Четвърти месец война. Малко хора знаят какво точно се случва и аз не съм един от тях. Всички останали волно или не участваме във Великото Национално Разделение – крайно разочароващ и отчайващ процес. Изпитвам носталгия по годините, когато бяхме само на Левски и ЦСКА. В този токсичен климат леко насила се намери време и за малко снимане. Ето някои от резултатите.
Март започна с лека разходка из Котленския балкан и околностите. Първите белези на пролетта вече прорязваха снежната покривка:
Колкото по-непретенциозно подхождам към снимането, толкова по-посредствени резултати се получават. “Изненадващо”, нали ? Проблемът с вдигането на летвата е къде точно да я сложа, че да не си прецакам все пак кефа от целия процес ?
Месецът продължи с мразовита разходка по южното море, където изпихме всичкия чай на света, а вятърът за малко да ни отвее вдъхновението…
…но пък за сметка на това ни предостави материал за експерименти:
Закрихме месеца с разходка в Сливенския балкан, където се оказа, че пролетта си струва да се следи изкъсо, което се надявам да реализирам в идни сезони. За сега само един бърз момент от Халката…
…и един от ново за мен водопадче, на които местността се оказа богата:
През Април дойде моментът да сбъдна мераци от предни години с различна степен на успех. Рано през месеца северните черноморски лонгозни гори се отрупват със синчец, за който съм си въобразил, че ще вкарам в сносна снимка. Ми пак не успях. Приемам провала за лично мой, но трудно ще пробвам отново. Ако изобщо ми се случи мечтания кадър, ще е на късмет.
Докато се мотах из горите обаче си намерих други сюжети:
И едно дългофокусно изгревче за цвят…не, че останалото не е доволна шарения…
Към средата на месеца сбъднах друг дългогодишен мерак – цъфтежа на теснолистния божур, този път крайно успешно. В един от петдесетина пъти горе-долу ми се случва да получа точно това, за което съм тръгнал и да си призная, харесва ми. Май ежедневието ни има нужда и от послания от типа на: “Върнете се пък за малко в зоната на комфорта, айде по-спокойно…”
В края на Април отворихме и лятното гнездо, което се случва все по-рано. Хората за мен са полудели. Сещам се за онази притча, в която кралят вдигал данъците независимо от постоянното мрънкане на поданиците си и спрял, чак когато народът се отдал на ядене и пиене. Почвам да си мисля, че сме в тази фаза, само дето едва ли е толкова просто…
Та покрай това се разходих из априлска Странджа, което винаги е добра идея. Натъкнах се на резултатите от горски пожари…
…на едно ново за мен водопадче, което ако не знаеш, че е там, трудно ще намериш…
…и на обичайните спокойни горски сцени, от които Странджа изобилства:
Така изпратих Април.
Май обикновено е месецът, в който пейзажистите се кълнат. Динамично време, целият свят цъфти, хладно и приятно, кеф за всички сетива, време за фотография… Май 2022 за мен беше като орязаната демо-версия, която би ти продала някоя компания за игри. Искаш дъги, облаци, мъгли и всичко останало ? Ами плаща се допълнително, пич, вземи тая суша и бегай… Дори обичайните цъфтежи се случиха някак си между другото.
Лично аз реших да пробвам Райското пръскало. Водопадът си работеше, но се наложи да бъркам дълбоко в творческата торба, за да спастря сносен кадър:
Пробвах и разни макро-залъгалки, защото що пък не:
Краят на това пътуване беше отбелязан от здравословна драма за мен, от която май ще се възстановявам по-дълго, отколкото ми се иска. Поради това обаче, повече почти не снимах. Към края на месеца отново се разходих из Странджа, за да констатирам края на цъфтежа на зелениката…
….което за мен е и края на пролетта принципно.
Не знам какво да напиша като заключение, за това просто ще напиша нещо.
Лека от мен 😉