Author Archives: Hristo Svinarov

ЕСЕН 2024

Поредната есен в архива. Поредната публикация. Дали от момента или от нещо друго, но ми става все по-трудно да ги пиша. Времената са интересни, сушата е повсеместна, интуицията ми казва, че всичко е за продан като за последно.

В личен план този сезон за мен беше изцяло белязан от уж безобидна контузия, която уж трябваше да мине за седмица. След класическо подценяване от моя страна, все още усещам ехото и близо три месеца по-късно. В резултат, нямаше високи планини за мен този сезон. А за да има в бъдеще, ще трябва да се кротна още известно време. Не правете така.

Началото на Септември покуцуках из северното черноморие. Дашно място. Само по бреговете между Тюленово и Шабла мога да си откарам месец…

…а като се вдигне и лека вълна, нещата стават безкрайно интересни.

Общо взето, зарязах всякакви композиционни “правила” и така ми олекна от всичко, което се получаваше, че откъм чисто забавление скоро не се бях чувствал толкова свеж:

На края вече съвсем превъртях играта и забих в едни визии, които не са за всеки вкус, но аз лично хапнах доволно:

След крайно задоволителната сутрин, всичко останало беше бонус. В случая, дъждове, които освен проливни, бяха и фотогенични:

След северното море, отново хванах към сухите родопски язовири. Просто са безкрайно интересни така. Искам да се напълнят отново все пак, но междувременно нищо не пречи да ожъна каквото е поникнало:

Ранните есенни цветове бяха плъзнали по боровинките:

Някъде малко след това астрономите вдигнаха аларма за поредната комета, която би се виждала, ако нещо си там със слънцето на завоя и не знам си кво…ми чудесна новина, колкото повече такива изненадки, толкова по-добре. Кометата се оказа прекрасна, от нея научих, че в определени моменти имали и анти-опашки…това е като опашка ама отпред. Познато някак.

Тука точно антиопашката е в облаците, но ако някой се интересува, да пробва в гугъл, има доволно обяснителен материал.

Покрай кометата се случваха и някакви други неща:

Пощраках я още няколко пъти преди да я изпратя на осемдесетхилядигодишното и кръгче. Ясно е, че няма да я видя пак. Такива факти действат смирително.

След кометата последва кратък набег на юг по морето, където пак куцукайки махнах поредното място, което исках в някаква конкретна светлина. Приятно е да се сбъдва човек:

Светлината не е точно тази, но друг път ще ви покажа по-добрата снимка.

След Резово дойде време за традиционното ни есенно пътуване. Дестинацията този път беше Кюстендил и наоколо. Западните планини за мен са сериозно подценявани, но няма как там да няма нещо за мен. Убедих се още през Април, когато в главата ми останаха интересните гори на Осогово. Есенно се оказаха още по-интригуващи:

Минах отново и през симпатичния водопад Света Ана, който ме изненада, че все пак тече:

Сушата беше ударила мястото сериозно, което ме кара да мисля, че ще се върна за още.

Началото на Ноември се случи традиционният уикенд с photoschool. Поредната група имаше особен късмет с времето, за сефте беше толкова сухо и студено. Това обаче даде други неща:

Обожавам ледени текстурки.

Краят на сезона записах отново в Родопите, където прогнозата се пробва да ми продаде старо за ново, но с прогнозите е така, вече ги приемам като “може би, ако имаш късмет…”. Планираното снимане не се случи, но в тази планина ако не си намериш нещо за щракане, по-добре се заеми с нещо различно. В моя случай една красива калина ми задържа вниманието около час…

…и по-конкретно, отраженията които постоянно се меняха с всеки полъх:

На изпроводяк реката около Бачково също предложи странни идеи, като тези топло-студени контрасти:

Или пък играта на светлината по вълничките:

Хилядите мушици лутащи се край водата:

Малко студени дървета:

И един топъл контражур за финал:


Предвид ограничената ми мобилност през този сезон, няма как да съм недоволен.

От мен “умната” и айде да се свършва с тая суша, че аман.

Лека 😉

Posted in c/2023 a3 (tsuchinshan-atlas), водопад света ана, Осогово, пейзажна фотография България, Резово, Родопи, фар Шабла, Черно море

Лято 2024

Август е към края си. Нощните температури вече са годни за живот, тук-там се носи парфюмът на печената чушка, а знаете Таралежков какво е казал по въпроса*…предстои есенната меланхолия**. Време е да си спазя сезонната традиция.

Още в първите дни на Юни отскочихме до Еленския балкан, където предстоящите суши загатваха за себе си въпреки спорадичните дъждове по хоризонта:

Христовският водопад беше в крайно незадоволителна форма, поради което си играх основно с абстракцийки:

Изглеждат измамно лесни, но са си хамалогия както всички друго. Доста триене пада след подобни сесии.

Юни продължи в Урдиния циркус на Рила, където се бях зарекъл да се върна заради една конкретна рекичка. Махнах си я от календара, а начинаещата пролет във високата планина даде още бонуси:

Като си сам в планината с цел снимане, най-големият ти враг е скуката. Четенето си е четене, но трудно се запълват най-дългите дни само с книга. От време на време се разнообразявах със същите водни драскулки, които ми спасиха снимането в балкана седмица по-рано:

Юни 2024 се оказа не особено резултатен откъм фотография. Имаше и такива странни моменти като разходки из градския парк, където щраках чинарите и сезонното ми преобличане. Обожавам корите на това дърво, мога да се отнеса с часове в някой подходящ екземпляр…

…а точно в тази част от сезона, в подножието на големите дървета също е интересно:

Така, леко безславно се изниза този първи летен месец. Последва Юли с всичките му отвратителни екстри: суша, горещници, гладни насекоми и отчаяние, демек лято, та дрънка. Една от задачите ми в този живот е да се науча да харесвам Юли. Не си помогнах особено, като родих брилянтната идея да се качим до Райското пръскало в пиковите жеги. Водопадът вече носеше белезите на лайтмотива на този сезон – сушата. Дебитът му позволяваше да се наврем току в подножието му:

Водата, дори и малко, все пак беше достатъчно, за да поддържа цъфтежите наоколо:

Малко след това всичко пламна. Драматизирам излишно, разбира се, но така ми харесва.

Летните пожари са добре познато зло, което ако е естествено, има своята роля в поддръжката на екосистемите. Няма да спекулирам излишно тук с разни конспиративни теории, за произхода на всичко, което се случи в региона Странджа-Сакар. Времето ще покаже…може би.
Фактите обаче са, че човешки съдби поеха в трагични посоки. Сигурно ударите е можело да се избегнат. Не се чувствам на място, за да размахвам пръсти, поради което спирам до тук.
Това, което ще споделя обаче е моят особен интерес към всичко що се случва в природата сезон след сезон. Пожарите са част това. Намирам в тях особена красота и тази година дори успях да се докосна до нея за кратко, макар и крайно недостатъчно:

Да станеш свидетел как за секунди се разгаря и почти изчезва дърво, което е може би на моята възраст е особено усещане. Силните, горещи ветрове тласкаха вълната на огньовете безмилостно напред, след което всичко оставаше в нюанси на черното и сивото. Няма как да ви предам усещането за задушаваща горещина, звуците на съскащата дървесина и миризмата на пепел и дим (и не, не е като при печените чушки).

Разходихме се и из руините на пострадалите къщи. Не съм добър репортер и ще ви спестя гледките.

Бях толкова впечатлен от всичко това, че след няколко дни се върнах отново, за да погълна още от тази мъртва красота:

Докато чаках в тази вече бивша горичка, покрай мен мина Сръндак. Животът си продължаваше.

Продължаваше обаче и сушата. Родопските язовири изглеждаха апокалиптично. Отново няма да спекулирам с всички истории, които чух за конкретните причини. И отново бях там, за да запечатам особената красота на тези крайни моменти:

Откритото дъно изобилстваше от подобни каменни текстури:

И разбира се, не всичко беше мъртви “камънье и дърве”:

Не минах и без поредния символ на надеждата:

Седмица по-късно се върнах отново, моментът беше прекалено добър, за да се размине само с едно снимане:

В единия ден дори заваля:

След толкова планински набези стана време за море. Случи ни се доста луксозно кулинарно изкарване гарнирано за мен с “един от онези” изгреви, при които просто не трябва да се дъниш, останалото го прави времето:

Август е месецът, през който на моменти времето се извинява за Юли.

Последното значимо снимане случихме в Рила, където основен интерес ми представляваше Скакавишкото езеро. Очаквах да е различно от предни години, но то просто беше останало на една трета. Не казвам, че беше грозно, а просто различно:

Край брега му се намираха и такива забавности:

А в околните гори – такива:

На слизане долните Скакавишки водопади също дадоха прекрасен материал:


Това е.
Има и повече, но за пореден път: най-доброто предстои…надявам се.
Лека от мен 😉


  • * ЩРАК !
  • ** даже току що излезе нова книга на Господинов…
Posted in водопад Райско пръскало, Източна Стара планина, пейзажна фотография България, пожар, Рила, Скакавишко езеро, Урдини езера, Централен Балкан, Черно море, шкорпиловци