Ако изобщо ми се случи да щракна нещо до края на Август, ще е абсолютен късмет. Изгледите са за обратното, но за да не изпадна в мрънкаща спирала, скачам директно на хубавото:

Юни започна умерено с едно шарено изгревче на Тюленово…

…и малко мотане по тамошните лавандулови полета, които тепърва щяха да се оцветяват. Знам, че на много от вас ви е писнало от безкрайните лилави редове, за това ето ви ги в зелено:

Разлика си е, кво пък…

Последва импровизирана водопадна обиколка в стил Симеон Идакиев*, където покрай Кадемлийското пръскало:

…щракнах и някакви едни такива, от онези дето си ги харесвам, щото са си мои:

Позяпах залеза в огледалото на язовир Душанци:

Позяпах и изгрева, но няма да ви го покажа.

След това се направих на интересен и минах през затворения Златишки проход, за да си скъся пътя до Етрополе…оказа се, че грам не съм интересен – проходът беше натоварен като Бургас-Созопол да речем през Март. А до Етрополе се отбих, разбира се заради Варовитец, защото надали някога ще ми омръзне да се отбивам до там. Обожавам си го този водопад:

На прибиране през Средна гора се натъкнах на няколко от онези местенца, от които а-ха да стане кадър, ама още съвсеееем мъничко искаше, ама може би ако сложа тоя или оня обектив или да клекна ей така, или пък да застана на челна стойка и да снимам с крак…сещате се. Такива места са влудяващи, защото те оставят с чувството, че ако се беше понапънал още малко, може би щеше да го видиш кадъра ама ти си нетърпелив, бездарен търтей, на който само облаците му правят снимките**:

Минах и покрай едно различно място, за което писах отделно, така чак ми подейства…

За втори пореден сезон пропускам светулките и честно казано, за да снимам пак, трябва да е на свежа локация. Толкова по въпроса.

Юли също започна обещаващо с поредното ми посещение на Рила, Скакавица и езерата. Гледайки снимки от Yosemite , от години си мечтаех за водопад огрян от светлина различна от високото дневно слънце. Проблемът с повечето водопади обаче е, че са завряни дълбоко в непристъпни дерета, гъсти гори, скални ниши, дълбоки речни долини и т.н. Преди време обаче ми светна, че може би Малка Рилска Скакавица е различен. Разположен е високо, гледа към равнините на Север и има сравнително чист изглед към хоризонта. Кратка справка с посоката на изгрева за един конкретен период от годината и…хм, ще огрее ли слънцето прословутия кучи задник в мое лице, мм ?
Ами огря го.

Рядко ми се случва, но онази сутрин се молех за безоблачен изгрев и някой чу молитвите ми. Оказах се на място доста преди изгрев и се наложи да потропкам в сутрешния рилски хлад. На края обаче хоризонтът се сцепи от червеното петно на слънцето и това, което си представях взе че се случи ама точно както си го представях. А както вече знаем, такива неща на пейзажистите ни се случват статистически пренебрежимо рядко:

Сега разбира се, искам по-хубав изгрев оттам…може би с някой облак в небето все пак…***

Рилската епопея продължи с кратка предзалезна буря на седемте езера, която потроши набелязания сутрешен кадър с едни готини цветя, но пък ми даде дъга над Харамията:

Както и божествена мека светлина малко по-късно:

Липсваше ми кадър на прословутите поточета изливащи се към Близнака на фона на Харамията, та след горния се кротнах по темата.

Последва свирепа отборна атака към Родопите, където първоначално се бях примирил, че ще си остана с пържените манатарки и няколко подобни кадри:

Но свирепият вятър на Белмекен ни отвя на Широка поляна, където нещата ни се случиха доволно:

На следващия уикенд се върнах на Белемекен, за да довърша почнатото преди две години там:

А пък едни патета някак си между другото ме очароваха със сутрешната си разгрявка:

Краят на Юли се разходихме и до хижа Ехо с една конкретна цел, която също отбелязах като изпълнена, но резултатите – друг път.
Ще си го напиша тук, за да си го имам черно на бяло: хижарите на Ехо са големи пичове. Не знам дали нещо в самата хижа или мястото, или нещо паранормално привлича такива стопани, защото през годините никога не съм чул нищо лошо за там. Страхотно е.

Така свърши месец Юли, а с него и добрия ми късмет свързан със снимането. Заради Август 2023, ще си спомням сезона основно с неприязън, но да се надяваме, че най-лошото мина. Не ме питайте, лични и не особено интересни работи.

Лека от мен 😉

---

• * “един човек, една камера” за родените преди ’85-та….за родените след това – марш на дискотека или на каквото там ходите сега…
• ** рядък прозорец към фината душа пейзажистка…”ехх, пусти шамари” както би казал един приятел…
• *** след две прераждания ще се науча да съм доволен, обещавам.

От доста време водя този блог като своеобразен фотографски дневник. С годините по естествен път сведох публикациите до някакъв сезонен екзистенц-минимум. Пиша си думичките със смяната на сезоните и толкова, за повече нямам предишната енергия. Спорадично обаче се пръква и по някоя различна публикация, било то поради извънредни обстоятелства или вдъхновение по никое време. Тази е такава: плод на срещата ми с едно от странните места в страната ни. Място красиво и интересно, но отвратително.

Става въпрос за:

ЧЕРВЕНОТО ЕЗЕРО

---

Преди основното се чувствам длъжен да напиша няколко предупредителни реда, понеже съм абсолютно наясно, че който иска, ще отиде да го разгледа:

• мястото според експерти е опасно – водата е силно отровна и може да причини изгаряния по кожата;
• бреговете в голямата си част са стръмни и ронливи, по възможност, гледайте от високо;
• НЕ Е подходящо за посещение с малки деца;
• като цяло, действайте разумно, наградите Дарвин не са нещо, с което да се гордее човек.

Разчитам, че няма да прочета за някой от вас кофти новина свързана с това място.

---

След условностите, нека продължим:

Езерото, както може да се сети човек, не е естествено. Образувало се е от прекратяването на дейността на местния рудник преди години. Не знам как точно се е процедирало в този случай, предполагам, че просто са го закопали. Дренажните води обаче са запълнили релефа, раждайки тази странна….”природна забележителност” ?

Като начало, първото, което стъписва е цветът му – оттам и името. Асоциациите за кървяща рана са близки до ума. Второто, което непосредствено грабва очите са десетките мъртви дървета стърчащи от водата:

Никога до този момент не бях изпитвал такава амалгама от чувства: възторг от стъписващата красота, ужас от обречеността на всички живо, което би се докоснало до водите, съмнения дали изобщо трябва да го снимам, както и абсолютната увереност, че все пак ще го направя. И няма как, вижте го само:

Обикаляйки брега, за да го разгледам отблизо, постепенно започнаха да изскачат още и още призрачни сцени, мястото е рай за абстрактни търсения:

Сезонът на боровия полен беше в разгара си, а прашецът наслоен по повърхността добавяше нови измерения на отблъскващата красота:

Непосредствено до брега се носеха някакви петна, които придадоха съвсем извънземен вид на всичко:

На края, окото ми грабна тази обречена шишарка:

Дъхът носещ се от водата ми напомни, че може и да не е добра идея да се задържам повече. Събрах си багажчето и запалих към дома. Към смесените чувства се добави още едно: радостта от успешното снимане този път имаше силно киселинен вкус*.

THE END

*поправка от сестра ми: вкусът по-скоро трябва да е основен поради наличието на мед във водата…не споря, чело е детето, знае.