Дойде времето и за тази публикация. Идеята ми хрумна миналата година, когато един от героите в нея ми напомни оригиналното писание и си отбелязах, че трябва да го ревизирам юбилейно и да си припомня романтиката на онези времена. За тези десет години се случиха толкова неща, че не знам дали мога дори да пробвам да ги синтезирам. Основното, което като че ли има значение е, че фотографията е по-достъпна от всякога и ако сега трябва да напиша подобна публикация, ще трябва да спомена над трийсет човека, което няма да стане. Поради тази причина, просто ще видим какво се е случило с оригиналните герои, разбира се от моя гледна точка.

Номер едно беше Евгени Йонков – поддържаше блога си още малко, след което го прекъсна и се поизгуби от сцената. С удоволствие забелязах, че отново е хванал горите и не е загубил афинитета си да намира пътеки там, където иска, дори и такива да няма. Някои неща е хубаво да не се променят.

Номер две е Краси Петров – един от тези, които продължават делото си дори по-силно от преди десет години. За това време овърша белоградчишките скали като пчеличка, след което се премести близо до Родопите, където продължава да се държи по същия начин. Имах удоволствието да се запознаем лично, даже изкарахме приятни моменти тук-там. Блог вече почти не поддържа, но това важи почти за целия свят, така че не му се сърдя.

Следва Тихомир Младенов – “детето чудо” ….все още е “чудо”, но вече не толкова”дете”. Още един, с който животът ни запозна лично и ни се случиха интересни фотографски истории. Все така перфектен в снимането, а аз така и не придобих зрелия му подход към пейзажа дори след съвместните ни преживявания. Блогът си го поддържа, когато му кефне, но като публикува нещо, ставам и отдавам чест.

Ванката Миладинов – малко след оригиналната публикация с него почнахме да снимаме заедно доста често. На практика сме изкарали сумарно месец-два рамо до рамо в малката му, но злобна джипка. И той, като Тишо Младенов, разшири доста географията на снимачните си интереси, което даде брилянтни резултати. Блог почти не поддържа и айляшкия му стил честно казано ми липсва.

Следва Павел Пронин – той също поддържаше висока скорост за няколко години, след което явно поумня и стана семеен човек. Неговото писане на български с руски акцент също ми липсва, надявам се да пусне нещо от последните години, сигурен съм, че не е спрял съвсем да снима и има какво да покаже. Поне се засякохме един-два пъти по баирите.

На края – Евгени Динев – поредният, който се позагуби от пейзажа и не поддържа блога си. Все пак на сайта му има материал за два живота и всеки път откривам по нещо ново, което съм пропуснал.

Та това е. Десет години в шест параграфа. Блоговете отдавна са архаична платформа, но аз моят си го обичам и се надявам се да мога да напиша нещо подобно и след още толкова време. На гореспоменатите герои пожелавам успехи с каквото и да са се захванали.