Slowlight.BGHristo Svinarov, Author at Slowlight.BG

Светът скоростно отива на майната си, разпадат се основните тъкани, които карат хората да искат да живеят заедно на тази територия и ще трябва нещо много повече от кукери, за да се прекършат откровено злите настроения и апетити, които придобиват все повече легитимност. Мен ако питате, ще ни трябват кукери с огнехвъргачки…
Но поне видяхме зима.

И беше хубаво.
Декември започна с групова разходка из познатите Балкански гори около Бузлуджа. Фактите са, че дървосекачите са ги захапали здраво. На фона на това няма как да бълвам феички и пеперудки. За пореден път ще кажа, че е невероятна привилегия да се живее на територия със стари гори. Фактът, че някой ги вижда единствено като потенциални пари е отвратителен за мен.

Чисто фотографски разходката беше от нискокалоричните, не беше съвсем зимно, но имаше своя чар:

На връщане през Средна гора след серия тъпи навигационни решения от моя страна изгледахме един залез, докато френетично се опитвахме да намерим нещо за снимане. Има и такива моменти, когато от безкрайния брой причинно-следствени варианти знам, че ще се натреса на най-неподходящия независимо какво правя. Има тука някаква метафора между магаренцето с моркова и куче гонещо опашката си, но не мога да я съчиня. Представете си, че съм написал нещо остроумно.
Междувременно първите снегове покриха планините и ми се отвори шанс да щракна разни планирани неща:

Случиха се и така, че изобщо не ми се наложи да излизам от нас. Валежните драми над източния Балкан ми бяха на един дългофокусен обектив разстояние:

А към края на месеца изненадващо предвид последните години, се случи зима и в ниското. Ама от онези, с многото сняг. Странно усещане, отвикнал съм. Такива форми бях свикнал да виждам само над хиляда метра надморско равнище:

Успях да се забавлявам часове на площ от декър-два. Колкото и да си напъва човек творческия мускул, условията са си условия, има ли ги, душата скимти от кеф:

Даже не ми липсваха и облаци:

2025-та дойде с обичайния артилерийски бараж, а след това нещата станаха дори по-нереални: снежен циклон прегази и родния ми край. Представяте ли си, тука има сигурно абитуриенти, които знаят, че зимата в Ямбол е амалгама от кал, мъгла и тук-там щипка студено, колкото да надуе сметките за ток. А сега заваля, натрупа и дори задържа…

Мръднах само леко извън града и нещата почнаха да се случват. Нали ви казах за условията…

Прогнозите продължиха да бълват снежен апокалипсис, което автоматично отключи блокирани от години планове за конкретни места. Проблемът беше от къде да я захвана, а аз такива проблеми обичам:

Дори успях да поекспериментирам:

Направих почти същия завой през Средна гора като месец по-рано, открийте разликите:

Оголените гори си имат своя чар, но пресният сняг за мен го бие само ама най-шарената и мъглива есен.

Последва неуспешен опит да щракна гостуващите лебеди край Варна. По принцип гласувам с двете ръце и двата си крака за мъглата. Искам я всякак, навсякъде и по всяко време. Оказа се, че и това правило си има своето изключение. Онази сутрин нямах никаква нужда от нея, но явно тя имаше нужда от мен, защото не се вдигна цял ден. Лебедите ще ги чакам догодина и с друга светлина:

Дори само това да ми се беше случило за този сезон, щях да си го пиша успешен. Подаръците обаче не спираха.

Колкото и да ми е срамно да си кажа, не бях виждал до момента сняг по морето. Изплъзваше ми се през годините. А зимния плаж без сняг на снимка си е също като летния ама през зимата. Февруари 2025 се оказа паметен за мен. Южното черноморие се покри от невиждана с години снежна покривка, след което сви чудесен студ ,който я задържа достатъчно, а не както обикновено – до обяд. Хукнах.

Изобщо не ми пукаше какъв изгрев ще хвана, стига плажовете да са снежни.
И бяха:

И не само снежи ами направо замръзнали. Никога не бях виждал миди в лед. Спуках да ги щракам. Не се смейте, в моя свят тия неща са безкрайно важни…

Прогнозата казваше влошаване от Юг, което се изразяваше в тези калорични облаци над обръснатите снежни форми по пясъка:

Ей тука някъде съм се въргалял по бански.

А сега ходя по фирнован от вятъра сняг.

Явно щастието понякога е точно това – под краката ти да хрускат ледени форми там, където си подскачал бос, защото ти е парело на стъпалата.

Върнах се обратно на сутрешния плаж, където се падна и ръба на фронта, който щеше да добави още малко покривка на другия ден:

Това беше и последният ми залез, а и снимка изобщо за зима ’24-25.

Друго си е, като си преглеждам резултатите от студения сезон, да виждам основно светли тонове с разни цветни нюанси. Няма как да го нарека неуспешен. Леко ми се върна и надеждата, че все пак ще ми се случат и другите мечтани зимни истории преди да приключа с цялата хамалогия. Живот и здраве.
Лека от мен 😉

Поредната есен в архива. Поредната публикация. Дали от момента или от нещо друго, но ми става все по-трудно да ги пиша. Времената са интересни, сушата е повсеместна, интуицията ми казва, че всичко е за продан като за последно.

В личен план този сезон за мен беше изцяло белязан от уж безобидна контузия, която уж трябваше да мине за седмица. След класическо подценяване от моя страна, все още усещам ехото и близо три месеца по-късно. В резултат, нямаше високи планини за мен този сезон. А за да има в бъдеще, ще трябва да се кротна още известно време. Не правете така.

Началото на Септември покуцуках из северното черноморие. Дашно място. Само по бреговете между Тюленово и Шабла мога да си откарам месец…

…а като се вдигне и лека вълна, нещата стават безкрайно интересни.

Общо взето, зарязах всякакви композиционни “правила” и така ми олекна от всичко, което се получаваше, че откъм чисто забавление скоро не се бях чувствал толкова свеж:

На края вече съвсем превъртях играта и забих в едни визии, които не са за всеки вкус, но аз лично хапнах доволно:

След крайно задоволителната сутрин, всичко останало беше бонус. В случая, дъждове, които освен проливни, бяха и фотогенични:

След северното море, отново хванах към сухите родопски язовири. Просто са безкрайно интересни така. Искам да се напълнят отново все пак, но междувременно нищо не пречи да ожъна каквото е поникнало:

Ранните есенни цветове бяха плъзнали по боровинките:

Някъде малко след това астрономите вдигнаха аларма за поредната комета, която би се виждала, ако нещо си там със слънцето на завоя и не знам си кво…ми чудесна новина, колкото повече такива изненадки, толкова по-добре. Кометата се оказа прекрасна, от нея научих, че в определени моменти имали и анти-опашки…това е като опашка ама отпред. Познато някак.

Тука точно антиопашката е в облаците, но ако някой се интересува, да пробва в гугъл, има доволно обяснителен материал.

Покрай кометата се случваха и някакви други неща:

Пощраках я още няколко пъти преди да я изпратя на осемдесетхилядигодишното и кръгче. Ясно е, че няма да я видя пак. Такива факти действат смирително.

След кометата последва кратък набег на юг по морето, където пак куцукайки махнах поредното място, което исках в някаква конкретна светлина. Приятно е да се сбъдва човек:

Светлината не е точно тази, но друг път ще ви покажа по-добрата снимка.

След Резово дойде време за традиционното ни есенно пътуване. Дестинацията този път беше Кюстендил и наоколо. Западните планини за мен са сериозно подценявани, но няма как там да няма нещо за мен. Убедих се още през Април, когато в главата ми останаха интересните гори на Осогово. Есенно се оказаха още по-интригуващи:

Минах отново и през симпатичния водопад Света Ана, който ме изненада, че все пак тече:

Сушата беше ударила мястото сериозно, което ме кара да мисля, че ще се върна за още.

Началото на Ноември се случи традиционният уикенд с photoschool. Поредната група имаше особен късмет с времето, за сефте беше толкова сухо и студено. Това обаче даде други неща:

Обожавам ледени текстурки.

Краят на сезона записах отново в Родопите, където прогнозата се пробва да ми продаде старо за ново, но с прогнозите е така, вече ги приемам като “може би, ако имаш късмет…”. Планираното снимане не се случи, но в тази планина ако не си намериш нещо за щракане, по-добре се заеми с нещо различно. В моя случай една красива калина ми задържа вниманието около час…