Author Archives: Hristo Svinarov

ЗИМА 2023/24

По спомен започвам въведенията за зимните си публикации през последните години с ожесточено мрънкане. Тенденцията обаче е ясна – по една или друга причина този сезон отслабва по нашите ширини, тоест по-добре да си мълча дзен-монашески. Имайте предвид, че не ми е лесно, събуждам се от следобеден сън след не особено успешно сутрешно снимане…в момента съм еманацията на “Мрънкача”, но ще се сдържа.

Никаквата зима роди някакви снимки, voilà:

Декември почна горе-долу добре всъщност. За няколко дни Балканът придоби зимна форма и една обиколка от Сливен до Елена сипа на жадната ми душица:

Обожавам заскрежени гори, особено в ясен ден – толкова фини нюанси на синьото могат да се видят…

Имам много още в главата си, което знам, че може да се случи в такава гора. Зимите се влошават, но надеждите си остават.

Коледният сезон както обикновено ме върза в града, можех единствено да реагирам на подобни облачни обещания с нормалните за околността сюжети:

Нова година посрещнахме с приятели на морето. Бях си казал, че и аз като инфлуенсърите ще стана на първи Януари и ще се отбележа на първия за годината изгрев, но…следващата година…евентуално…може би.

За сега ще се задоволя с изгрева от втори Януари, който всъщност беше по-готин:

Януари в Горнотракийската низина през последните години е като Април…само че Януари:

Към средата на месеца отново пуснаха малко зима към Родопите. Иначе скучноватият Свети дух направо си беше прекрасен:

Малко след това пуснаха зима за уикенда дори в ниското. Реших, че това е моментът да пробвам мечтаните от години Крушунски водопади в сняг. Получи се горе-долу, казах, че няма да мрънкам:

Февруари беше белязан от известни здравословни несгоди, поради което всичко се сведе до едно неприятно качване до хижа Триглав, където видях сняг на няколко места из сенчестите долове и дори малко лед в една локва на пътя….

….и един изгрев край Несебър от сутринта на деня, в който пиша това:


Това беше горе-долу. Разбира се има и още, но…мечтиии, мечти. Важното е да ги преследваме, независимо от скоростта.

Лека от мен.

Posted in водопад свети дух, Крушунски водопади, Родопи

Есен 2023

Ще ми се наложи здраво да спъна юздите на мрънкащия жребец ревизирайки изминалия есенен сезон, за да не звуча тъпо. Мислех си, че сушавата 2022 трудно може да бъде бита, но 2023-та като че ли го взе за предизвикателство и към липсата на валежи добави и летни температури през целия Октомври. Резултатът – може би най-блудкавата есен откакто ги следя. Не че не поснимах…

Септември започнахме в Родопите – Широка поляна и Чаирски езера. И докато Широка не пропусна да ме избъзика с липсата на мъгла за пореден път:

….езерата…да речем, че аз съм си виновен, че си носех ремаркето с големите очаквания. Не че са лоши, но има причина да не са най-търсеното място в Родопите и България изобщо. Само ще спомена, че най-красивото от тях е може би безвъзвратно загрозено от някакви опити за аква-промишленост през соц-а и толкова.

Материал все пак има.

Това Родопско пътуване се запомни с други чаровности, които ще ме върнат там напролет, живот и здраве.

Докато разсъждавах накъде да се насоча в следващия си набег, десетките варианти само ме объркваха. В такива случаи обикновено залагам на Рила. Така реших и в началото на Октомври, и не се бях подлъгал. Кратко изкачване към Елениното езеро под съпровода на далечни гръмотевици и почти като по график светлинното представление започна:

Много снимане отнесе връх Орловец през този залез, но горната снимка като че ли е есенцията на всичко, което се случи.
Втората нощ изкарах отново край Мальовишките езера, където беше скучновато:

Във високата планина обаче не бива да съм алчен.

Средата на Октомври беше планирана още преди година с надъханата ни фото-чета за качване на хижа Левски и дълбоко гмуркане в пиковата по календар балканска есен. В увода обаче споменах, че температурите през месеца бяха летни и гората си се държеше напълно според тях, а не според календара. В допълнение агресивната суша беше накарала много от растителността да прескочи цветната фаза на листопада, в резултат на което цветовете в ниската част варираха във всички нюанси на диарията. Нищо не очаквах и пак бях разочарован. Как ли щеше да изглежда Карловското пръскало ?

Отговорът на този въпрос пооправи груповото настроение, защото въпреки, че дебитът му едвам стигаше да намокри скалите, все пак имаше много чар в десетките тънки като коси струйки пронизващи мъхнатия камънак. Пък и кога друг път пръскалото би те пуснало да се завреш почти под него?

Минахме и през Черното пръскало, което лениво бъркаше казан с листа:

Всъщност заигравките с такива въртележки се превърнаха в лайтмотива на това катерене и четата беше доволна:

За края на месеца традицията повеляваше да се впуснем в по-дългото ни есенно пътуване като до последно обаче ни бягаше дестинацията. Датите наближаваха, а идеи липсваха. В един момент, при поредната ни безплодна разправия по темата, някой каза: ами Врачански балкан ? Интуицията ми трепна доволно. Дестинация имахме.

Както неведнъж споменавам в предните писаници, нарочно задържам повечето от това което случвам през последните години с надеждата в един момент да ви го покажа както искам. За това – едно кратко снимково ревю на повечето места, през които минахме в тази невероятно богата част от територията ни:

Врачанският край е фотографска задача с хиляди решения, за които е нужен отделен живот. Аз обаче разполагам само с този.

Така дойде Ноември, а с него и обичайните ми занимания с ФотоСкуул, които минаха чудесно макар и в дъжд. Покрай това отново се качих на Широка, за да се убедя, че само защото е Ноември, вали и е студено, мъглите там не са задължителни. Не че не беше красиво:

И ако някой ми каже, че на снимката вижда мъгли, ще му отвърна, че такива имаше и лятото и не се броят. Чакам онази гъстата и непрогледна, която кара горите да изглеждат зли и в един момент слънцето пробива доста след изгрев. Нея чакам, а я няма.

Имаше обаче скреж:

На слизане минах през едно отдавна заплюто местенце, за да констатирам, че “не е пък лошо”:

Последваха лунни заигравки из ямболските поля, покрай които се родиха такива сцени:

Есента се изнизваше, а аз постепенно свиквах с мисълта, че “май това беше” и “дано зимата даде повече”.

Тука трябва да вметна нещо за Ахтополския фар. Липсваше ми класическата буря там и обикновено с приближаването на студените сезони започвах да се ослушвам. Тази година обаче го ремонтираха. Местните писнаха, че ремонтът го е загрозил и накараха фирмата-изпълнител да го преработи. В резултат фарът посрещна края на лятото скопен без горната част на конструкцията си. Така го бях запомнил през Септември и се бях примирил, че най-вероятно желаната снимка скоро няма да ми се случи.

След това обаче из соц-медиите мярнах снимка на завършния ремонт. Фарчето си беше цяло. Вътрешно си казах: “Хм…ами добре.”

След това обаче дойде и прогнозата за един от уикендите в края на Ноември – буря… Даже беше именувана: Фредерик. Толкова сериозно, че дори не беше “Фреди”. Докато зяпах анимациите боядисани във все по-тъмни и ярки червено-виолетови нюанси, вътрешно си казах: “ХМ !!!! АМИ ДОБРЕ !!!!”

Краткото съвещание с фото-четата роди няколко възторжени: “ДА !” и въпросната неделя хукнахме.

Предупрежденията на метео-страниците се оказаха съвсем без преувеличение, за което свидетелстваха десетките нападали клони и сняг по шосето за южното черноморие. Най-сериозното беше минало по-рано през нощта, което нас ни устройваше перфектно.

В Ахтопол бяхме по изгрев, който мина във вятър и хоризонтален дъжд. Важното обаче се виждаше на хоризонта – фарът си стърчеше, докато шест метровите водни стени зад него се редуваха в опити да го накарат да не стърчи толкова. Това се случваше и ние бяхме там.

Започнахме с опитите си за снимки и стана ясно, че това ще е един дълъг ден. Условията бързо ни вледеняваха и връщаха в колата за размразяване, след което отново налазвахме по кея, за да не изпуснем поредния воден взрив. Всъщност изпуснахме доста от тях. Но и доста успяхме да хванем:

След като светлината се усили и небето загуби тъмно-синия си оттенък, решихме да разнообразим малко деня със завой из Странджа. Там също беше интересно.
По-интересното обаче беше светлото петно в облаците на Запад, ясното време в централна България и констатацията, че Фредерик навлиза дълбоко в Черно море, откъдето щеше да продължава да бълва невероятните вълни, докато над тях моооже би щеше да се случи нещо по-шарено от обичайното тъмно-синьо.

Отговорът не закъсня заради късия ден. Отново бяхме на кея, облаците се разцепиха по залез, а меката жълта светлина се изля върху неспирната центрофуга пред нас. Не можех да повярвам:

Това са кадри, които съм си рисувал в главата, считайки ги за абсолютно невъзможни. Сега обаче се случваха…идеше ми да викам от кеф.
А към края, когато последните лъчи почти прескачаха фара и палитрата мина в червено, като на забавен кадър се надигна поредния воден вал, разби се в сенчестата основа на фара, а пръските литнаха нагоре към все още осветената част, за да се боядисат в жълто, не издържах и си захапах ръкава, за да не стряскам околните с истериите си:

След още десетина минути заигравки, дружно решихме, че сме преяли. Тази мечта се сбъдна.

Адреналинът ни държа до вторник…


Есен 2023 беше такава, каквато беше. Просто поредното лице на природата ни. Мисля, че успях да му направя сносен портрет. Да заповяда следващия сезон, че имам още много за вършене.

Лека от мен 😉

Posted in пейзажна фотография България, Рила, Родопи, фар Ахтопол, чаирски езера, Черно море, Широка поляна