Една от “любимите” ми класически реплики на утвърдените фотографи е: “Техниката няма значение“. Няма значение нито с какъв апарат снимаш, нито с какви обективи, презапасяването с техника вреди на креативността и т.н. Всички до един снимат с някой от последните модели на избраната марка и притежават двойна цифра обективи, за които все още не е измислена достатъчно голяма раница. Толкова по въпроса.
Сиромах човек – жив дявол
Важно е да отбележа, че съм съгласен с част от твърдението: действително творческият мускул се събужда, когато се действа в режим на ограничения от какъвто и да е вид. Един от любимите ми филми е направен с бюджет по-малък от парите за тоалетна хартия, които похарчи съседа за последната седмица **. Излезте да снимате само с един твърд обектив и ще усетите как започвате да мислите различно и да раждате всякакви начини, за да се справите с конкретна задача.
Тази публикация обаче е за нещо друго.
First world problems ***
Преди години започнах да усещам, че пейзажа ми става все повече като занаят. Имах готова рецепта за всеки сценарий. Добър преден план – вади широкото и го разкрачи на макс; няма преден план – слагай дългофокусния и отрежи нещо. Знаех какво да очаквам и почти нищо не можеше да ме изненада, камо ли да ме развълнува.
Оказва се, че почти всеки, който снима достатъчно дълго, стига до подобна задънена улица. Всеки също така си намира различен начин да излезе: някои просто разширяват географията на снимачния си интерес, други задълбават в различен жанр, трети почват да снимат фасове.
При мен се получи нещо друго.
“Лудите, лудите – те да са живи! “
Често ми се случва да сипя дитирамби по адрес на нароилите се през последното десетилетие малки компании произвеждащи обективи. Схемата им е следната: правим евтини, различни, често нишови стъкла, правим ги добре, намърдваме се в цепнатините оставени от големите батковци, растем, пропукваме статуквото и постепенно ставаме сериозен фактор на пазара. Прекрасни са, да са ми живи и здрави.
Та мотайки се из интернета преди време, ми се мерна заглавие, което съдържаше думи, които принципно нямат място в едно изречение: “широкоъгълно” и “макро“. Точно така. Звучи като оксиморон, но гениите от Venus Optics явно не знаят що е то и някой там си е задал брилянтния въпрос: “Ами какво ше стане, ако …?”
Лично на мен ми се запали стола и натиснах мишката по-бързо от таксиджия – клаксон **** . Оказа се не просто истинско, ами дори по-хубаво от това: 15 mm твърд обектив (чудесно !), изцяло ръчен (дреме ми), F4 (приемливо, да не ставаме алчни), минимално фокусно разстояние 4 mm (wtf ?! не, сериозно…WTF ?!), shift функция (нямам идея за кво ми е, но звучи добре) и о, боже, резба за преден филтър (малка, но мнооого важна черешка). Нещата придобиха съвсем реални измерения, като прегледах и снимковия материал – това си беше съвсем нова визия. Възможностите се разпукаха в главата ми като гъбки след дъжд (по-надолу ще стане и визуално ясно защо). Трябваше да го имам.
My precioussss….
Не след дълго се сдобих с бройка. И сега кво прайм, Свинаров ? Ми почваме да се учим, кво. Първият проблем – фокусно стакване. Оказа се, че хората отдавна са го решили и има достатъчно добър софтуеър. Втори проблем – ми нямаше реално такъв, оставаше да изляза навън и да действам.
Отне малко време преди резултатите да почнат да ми харесват, но знаете как е със свръх-ентусиазма:
Оказа се, че стъклото крие още един бонус: крайно симпатичната звездичка на тесните бленди:
Тука изскочиха и други проблеми: горната сцена освен фокусен стак, изискваше всеки елемент да е поне тристепенен експозиционен клин (а аз за всеки случай правех пет-степенни – излишно усилие), което означаваше, че за един краен кадър, стигах понякога до 120 сработвания на затвора; отделно, всеки полъх на вятъра ме връщаше в начална позиция. Отдавна съм приел, че пълното щастие се случва рядко и трае секунди.
Не след дълго изскочиха и гъбите, и ми се отдаде случай да пробвам кадрите, които първо ми изплуваха в главата, когато разбрах за този обектив:
Вече нищо не беше прекалено дребно за преден план….
…дори мравките:
Минималното фокусно разстояние от 4 mm позволяваше да се проближа толкова, че наглед обикновените неща да изглеждат красиво:
В много случаи, когато няма материал за макрото, просто си го ползвам като твърд широк обектив, което винаги е добре дошло:
Резбата за преден филтър също влезе в употреба:
Всеки сезон предлага своите благини:
И един “зад-кадър” от горната сцена, за да придобиете по-реална представа:
Забавата е огромна и се чудя какво ли още предстои…
За финал, накратко:
- това не е реклама на Venus Optics, или поне не е платена от тях; историята ми е просто пример как техниката може да ви даде изцяло ново вдъхновение;
- стъклото не е перфектно, страда от нормалните проблеми на ултра-широкото, както и разни други, но за мен всичко е пренебрежимо пред възможностите, които ми дава;
- работи се от статив, за поредпочитане такъв, който може да ляга почти до земята и с чупеща централна колона;
- фокусният стакинг иска от F11 нагоре и много внимателна работа с ръчния фокус (ако пуснат автофокусна версия, която може да се командва с автоматичната стакинг опция на тялото, ще стане песен, но до тогава ше ма’аме неистово)
- За сглобяването има достатъчно софтуеър, аз ползвам Helicon Focus, но има и други;
- важат всички утвърдени художествени правила; фактът, че притежавате такъв обектив и сте го овладяли, няма да ви направи кадъра интересен сам по себе си. Ето няколко скучни снимки за пример:
- макрото все още е за мазохисти, но явно се оказах такъв.
* взаимствах заглавието от това клипче, в което пичът обяснява каква благина е по-високият статив и е напълно прав;
** силно се надявам тази плоска шегичка да загуби смисъл в най-скоро време;
*** питайте гугъл; нашите ширини не попадаме съвсем в тази графа, но не сме и в икономическия г*з на географията;
**** както знаем, това физически е невъзможно.