…и отново половинчати снимки. Трудно ми го побира умът как едно от най-красивите места на планетата все още ми убягва и прекараните вече над сто часа по скалите не са дали особен резултат. Просто се доказва фотографският закон, че всичко започва и свършва със светлината, независимо къде си, но то законите не са станали закони току-така…

Пристигнах в Белоградчик в късния предиобед в млечна мъгла, която би ми свършила работа, ако бях в някоя гора, но за скалите по-скоро пречеше. По някое време започнаха да се мяркат бледо сини прозорци в небето, което беше знак, че булото се вдигаше и на момента се изстрелях до най-близките възможни гледки. След няколко минути се откриха и скалите, и докато цветовете бяха на ниво, видимостта беше посредствена:

Пробвах разни силуетни глупости, но бързо се отказах:

Залезът го пропуснах поради твърде тривиалното му естество, както и последвалия изгрев.

Вторият залез повтаряше първия и се наложи да прибегна до един от сигурните начини да се получи нещо свястно в ясно време, а именно “синият час”. Имах конкретна идея на конкретно място, а когато всичко е толкова “конкретно”, нещата лесно се получават до оценка “Бива.” :

И както знаем, всичко изглежда по-добре, като се сложи в рамка, а когато рамката е любезно предоставена от няколко милиона години геология, снимката придобива дори оценка: “Ми по-бива!”

И това е.

Денят, в който случа на добър кадър от тези скали сигурно ще си го обявя за втори рожден ден…

Лека от мен 😉

Помня какво бях написал в последния си пост относно снимането и публикуването на прекалено много излишен материал в този блог…излиза обаче, че писането всяка седмица маалко ми липсва. Компромисният вариант е да пусна нещо като обзор на целия месец, който въпреки че беше оскъден от към снимане, все пак даде една доста прилична снимка като резултат.

Месецът започна, както предполагам и за почти всички останали, с изтрезняване от обичайната декемврийска бохемска рапсодия в балкански стил. Първите седмици не ми се бараше апарат. След това обаче лека по лека започнах да се сритвам отзад. Без особени идеи от къде да захвана годината, запалих отново към Синеморец да пробвам нещо, което не успях да направя предния път…не успях и сега. Шракнах играта на пяната по повърхността за загрявка:

Тъкмо бях почнал да се отказвам, когато реших да се разходя по брега на близко-минаващата Струма, където се оказа в пъти по-интересно:

В пика на снеговалежа експериментирах с по-кратки скорости, за да хвана треакториите на снежинките:

От там се получи и единствения кадър, който мога да гледам по-дълго този месец, но ще го оставя за десерт.

След Струма, прогнозите показваха два дни с разкъсана облачност. След тежкия снеговалеж, реших, че най-подходящото място ще е Белоградчик. Много сняг, красиви скали, които стават кърваво червени по изгрев и залез…мечта. Това го беше надушил и Ванката Миладинов, така че не ни трябваше много, за да хукнем на там.

Този път обаче прогнозите изцяло се провалиха – за два дни слънцето се показа, точно за десетина минути, което не ни вършеше никаква работа. Почти не извадихме техниката. Аз лично си щракнах едно от любимите места просто за хронология на тази публикация:

Така изглеждаше всичко през 99,99% от времето, а това място определено започва да се превръща в особен дразнител – умът ми не побира как от най-красивите гледки в България не успях да снимам почти нищо и то на два пъти, ако броя миналата пролет…Ако не друго, то поне си починахме, което обикновено не се случва на снимки.

За финал остана снимката, която както казах единствена ми задържа погледа от всичко този месец:

Това ми е любим бързей на тази река, който съм снимал и преди:

В този му заснежен вид обаче за сега печели по красота. Ще видим как ще изглежда пролетно време.

Толкова за Януари. Да видим какво ще предложи следващия месец 🙂

Лека от мен.