно.

Странджа ми е като уморена баба, която говори тихичко едни прости, но верни неща, които лесно можеш да пропуснеш, защото си рожба на времето си.

Ако малко обаче позабавиш темпото и тушираш шумовете в главата си, приказки започват да звучат от къде ли не:

Странджа

Хубаво е там, пак ще дойда.

А пък след това се случи един тоалетен изгрев. Така им казвам, защото стават по следната схема: тежка вечер, наздравици, задължителното хапване полято със задължителното пийване, аху-иху, късно лягане с никакво намерение за ставане, дълбоко заспиване, ама в един момент не се издържа, трябва да се стане до двете нули…и ти да видиш – обещаващи облаци…бързо обличане, вадене на техниката в полумрака, главата малко тежи, щото нали, а пък: “Айде, Дани, ставай, май ще снимаме…”, а Дани се прави, че сънува и не е там, и изобщо всъщност не е Дани, а някой друг, ама все пак се събира от насипното си състояние и айде на най-близкото място, че не можем по-далеч по обективни причини. Повечето ми арапейски изгреви без преувеличение се случват почти едно към едно така…

Последва участие в интересен пленер в Балчик на тема “Двореца на Румънската кралица“. Не бях ходил там, съответно не бях виждал и въпросния дворец. Чудесно туристическо място, което и нашите алчни министерства не са успели да прецакат. Струва си да се разгледа, но да предупредя: дворец такъв, какъвто сте свикнали да гледате, няма да видите. Различно е, но е прекрасно.

На отиване минахме през Боаза, малко преди да го залее летен порой:

водопад Боаза

А на самия пленер времето ни се усмихна, което ше рече, че всъщност се намръщи и ни сглоби нещо за душата, за да се отчетем по поставената задача:

Балчик дворец на кралицата
Балчик дворец на кралицата
Балчик дворец на кралицата

Лично за моята душичка за съжаление Балчик се оказа доста постен. Брегът там е странен, не е като нищо, с което съм свикнал. Все пак съм доволен от часа изкаран на променадата: щраках си тихо и мирно, разни хора се спираха да си говорим, разбира се, оказа се, че България е ама много малка и имаме общи познати, и така.

Това долу е един от двата камъка в морето наоколо:

И малко по-късно:

Втората май ме дразни по-малко.

След това животът потече без снимане. Лятото продължи да е сухо, морето – сравнително спокойно, небето – тъповато и безсмислено като използвана коркова тапа. Поради което слагам край и на тази публикация с едно кропче от светулковия материал по-рано:

🙂

Усмихнато да ви е и на вас !

Лека от мен 😉

Also posted in Арапя, балчик, водопад Боаза, пейзажна фотография България, светулки, Странджа

Септември – ахтопол, витоша, арапя

Имам някаква придобита неприязън към този месец. Подозирам, че е покрай десетината години, в които съм започвал училище винаги по това време на годината. Прибавяме факта, че е преходен месец и ми е един такъв “никакъв”, и картинката е завършена.

Преглеждайки резултатите обаче се оказва, че нямам повод да мрънкам – по-постно е от Август, но малко по-добре от миналите години.

В началото на месеца се носех на вълните от края на Август. На няколко пъти това лято бях отлагал прословутия Ахтополски фар и една развълнувана, облачна сутрин поех на там. В края на краищата срамота е да нямам един сносен кадър при положение, че през последните години му излющиха боята от снимане. Мястото е особено приятно сутрин, когато наоколо с обща цел се мотат само гларуси и рибари. Пристигайки, въобще не се и замислих, а директно завих тъмните филтри и защраках минутните експозиции – обектът твърдо си настоява за такива:

Първите розови лъчи облизаха облаците, за да добавят малко повече цвят:

Постепенно облаците пожълтяха, докато розовото слезе надолу към вълните:

Същото упражнение, но в обратен ред повторих по залез с малко по-различна композиция:

По залез дългите експозиции са доста по-проста задача – фактът, че се стъмва намаля риска от грешка, за разлика от сутрините, когато спокойно си преекспонираш снимката, ако не се сетиш да компенсираш малко. Определено ми хареса как се получи последната мазня:

Толкова от там, “взех си го” за момента, но определено ще се виждаме пак.

Графикът ми ме изрита обратно в офиса. През един от малкото свободни дни с Ванката Миладинов и компания се юрнахме към Черни връх, за да се вкараме малко във форма. Носех техниката просто да ми тежи, но се оказа, че Витоша предложи много интересни цветове. Горе си беше ранна есен:

Изглед към резерват “Торфено бранище”

На слизане се заиграхме с най-простата техника на снимане: настройвате на дълга експозиция и щракате без статив – получават се цветни психеделии, които повечето хора подценяват, но всъщност радват окото:

Есенни треви
Някакви цветя на фона на смърчова гора

“Като няма риба… и т.н.” раците обаче се оказаха дори по-вкусни от рибата този следобед.

Последвалата почивка като за последно изкарахме отново на Арапя, където с интерес снимах отлива на Черно море:

Нямам подходящ кадър за сравнение, но гаранция морето беше спаднало с поне четиридесет сантиметра. Кеф 🙂

В края на месеца поредният антициклон се беше натресъл над нас и съответно нямаше обещания за каквато и да било драма. В такива моменти драмата си я правя сам, а в конкретния случай се позаиграх с нещо, което исках да пробвам отдавна – рисуване с горяща стоманена вълна. Звучи сатанистко и дори изглежда така, но всъщност е голяма забава (не че на сатанистите не им е забавно, изглеждат позитивни пичове). В детайли около подготовката ще навляза може би в отделен пост изцяло посветен по темата, а тука ще покажа само първите резултати:

Горният кадър се оказа започнат малко по-рано от нужното, но да речем, че за първи опит е ОК. Оказа се, че за светлината, която искам, имам доста малък прозорец от време, за това се наложи да побързам с въртенето, което доведе до трагикомедия от грешки, но и за това ще разказвам отделно. Единственият ми съвет за момента е: умната, като си играете с разтопен метал, мили деца 🙂
Ето и вторият кадър, който си харесвам повече:

Оказа се наистина приятна разсейка дори само по себе си, а не само когато климатът предлага откровена скука. Пироманът в мен ликува…

Последният залез за месеца беше потресаващ, както успях да констатирам от прозореца. Типично. Следва Октомври, когато обикновено се случва пикът на есенните цветове. Да видим какво ще се случи след сухото лято…

Лека от мен 🙂

Also posted in Арапя, Витоша, дълга експозиция, огнен пой, снимка стоманена вълна