В края на лятото на 2010 посетих това носталгично място за първи път. Тогава все още снимах доста хаотично и резултатите можеха да са по-добри. През следващите години се връщах доста пъти, но нито веднъж язовирът не беше достатъчно пълен за снимки…поне не за снимки на църквата.

Тази година късметът се усмихна на фотографското стадо, дебитът на водата се вдигна сериозно, църквата отново беше под вода и съответно нямаше как да не се възползваме. В резултат всеки път, когато ходех до там или срещах  някой стар познат, или се запознавах с някой нов член от снимащата секта. Няма да преувелича, ако констатирам, че за известно време църквата беше по-търсена за снимки и от родните старлетки, а форумите бъкаха от десетки кадри на мястото вариращи по цялата скала на художествената стойност. Ето в резюме и моите резултати:

Първият път случих на доста приятен, но не особено цветен залез:

Вторият опит се оказа по-успешен:

Третият път се оказа направо излишен, но исках да пробвам едно поточе наблизо:

По това време вече се бях нагледал на толкова кадри от там, че загубих интерес да ходя отново, а и вече имах сносен залезен кадър….сега обаче като се замисля, нямам  хубав изгрев и това предполагам ще се окаже вратичката към продължението на сериала, естествено ако главният герой удържи на времето.

Лека 😉

След слизането от Балкана имах няколко дни, в които не бях запланувал нещо особено и се чудех как да ги оползотворя. Реших да се помотам край Казанлъшките язовири Жребчево и Копринка с надеждата да намеря някоя шарена горичка. Ми не намерих, всичко беше изпадало.

Любимата ми вече църква на Жребчево сега беше изцяло на сушата и в неприятно ясния ден изглеждаше леко тривиално. Щракнах просто за пример:

Продължих към язовир Копринка понеже бях виждал интересни есенни кадри оттам, но се оказах закъснял, видима есен нямаше. Реших да потърся поредната изоставена църква в западния край на язовира край село Виден. Мястото е малко странно там, блатисто с разпръснати горички и църква не се виждаше никъде. Попитах единствения човек, който срещнах по прашния път и той с започна да ръкомаха с неистов ентусиазъм…беше ням. Все пак  не спря, докато явно погледът ми е почнал да става по-разбиращ и като се вгледах на където сочеше, видях тъмния силует на постройката сред малка горичка. Беше изцяло на сушата, което веднага ме надъха да пробвам да се върна рано на пролет, когато язовирът стига до това място.
Самата постройка е доста интересна въпреки напредналата разруха на основната сграда:

Известната камбанария с щъркеловото гнездо отгоре:

Постоянно трябваше да прескачам някакво електрифицирано (предполагам) въже контролиращо стадата крави наоколо. Избрах си позиция и зачаках залеза, който в ясен ден като този не обещаваше чудеса, но не беше зле. Започна така:

Постепенно с падането на слънцето цветовете се насищаха още повече:

Последните червеникави лъчи леко промениха палитрата:

Докато на края светилото се скри зад видимия хоризонт и започна да огрява само най-високите облаци в далечината:

Лека от мен и се движете повече 🙂