Август е към края си. Нощните температури вече са годни за живот, тук-там се носи парфюмът на печената чушка, а знаете Таралежков какво е казал по въпроса*…предстои есенната меланхолия**. Време е да си спазя сезонната традиция.

Още в първите дни на Юни отскочихме до Еленския балкан, където предстоящите суши загатваха за себе си въпреки спорадичните дъждове по хоризонта:

Христовският водопад беше в крайно незадоволителна форма, поради което си играх основно с абстракцийки:

Изглеждат измамно лесни, но са си хамалогия както всички друго. Доста триене пада след подобни сесии.

Юни продължи в Урдиния циркус на Рила, където се бях зарекъл да се върна заради една конкретна рекичка. Махнах си я от календара, а начинаещата пролет във високата планина даде още бонуси:

Като си сам в планината с цел снимане, най-големият ти враг е скуката. Четенето си е четене, но трудно се запълват най-дългите дни само с книга. От време на време се разнообразявах със същите водни драскулки, които ми спасиха снимането в балкана седмица по-рано:

Юни 2024 се оказа не особено резултатен откъм фотография. Имаше и такива странни моменти като разходки из градския парк, където щраках чинарите и сезонното ми преобличане. Обожавам корите на това дърво, мога да се отнеса с часове в някой подходящ екземпляр…

…а точно в тази част от сезона, в подножието на големите дървета също е интересно:

Така, леко безславно се изниза този първи летен месец. Последва Юли с всичките му отвратителни екстри: суша, горещници, гладни насекоми и отчаяние, демек лято, та дрънка. Една от задачите ми в този живот е да се науча да харесвам Юли. Не си помогнах особено, като родих брилянтната идея да се качим до Райското пръскало в пиковите жеги. Водопадът вече носеше белезите на лайтмотива на този сезон – сушата. Дебитът му позволяваше да се наврем току в подножието му:

Водата, дори и малко, все пак беше достатъчно, за да поддържа цъфтежите наоколо:

Малко след това всичко пламна. Драматизирам излишно, разбира се, но така ми харесва.

Летните пожари са добре познато зло, което ако е естествено, има своята роля в поддръжката на екосистемите. Няма да спекулирам излишно тук с разни конспиративни теории, за произхода на всичко, което се случи в региона Странджа-Сакар. Времето ще покаже…може би.
Фактите обаче са, че човешки съдби поеха в трагични посоки. Сигурно ударите е можело да се избегнат. Не се чувствам на място, за да размахвам пръсти, поради което спирам до тук.
Това, което ще споделя обаче е моят особен интерес към всичко що се случва в природата сезон след сезон. Пожарите са част това. Намирам в тях особена красота и тази година дори успях да се докосна до нея за кратко, макар и крайно недостатъчно:

Да станеш свидетел как за секунди се разгаря и почти изчезва дърво, което е може би на моята възраст е особено усещане. Силните, горещи ветрове тласкаха вълната на огньовете безмилостно напред, след което всичко оставаше в нюанси на черното и сивото. Няма как да ви предам усещането за задушаваща горещина, звуците на съскащата дървесина и миризмата на пепел и дим (и не, не е като при печените чушки).

Разходихме се и из руините на пострадалите къщи. Не съм добър репортер и ще ви спестя гледките.

Бях толкова впечатлен от всичко това, че след няколко дни се върнах отново, за да погълна още от тази мъртва красота:

Докато чаках в тази вече бивша горичка, покрай мен мина Сръндак. Животът си продължаваше.

Продължаваше обаче и сушата. Родопските язовири изглеждаха апокалиптично. Отново няма да спекулирам с всички истории, които чух за конкретните причини. И отново бях там, за да запечатам особената красота на тези крайни моменти:

Откритото дъно изобилстваше от подобни каменни текстури:

И разбира се, не всичко беше мъртви “камънье и дърве”:

Не минах и без поредния символ на надеждата:

Седмица по-късно се върнах отново, моментът беше прекалено добър, за да се размине само с едно снимане:

В единия ден дори заваля:

След толкова планински набези стана време за море. Случи ни се доста луксозно кулинарно изкарване гарнирано за мен с “един от онези” изгреви, при които просто не трябва да се дъниш, останалото го прави времето:

Август е месецът, през който на моменти времето се извинява за Юли.

Последното значимо снимане случихме в Рила, където основен интерес ми представляваше Скакавишкото езеро. Очаквах да е различно от предни години, но то просто беше останало на една трета. Не казвам, че беше грозно, а просто различно:

Край брега му се намираха и такива забавности:

А в околните гори – такива:

На слизане долните Скакавишки водопади също дадоха прекрасен материал:

---

Това е.
Има и повече, но за пореден път: най-доброто предстои…надявам се.
Лека от мен 😉

---

• * ЩРАК !
• ** даже току що излезе нова книга на Господинов…

Току що изчетох соц-медийна дискусия от десетки коментари на тема “вреди ли пейзажната фотография на душата, има ли фотографията душа и изобщо що е то ‘душа’ и къде да я търсим, ако сме я загубили” … и сега изобщо не знам как да почна да пиша за изминалата пролет.

Нямам капацитета да отговоря на такива големи въпроси, за това почвам от месец Март:

Захванахме сезона от Източни Родопи, които предлагат фино мъчение за фотографските души, а именно: пълни са с чудесни водопади, които обаче “работят” изключително рядко. Поради което всеки момент, в който водата е на ниво, си струва човек от нашата порода да е там:

Записах си и нещо, което преди години пропуснах в унеса си да гоня потенциалния кадър, вместо да видя какво ми се предлага:

Както и разни крайпътни бонусчета, които честно казано ми се усладиха най-много заради момента на изненада:

Последва уикенд по северното черноморие, където слънцето само леко намигна преди да се скрие зад дъжда…

…и където си затвърдих мнението, че горите без листа са ми далеч по-красиви от лятната им униформено-зелена версия:

Април тръгна прилично в Сливенския Балкан…

…продължи приемливо в Родопите…

…и някъде по средата стана грешка – пуснаха лято. Около седмица с температури наближаващи 30 °C и нещата почнаха да излизат извън контрол. Балканът оплешивя откъм сняг, сезонните цветни килими повяхнаха, дърветата позеленяха от сега за след малко….въобще настана една екологична анархия, която събра повечето ми планове, сгъна ги грижливо на купчинка, поля ги с бензин и им драсна клечката.

Малко след това температурите се нормализираха, но щетите бяха нанесени – всичко избързваше с десетина дни. В създалата се ситуация със смирение в душите четата хвана към Западна България. Там дебитът на Полска Скакавица наложи да се спасявам с разни детайлчета:

…и подобни абстракции:

Крайно приятно ме изненадаха горите на Осогово, бих се разходил отново там:

За десерт ни сервираха секвоите на Ючбунар в мъгла…като си спомня как се чувствах, стигам до извода, че душата ми си е на мястото и си е наред…и всъщност дори разчита на това да я захранвам с подобни моменти по-честичко…:

…споделеността също не вреди.

Суховатият Април отстъпи на доста валежен Май. Водопадите отново текнаха и за сефте видях Малкия скок на Веселиново в добра форма:

Сефтетата продължиха и още по на Изток, където водопад Солник предложи часове забавление от третото посещение:

И за първи път видях работещ един водопад, който чакам над десет години:

Блатата край морето също изненадаха с приятни цъфтежи:

Месецът продължи в Сливенския балкан с още цвят:

А скорошните валежи бяха активирали и първите интересни гъби:

Пролет 2024 завърши там, където започна – в Източни Родопи:

И понеже почнах с водопад, няма лошо да завърша с такъв:

---

Толкова за това кратко ревю на изминалия сезон. Изводът: където е текло, пак ще тече, а това по някакъв начин важи и за душите.

Лека от мен и приятно лято 😉