Трета сезонна публикация започвам с колебания колко от реалните си мисли за ситуацията, в която се налага да живеем, да оставя черно на бяло. В предните два увода имах някакви надежди за нещо наподобяващо положителна промяна. Стана ясно, че сме толкова ефективно овладяни, че реален шанс няма…основно защото всъщност критичната маса от хората не само не я искат, а напротив, тъгуват по добре забравеното старо. Отчайващо е като виждаш как носталгията по младостта им облича в розово спомените за едни времена, когато виц казан пред грешния човек можеше да промени живота ти фатално…
Мислех си, че можем повече.
Който е чел нещо от предишните ми излияния сигурно помни, че лятото обикновено мрънкам. Предната година обаче попаднах на един блестящ английски чичко, който косвено ми каза да не се правя на важен, а да се концентрирам в това, което става около мен, защото винаги има нещо, което си струва. Послушах го. Резултатите в голям процент са…няма да ги видите.
Лятото ми почна с един юнски Пирин из Бъндеришките езера. Целта ми е да ги хвана в процес на разтапяне. Изтървах ги. Сухият Май като че ли беше ударил и популацията на минзухарите. Пирин обаче си е Пирин:
На връщане се отбих до един от по-малко известните рилски водопади – Карааланица. Отметнах го от списъка си и може би повече няма да намеря време за това място. Не че е лошо. Просто има много други, а няма време.
Юни из Югоизтока се оказа валежен. Разходих се отново из Странджа, за да видя как изглежда в дъжд. Ами свежо изглеждаше, дайте ми подгизнала, мъглива гора и ме оставете да си играя:
Лабилното време в околността забърка и един от “онези” залези, когато в един момент всичко става ясно, а от теб се иска просто да имаш батерия и половин мозък, за да се възползваш от спектакъла:
Началото на Юли забрах Галето Велева, към Западния Балкан, където ме закара в една прекрасна ферма, създадена от нищо от едни още по-прекрасни хора. Два дни наситени фото-разходки и две нощи до късно под звездите в приятни приказки квалифицират това пътуване като черешката на лятната торта.
Последваха морски уикенди с туристическо време, което обикновено уплътнявам в Странджа:
Време беше да захапя отново високата планина. Дойде ред на Кременските езера, канех им се от години. Ами прекрасни са:
Някой би си помислил, че след две нощувки в Пирин би трябвало да имам повече материал за показване. И би бил прав.
Вместо Пирински езера обаче, ето ви една почти пресъхнала кална локва в Балкана край Шкорпиловци:
Последва още едно Пиринско похождение с прогнози за поройни дъждове. Синоптиците познаха, толкова дъжд поех, че според мен имах персонализиран облак, който ме изпроводи буквално до стълбите на входа ми в Ямбол без преувеличение. Единственото останало сухо по мен на края беше чувството ми за хумор. Снимки обаче не липсват:
Краят на лятото изживях край Голям Беглик. Такива места са ми като лакмус до къде сме като социум. Ами малко по-напред сме от преди, но все още ни липсват основни хигиенни навици. Както се казва “продължаваме напред”.
Откъм снимане беше малко зор, но не паднах на нула:
Лято 2022 – в архива, сравнително успешно. Да заповяда Есента.
Лека от мен 😉