След леки технически проблеми със сайта, отново съм на линия, за да си добавя позакъснялата есенна публикацийка. Международното положение все още е във всичките нюанси на кафявото, експертите казват, че в близко бъдеще това ше е най-доброто, на което можем да се надяваме, правителство все още няма, и на фона на всичко това, есента беше суха, ясна и основно скучна.

Почвам от Септември, месецът, в който обикновено съм край морето…пожелавам си идните години освен живот и здраве, да разбия годишния си фотографски ритъм, и да мога да кажа нещо различно за този месец. За сега обаче положението е Странджа и южно черноморие:

Едвам дочакахме средата на Октомври за да се гмурнем в стотиците топли нюанси на Балкана. Конкретната цел беше Кадемлийското пръскало и наоколо, а прогнозата беше мъгли. Хижарят скептично гледаше вероятността за валежи и през десет минути подтичваше да оправя тоците на хижата страдащи от сушата. Дъждът и мъглата обаче бяха факт…поне през нощта. Легнахме си със стопроцентовата настройка, че на другия ден ставаме и атакуваме мъгливите гори от всички страни.

Има ли смисъл изобщо да казвам, че на сутринта се “израдвахме” на синьо небе и на нищо от това, което нощта ни обеща ? Земята беше толкова жадна, че нямаше и белег от влага. История стара колкото пейзажната фотография…

Водопадът все пак си беше на мястото и дори изглеждаше сносно:

А пътьом си упражнявах новите навици да си зяпам в краката с цел по-висша от тази просто да не се спъна в нещо:

Уплътнихме си времето доволно въпреки оскъдните условия:

Компенсирахме сушата с чудесната бира на Триглав Крафт Брюинг, препоръчвам.

Следващите уикенди подгоних есента в Сливенския Балкан, където цветовете заслепяваха…

…и въпреки липсата на влага, тук-там се бяха появили подобни красавици:

Дойде време и за традиционното есенно приключение с половинката, което решихме да се случи в Мелник – винено-пейзажна дестинация, което при нас значи лесен и пълен консенсус.

Спокойното време продължаваше:

Край Роженските пирамиди обаче има едни места, където просто трябва да не паднеш от скалите, останалото е лесно във всякакви условия:

Продължавах да си гледам в краката с почти научен интерес и шахматна концентрация, за да не настъпя или разместя подобни сцени:

Ами харесват ми, това е положението.

Покрай Мелник се върнах и на едно място, което не бях посещавал от години – Дяволските води. За съжаление сушата наистина беше ударила и това място, поради което водопадите няма да ви ги показвам:

Така дойде Ноември. Последваха нови слънчеви дни, никакъв дъжд, което уби намеренията ми да търся есен по-далеч от стотина километра край мен. Намерих я всъщност почти в града ми:

Мина и годишният ми танц с PhotoSchool, където за първи път ни валя сериозно (предложете израз еквивалентен на “след дъжд – качулка” ама за дъжд…), поради което упражненията минаха някак скоростно, но пък за сметка на това в Пловдив задръстванията бяха отчайващи. Дъждът обаче влезе в кадър:

Обикновено довършвам есента там, където я започвам – в Странджа. Тази планина прилича само и единствено на себе си и почти никога не знаеш какво ще ти предложи. В предни години по това време е било взрив от цветове, докато сега представлението беше минало и чистачките разчистваха салона. Наложи се отново да търся кадрите основно по земята:

Случи се и уикенд по морето, където нацелих приятен изгрев на “готова” копозиция, която просто си чакаше момента:

А реката край плаж Бутамята беше довлякла какви ли не интересни боклуци по брега си, та загубих и там около час:

Което всъщност беше и последната успешна есенна разходка.

---

Знам, че нямам от какво да се оплаквам, получиха се доволно и кадри, и спомени…но все пак нека пуснат малко мъгли следващата година, че не искам да свиквам така, не е редно някак си.

Лека от мен 😉

Трета сезонна публикация започвам с колебания колко от реалните си мисли за ситуацията, в която се налага да живеем, да оставя черно на бяло. В предните два увода имах някакви надежди за нещо наподобяващо положителна промяна. Стана ясно, че сме толкова ефективно овладяни, че реален шанс няма…основно защото всъщност критичната маса от хората не само не я искат, а напротив, тъгуват по добре забравеното старо. Отчайващо е като виждаш как носталгията по младостта им облича в розово спомените за едни времена, когато виц казан пред грешния човек можеше да промени живота ти фатално…

Мислех си, че можем повече.

Който е чел нещо от предишните ми излияния сигурно помни, че лятото обикновено мрънкам. Предната година обаче попаднах на един блестящ английски чичко, който косвено ми каза да не се правя на важен, а да се концентрирам в това, което става около мен, защото винаги има нещо, което си струва. Послушах го. Резултатите в голям процент са…няма да ги видите.

Лятото ми почна с един юнски Пирин из Бъндеришките езера. Целта ми е да ги хвана в процес на разтапяне. Изтървах ги. Сухият Май като че ли беше ударил и популацията на минзухарите. Пирин обаче си е Пирин:

На връщане се отбих до един от по-малко известните рилски водопади – Карааланица. Отметнах го от списъка си и може би повече няма да намеря време за това място. Не че е лошо. Просто има много други, а няма време.

Юни из Югоизтока се оказа валежен. Разходих се отново из Странджа, за да видя как изглежда в дъжд. Ами свежо изглеждаше, дайте ми подгизнала, мъглива гора и ме оставете да си играя:

Лабилното време в околността забърка и един от “онези” залези, когато в един момент всичко става ясно, а от теб се иска просто да имаш батерия и половин мозък, за да се възползваш от спектакъла:

Началото на Юли забрах Галето Велева, към Западния Балкан, където ме закара в една прекрасна ферма, създадена от нищо от едни още по-прекрасни хора. Два дни наситени фото-разходки и две нощи до късно под звездите в приятни приказки квалифицират това пътуване като черешката на лятната торта.

Последваха морски уикенди с туристическо време, което обикновено уплътнявам в Странджа:

Време беше да захапя отново високата планина. Дойде ред на Кременските езера, канех им се от години. Ами прекрасни са:

Някой би си помислил, че след две нощувки в Пирин би трябвало да имам повече материал за показване. И би бил прав.

Вместо Пирински езера обаче, ето ви една почти пресъхнала кална локва в Балкана край Шкорпиловци:

Последва още едно Пиринско похождение с прогнози за поройни дъждове. Синоптиците познаха, толкова дъжд поех, че според мен имах персонализиран облак, който ме изпроводи буквално до стълбите на входа ми в Ямбол без преувеличение. Единственото останало сухо по мен на края беше чувството ми за хумор. Снимки обаче не липсват:

Краят на лятото изживях край Голям Беглик. Такива места са ми като лакмус до къде сме като социум. Ами малко по-напред сме от преди, но все още ни липсват основни хигиенни навици. Както се казва “продължаваме напред”.

Откъм снимане беше малко зор, но не паднах на нула:

---

Лято 2022 – в архива, сравнително успешно. Да заповяда Есента.

Лека от мен 😉