За мое съжаление, най-трудният за снимане сезон става все по-труден, защото с всяка година прилича все по-малко на себе си. Тази година зимата беше едни десетина дни някъде между Януари и Февруари. Останалото ще го нарека просто “изминало време”, защото не мога да го причисля към нито един познат ми сезон. Тъпа работа.

Температурите през Декември набързо стопиха ледените ми надежди за добро фотографско начало. През първата половина пробвах да хвана резултатите от студовете по високия Балкан, но се оказа поредната разходка за гъби. Дори още не съм питал какви точно са:

Втората половина беше както обикновено работа и празници. Някак си хич не му ходи на месеца, в който имам рожден ден за пореден път да констатирам слаби резултати. Някой горе се бъзика сериозно…

Януари продължи с абнормално топлите температури от Декември, което вече започваше здраво да ме дразни…имам си график, бе, няма да живея вечно. Досадна задача ме запрати по морето, където се наложи да се взирам в краката си, за да спася положението…

…а то беше: “Можем се нас*рем, но няма се изложим”…ами не се изложихме, но за останалото…

Последва и първия групов набег за годината, целта: нулата на Жребчево. Имам сантимент към това място и обичам да се отбивам в сухия му сезон, било то и да констатирам, че не става за снимане. В онази сутрин обаче ставаше. За сефте го виждах в мъгла и изживяването за всички беше екзалтиращо:

Мъглата циклично се сгъставяше и разреждаше, за да покаже силуети от спокойния (поне в тази сутрин) живот на местната фауна:

Редяха се сцена след сцена, ръцете измръзнаха, но апаратите загряха…идилия !

Последва първото сериозно застудяване. Горите на Балкана побеляха и в първия възможен момент запалих натам. След десетки проверки на прогнозата, десетки успокоителни изводи, че “тоя път няма мърдане, там съм и ще стане работата”….работата разбира се, не стана. На първия половин час от катеренето към хижа Левски облаците леко се пропукаха, слънцето намигна, термометърът скочи като ужилен и всичката бяла красота по дърветата премина в постоянен дъжд изливащ се отгоре ми. Останалото беше часове кишава агония срещу денивелацията прерастнала в проправяне на пъртина в пресен сняг. Подгизнаха ми чакрите.

Поне видях любимото си Карловско пръскало в що годе приемлив зимен момент:

Все пак към края на месеца дойде и сериозният студ. Бойната ни група хукна през глава към Сувчарското пръскало, където една особено локална виелица просто не ни даде дори надежда за достъп. Хубавото на виелиците обаче е, че не траят вечно, за това в ранния следобед пробвахме отново и за около два часа драпане в снега, стигнахме до водопада. Моментът беше чуден…

…но условията си бяха сериозно зимни и нямахме много време за доизкусуряване на композициите. Жребчево си бешеш супер, но сега за първи път през сезона изпитах усещане за успешно снимане.

Студът продължи и през Февруари, а аз реших да се разходя по няколко балкански рекички, за да разгледам какво предлагат. Не беше невероятно, но не беше и зле:

Трудно се уморявам да снимам такива нещица.

Последва и планираното по-рано пътуване до Родопите със стари софийски дружки. Стараех се да нямам надежди и горе долу ми се получи:

Началото на един обещаващ залез, който си изпълни обещанията, но не съвсем в моята посока:

И същата композиция през следващия обещаващ изгрев, който пък почти не си изпълни обещанията:

Останалото беше ръчкане по локвите, които през деня се топяха, а през нощта замръзваха и всяка сутрин предлагаха по нещо ново:

Честно, на моменти се чувствам все едно ровя в кофите за боклук, но пък е грандиозна забава, особено като край теб минават коли и хората те зяпат как си разпънал техника за хиляди левове над някаква замръзнала кал…

На прибиране минахме и през Костенския водопад, който беше чудесен, но не можах да снимам добре заради поредната проява на идиопатриотизъм – закачен огромен трибагреник непосредствено до пада на водата…ами айде да боядисаме Мусала, Вихрен и Ботев в бяло-зелено-червено отгоре до долу и да се свършва…

От водопада видях това:

---

До тук със Зима 2022/23, а относно резултатите…абе да сме живи и здрави 😉

Лека.

След леки технически проблеми със сайта, отново съм на линия, за да си добавя позакъснялата есенна публикацийка. Международното положение все още е във всичките нюанси на кафявото, експертите казват, че в близко бъдеще това ше е най-доброто, на което можем да се надяваме, правителство все още няма, и на фона на всичко това, есента беше суха, ясна и основно скучна.

Почвам от Септември, месецът, в който обикновено съм край морето…пожелавам си идните години освен живот и здраве, да разбия годишния си фотографски ритъм, и да мога да кажа нещо различно за този месец. За сега обаче положението е Странджа и южно черноморие:

Едвам дочакахме средата на Октомври за да се гмурнем в стотиците топли нюанси на Балкана. Конкретната цел беше Кадемлийското пръскало и наоколо, а прогнозата беше мъгли. Хижарят скептично гледаше вероятността за валежи и през десет минути подтичваше да оправя тоците на хижата страдащи от сушата. Дъждът и мъглата обаче бяха факт…поне през нощта. Легнахме си със стопроцентовата настройка, че на другия ден ставаме и атакуваме мъгливите гори от всички страни.

Има ли смисъл изобщо да казвам, че на сутринта се “израдвахме” на синьо небе и на нищо от това, което нощта ни обеща ? Земята беше толкова жадна, че нямаше и белег от влага. История стара колкото пейзажната фотография…

Водопадът все пак си беше на мястото и дори изглеждаше сносно:

А пътьом си упражнявах новите навици да си зяпам в краката с цел по-висша от тази просто да не се спъна в нещо:

Уплътнихме си времето доволно въпреки оскъдните условия:

Компенсирахме сушата с чудесната бира на Триглав Крафт Брюинг, препоръчвам.

Следващите уикенди подгоних есента в Сливенския Балкан, където цветовете заслепяваха…

…и въпреки липсата на влага, тук-там се бяха появили подобни красавици:

Дойде време и за традиционното есенно приключение с половинката, което решихме да се случи в Мелник – винено-пейзажна дестинация, което при нас значи лесен и пълен консенсус.

Спокойното време продължаваше:

Край Роженските пирамиди обаче има едни места, където просто трябва да не паднеш от скалите, останалото е лесно във всякакви условия:

Продължавах да си гледам в краката с почти научен интерес и шахматна концентрация, за да не настъпя или разместя подобни сцени:

Ами харесват ми, това е положението.

Покрай Мелник се върнах и на едно място, което не бях посещавал от години – Дяволските води. За съжаление сушата наистина беше ударила и това място, поради което водопадите няма да ви ги показвам:

Така дойде Ноември. Последваха нови слънчеви дни, никакъв дъжд, което уби намеренията ми да търся есен по-далеч от стотина километра край мен. Намерих я всъщност почти в града ми:

Мина и годишният ми танц с PhotoSchool, където за първи път ни валя сериозно (предложете израз еквивалентен на “след дъжд – качулка” ама за дъжд…), поради което упражненията минаха някак скоростно, но пък за сметка на това в Пловдив задръстванията бяха отчайващи. Дъждът обаче влезе в кадър:

Обикновено довършвам есента там, където я започвам – в Странджа. Тази планина прилича само и единствено на себе си и почти никога не знаеш какво ще ти предложи. В предни години по това време е било взрив от цветове, докато сега представлението беше минало и чистачките разчистваха салона. Наложи се отново да търся кадрите основно по земята:

Случи се и уикенд по морето, където нацелих приятен изгрев на “готова” копозиция, която просто си чакаше момента:

А реката край плаж Бутамята беше довлякла какви ли не интересни боклуци по брега си, та загубих и там около час:

Което всъщност беше и последната успешна есенна разходка.

---

Знам, че нямам от какво да се оплаквам, получиха се доволно и кадри, и спомени…но все пак нека пуснат малко мъгли следващата година, че не искам да свиквам така, не е редно някак си.

Лека от мен 😉