Сезонът мина, лятото се включи като по програма – последният пролетен ден беше двайсет градуса, а на следващия станаха двеста…или поне така ги усещам. Традицията повелява да отбележа смяната на сезоните с публикация, което смятам и да направя.

Първото снимане за сезона ме върна обратно на Широка поляна, където забавата беше по-качествена от снимките:

За мен мъглите по тези язовири си остават мит…

В случайно подочут разговор разузнахме маршрута за едно симпатично водопадче, което беше ново за мен:

Ранната пролет до този момент беше леко подценяван момент. Докато не почнах да виждам красотата дори само в десетките нюанси на кафявото премесено с фини зелени и червени мазки:

Винаги, като съм наблизо, се отбивам на Крушунските водопади, по-силно е от мен:

Успях да случа на момент и на едно крайно идиотско място, леко в нищото, но с невероятен, уникален чар:

Имаше и от онези изненадващи крайпътни гледки, заради които обикновено така набивам спирачки, че след това търпя заслужена сол по главата:

През Април за първи път от години отново се наводни църквата на Жребчево. Имам си кадрите оттам, но някак си повече от уважение, отколкото от фотографско любопитство, минахме за един бърз залез:

След което направихме един водопаден завой из централна България:

Бързичко дойде време да отваряме морското гнездо. В началото обикновено се случват фойерверки:

От засада записах и още едно ново водопадче, чаровно малко местенце в Странджа:

След което се посветих на мисията “минзухари” – мисля ги от години и искам кадър с този феномен. След две качвания в Рила, кадърът не стана, но се понатрупаха други неща:

Краят на сезона отново беше по южните черноморски брегове, резултатите, от които, друг път. За да не съм голословен, ето едно отражение, което през годините се е криело от мен, но сега ми се показа:

---

Както предполагам вече е стана ясно, показвам материал колкото да спазя традицията си. Постничко, но пък без хич, не върви. Останалото предстои. Надявам се скоро 😉

Лека от мен !

Студеният сезон технически свърши…времето не мисли точно така, но то кога ли се е съобразявало с календара. За мен може да се каже, че тази беше по-успешна от предни зими и разбира се, далеч от задоволителното. Тази публикация обаче е най-вече….по инерция, навик или не знам как точно да го нарека. След над десет години дигитално снимане мога да кажа, че имам някаква конкретна идея за всичко, което искам да направя със снимките си, което изисква промени в начина, по който ги показвам. Налага се оттук нататък да проявя дисциплина и да не показвам абсолютно всичко. Това ще промени и блога, за който все още нямам конкретна идея. Може би ще го има под някаква форма, може би не. Времето ще покаже.

Зимният сезон започна с един дългоочакван, но изненадващ лунен изгрев на познато място:

Морето беше безкрайно далеч от представата за зимни стихии; беше обхванато от ниска облачност, която разми хоризонта и на моменти, ако гледах прекалено дълго, започваше да ми се вие свят, защото на окото му липсваше отправна точка за баланс. Напрегнах малко повече идейния мускул и получих някакви приемливи резултати:

Две седмици по-късно вече се усети и зима, а Христовският водопад и околните гори изглеждаха брилянтно:

Времето започна да си прави бъзици и да редува резки замръзи с почти пролетни температури. Снегът от Странджа се втечни и хукна към морето, където счупи плажа на Велека (всичко е наред, оправи се) и наводни околните гори, което предложи интересни гледки на странни места:

Изобщо, горите край морето в този ден изглеждаха страхотно:

В края на Февруари се насладих на един спокоен мразовит следобед в Сливенския Балкан, където всичко изглеждаше призрачно:

А началото на Март посрещнахме на Широка поляна, където язовирът показваше първи признаци на събуждане:

До тук с тази публикация…чувството е малко странно, но се надявам да е за добро. Така или иначе, ако не успея да си сбъдна идеята, в един момент пак ще изсипя всичко на показ. Предпочитам обаче да стане, както си го мисля 😉

Лека от мен.