Комбинация от различни обстоятелства, някои лични, повечето – безлични, доведоха до това да обединя сезонните си публикации. Получава се две в едно…чувствам се като онези герои, които раздават досадни брошурки по улицата и в апатичната си несръчност ви подавам две вместо една, а вие ги взимата от учтивост и след малко ги паркирате в най-близкия кош, където вече лежат още десетина такива. Прочетете ми брошурките молим, нищо не продавам, а цената, мисля, е приемлива.
И така:
Лято 2025 започна на палатка край едно селце в северна България. Условия – типично летни. Резултат – типчен за условията:
Открихме сезона и във високата планина – Якорудски езера, които не видях повече през годината въпреки плановете ми:
Рила обикновено ми дава повече, но и на толкова бях доволен. Мястото е супер, особено откъм достъп. Личната ми фотографска максима за планинските езера е, че струват толкова, колкото това което се отразява в тях, а якорудските са повече от адекватни по този параграф. Надявам се скоро да ги видя пак.
С напредването на жегите, започнаха и пожарите. Този път успях да се запиша само крайпътно:
Никак не му ходи да кажа, че се надявам “следващия път да е по-добре“, но така или иначе, подозирам, че ще имам нови възможности.
Последва групова разходка в Пирин. Сушата се беше отбелязала и по високото:
Тази симпатична орхидейка обаче си кюташе:
След Пирин за пореден път влязох в лазарета…ако си прегледам публикациите от последните години, сигурно няма да намеря и една без подобно оплакване. Нещото, което не може да се обясни на младия мозък задръстен от устремни лозунги е, че в един момент просто нямаш избор. Желание има, тялото отказва.
Раздвижих се чак в последните летни дни, за да свърша задачи които стоят от години:
А буквално последният летен залез ми даде това:
Съкровището на края на дъгата се оказа няколко сламени бали. Кво пък…
Есента започнахме от Синеморец. Това селце се развива чудесно. Дано не прекалят.
Условията си бяха типично септемврийски:
През Октомври малка бойна групичка налази есенния Балкан, където за сефте видях резултатите от горолом. Не е приятно, нито е фотогенично. Балканът все пак даде малко за душата:
А разходка в мъглива есенна гора винаги е ок, независимо дали е била наскоро поругана от горолом:
Традиционното си есенно пътуване случихме в края на месеца, където се оказах по стъпките на любими мои фотографи:
За Родопите съм закъснял с поне 40 години. Тук-там все още има остатъци от чара на местния живот, който толкова настървено търсим, но той безвъзвратно си отива. Неизмазаните зидове, тежките покривни плочи, сламените покриви няма как да оцелеят новото време, а и всъщност няма нужда. Битът там е достатъчно труден и всичко, което го улеснява е неизбежно и добре дошло…
Някъде между носталгичните меандри се натъкнах на едно хвостохранилище. Както и по темата с пожарите малко по-нагоре, отново се убедих, че грозното е просто друга красота:
Не мина и без водопади…
…както и без мозайки от листенца…
….както и без разни абстракцийки:
През Ноември се качихме на хижа Рай отново по задачи, заседнали в списъка от години. Моментът се оказа повече от подходящ:
А пътьом щракнах и последното есенно дърво:
По някаква причина ми напомня на филма “Малена”.
Това бяха и последните есенни снимки за 2025-та. Налага се да продължа с първите зимни неща от сезона, на края ще стане ясно защо.
Декември отново се качихме на хижа Рай, просто защото водопадът работеше и се надявахме на нещо интересно….и нещо интересно стана, макар и не особено зимно.
Стадо кози мина покрай нас на пръсти в мъглата:
Редки прозорци в мъглата откриваха пръскалото работещо на пълни обороти:
А сутрешните мъгли след близо трийсет часа дъжд бяха…ами невероятни. Просто се седяхме на едно място и се въртяхме на всички страни с апарати в ръка:
А на слизане мъглата продължи да помага:
Две седмици след това последва прогноза за снежен циклон, а аз, “изненада!“, отново се качих на хижа Рай – пътуване белязано от краен ентусиазъм и крайна липса на мъдрост. На планина след сериозен снеговалеж не се ходи, просто защото няма ходене. Пъртина в половин метър пресен сняг е забава само за кратко. Не се случи и кой знае какво фотографски, но всъщност бях доволен от всичко, особено от силните ветрове, изваяли снега през нощта:
Това е и последната снимка за тази година.
Всъщност, това е и последната снимка в този блог, защото това е и последната публикация в него. За да е ясно, не спирам с фотографията, а само със споделянето и в този вид и форма. Как ще продължа, още не знам, а и не ме вълнува особено, имам доволно други занимания. Благодаря на всички, до които съм стигнал през годините, беше ми повече от приятно да си споделям глупостите с вас.
Лека от мен 😉