ПРОЛЕТ 2022

Четвърти месец война. Малко хора знаят какво точно се случва и аз не съм един от тях. Всички останали волно или не участваме във Великото Национално Разделение – крайно разочароващ и отчайващ процес. Изпитвам носталгия по годините, когато бяхме само на Левски и ЦСКА. В този токсичен климат леко насила се намери време и за малко снимане. Ето някои от резултатите.

Март започна с лека разходка из Котленския балкан и околностите. Първите белези на пролетта вече прорязваха снежната покривка:

Колкото по-непретенциозно подхождам към снимането, толкова по-посредствени резултати се получават. “Изненадващо”, нали ? Проблемът с вдигането на летвата е къде точно да я сложа, че да не си прецакам все пак кефа от целия процес ?

Месецът продължи с мразовита разходка по южното море, където изпихме всичкия чай на света, а вятърът за малко да ни отвее вдъхновението…

…но пък за сметка на това ни предостави материал за експерименти:

Закрихме месеца с разходка в Сливенския балкан, където се оказа, че пролетта си струва да се следи изкъсо, което се надявам да реализирам в идни сезони. За сега само един бърз момент от Халката…

…и един от ново за мен водопадче, на които местността се оказа богата:

През Април дойде моментът да сбъдна мераци от предни години с различна степен на успех. Рано през месеца северните черноморски лонгозни гори се отрупват със синчец, за който съм си въобразил, че ще вкарам в сносна снимка. Ми пак не успях. Приемам провала за лично мой, но трудно ще пробвам отново. Ако изобщо ми се случи мечтания кадър, ще е на късмет.

Докато се мотах из горите обаче си намерих други сюжети:

И едно дългофокусно изгревче за цвят…не, че останалото не е доволна шарения…

Към средата на месеца сбъднах друг дългогодишен мерак – цъфтежа на теснолистния божур, този път крайно успешно. В един от петдесетина пъти горе-долу ми се случва да получа точно това, за което съм тръгнал и да си призная, харесва ми. Май ежедневието ни има нужда и от послания от типа на: “Върнете се пък за малко в зоната на комфорта, айде по-спокойно…”

В края на Април отворихме и лятното гнездо, което се случва все по-рано. Хората за мен са полудели. Сещам се за онази притча, в която кралят вдигал данъците независимо от постоянното мрънкане на поданиците си и спрял, чак когато народът се отдал на ядене и пиене. Почвам да си мисля, че сме в тази фаза, само дето едва ли е толкова просто…

Та покрай това се разходих из априлска Странджа, което винаги е добра идея. Натъкнах се на резултатите от горски пожари…

…на едно ново за мен водопадче, което ако не знаеш, че е там, трудно ще намериш…

…и на обичайните спокойни горски сцени, от които Странджа изобилства:

Така изпратих Април.

Май обикновено е месецът, в който пейзажистите се кълнат. Динамично време, целият свят цъфти, хладно и приятно, кеф за всички сетива, време за фотография… Май 2022 за мен беше като орязаната демо-версия, която би ти продала някоя компания за игри. Искаш дъги, облаци, мъгли и всичко останало ? Ами плаща се допълнително, пич, вземи тая суша и бегай… Дори обичайните цъфтежи се случиха някак си между другото.

Лично аз реших да пробвам Райското пръскало. Водопадът си работеше, но се наложи да бъркам дълбоко в творческата торба, за да спастря сносен кадър:

Пробвах и разни макро-залъгалки, защото що пък не:

Краят на това пътуване беше отбелязан от здравословна драма за мен, от която май ще се възстановявам по-дълго, отколкото ми се иска. Поради това обаче, повече почти не снимах. Към края на месеца отново се разходих из Странджа, за да констатирам края на цъфтежа на зелениката…

….което за мен е и края на пролетта принципно.


Не знам какво да напиша като заключение, за това просто ще напиша нещо.

Лека от мен 😉

Posted in пейзажна фотография България

Зима 2021/22

За мен зимата свърши. Докато пиша тези редове, всъщност почти повсеместно вали сняг. За себе си обаче реших, че ще се водя не по астрономичните, а по метеорологичните граници на сезоните. Някак си е по-прегледно и подредено в душата.

От няколко години Декември ми е сложен за снимки. Празничната мелачка ми заема почти цялото време от месеца и всъщност си броя за мой личен празник (нищо, че през този месец съм рожденик), ако успея да извадя апарата.

Към началото на месеца успяхме да се дотътрим отново до хижа Скакавица – мястото, което ми даде най-много през миналата година. Водопадът беше в интересна форма, но целият може би ще го видите някой друг път. За сега – само детайл:

Новогодишните дни изкарахме край Троян, където се оказах отново в предучилищна. Причината – нов макро-обектив. Поредният прекрасен пример за ироничната съдба, по-близките ми хора знаят защо. Принципно би било огромен късмет, ако на първо излизане с ново стъкло излезе нещо сносно. Аз тоя късмет го немАх.

Макрото е сложно.

Междувременно залитнах здраво по фотографията на един прекрасен английски чичко, който е абсолютният цар в това да изкопчи шедьовър от видимо отчайващи условия и локация. Препоръчвам го.

Та покрай неговите философии започнах по-смело и упорито да се заглеждам в околността и да търся взаимодействия на форми и текстури. Ами трудно е. Иска търпението на тухла и дзен-отношение, все неща, които за сега по-скоро ми липсват:

Трудно, но крайно забавно и…кой знае, като порасна още малко, може и да ми се получи по-добре.

Началото на Януари обикновено е едно такова време…като неделя следобед преди работния понеделник. В главата ми е, че почвам нещо отначало и обикновено хич не ми се почва. Изритах се до една близка гора, за да разходя гореспоменатия макро-обектив и да поупражнявам нервите си във вдъбено зяпане на горския подлес. Не видях нищо освен тези гъбелчета:

Както вече казах, макрото е трудна работа, но пък дава една особена свобода, от която явно съм имал нужда.

Към средата на месеца вече сезонът набра скорост и беше време да погледна малко по-далеч. Реших да видя как ще седят Фотинските водопади при минус двойно число градуси. Не изглеждаха точно така, както си мислех…

…но нали вече сме много дзен и поемаме пейзажа такъв, какъвто идва:

Последва дружен набег към Странджа и снежния Докузак – условия мечтани от години:

Както и поредното зимно Шкорпиловци, където условията мечтани от години ме финтираха:

Ама нали пак….дзен…

Дзен до пръсване !!!

В началото на Февруари последва поредната задруга, този път до Източни Родопи и работещите им водопади:

А дзенът вече ми излизаше от ушите…

Към средата на месеца ми се случи невероятна разходка по язовир Батак…не “край”, а “по” – буквално щъках по замръзнаата повърхност и снимах култовото островче от упор:

Сюреално беше.

След което задругата налази морето. Цветовете и формите на Емине ни занимаваха часове:

А кореспондиращия залез заковахме на Иракли:

Последва черешката на зимната торта. Краси Петров забра мен и Тишето Младенов, и ни организира към Пирин. Конкретната посока – заслон Тевно езеро. Първият ми сблъсък с високата зимна планина беше всичко в едно: екзалтация, умора, множествен фотографски оргазъм и почти постоянно смирение (всеки трябва да отиде до тоалетна във виелица, отрезвяващо е).

Скъсах се да снимам мечтаните от мен ледени форми:

Още изтрезнявам от това изживяване и мисля, че е достойно за край на този разказ, а сезонът си го пиша сравнително успешен.


В Пирин беше невероятно, но беше сериозно вгорчено от новините за избухналата война. Честно казано, мога да взема няколко години почивка от интересните времена, в които живеем. Много ми цакат дзен-а…лека от мен и си пожелавам да се четем отново след три месеца.

Posted in пейзажна фотография България