Студеният сезон технически свърши…времето не мисли точно така, но то кога ли се е съобразявало с календара. За мен може да се каже, че тази беше по-успешна от предни зими и разбира се, далеч от задоволителното. Тази публикация обаче е най-вече….по инерция, навик или не знам как точно да го нарека. След над десет години дигитално снимане мога да кажа, че имам някаква конкретна идея за всичко, което искам да направя със снимките си, което изисква промени в начина, по който ги показвам. Налага се оттук нататък да проявя дисциплина и да не показвам абсолютно всичко. Това ще промени и блога, за който все още нямам конкретна идея. Може би ще го има под някаква форма, може би не. Времето ще покаже.

Зимният сезон започна с един дългоочакван, но изненадващ лунен изгрев на познато място:

Морето беше безкрайно далеч от представата за зимни стихии; беше обхванато от ниска облачност, която разми хоризонта и на моменти, ако гледах прекалено дълго, започваше да ми се вие свят, защото на окото му липсваше отправна точка за баланс. Напрегнах малко повече идейния мускул и получих някакви приемливи резултати:

Две седмици по-късно вече се усети и зима, а Христовският водопад и околните гори изглеждаха брилянтно:

Времето започна да си прави бъзици и да редува резки замръзи с почти пролетни температури. Снегът от Странджа се втечни и хукна към морето, където счупи плажа на Велека (всичко е наред, оправи се) и наводни околните гори, което предложи интересни гледки на странни места:

Изобщо, горите край морето в този ден изглеждаха страхотно:

В края на Февруари се насладих на един спокоен мразовит следобед в Сливенския Балкан, където всичко изглеждаше призрачно:

А началото на Март посрещнахме на Широка поляна, където язовирът показваше първи признаци на събуждане:

До тук с тази публикация…чувството е малко странно, но се надявам да е за добро. Така или иначе, ако не успея да си сбъдна идеята, в един момент пак ще изсипя всичко на показ. Предпочитам обаче да стане, както си го мисля 😉

Лека от мен.