Бъркам дълбоко, за да измисля нещо, което не съм казвал за преходните сезони и стойността им за хора като нас. Сигурно в някоя гънка на мозъка ми има нови изречения, но в момента нямам достъп до тях. Налага се да карам простичко и хронологично.

Традиционно, есента за мен започна край морето. След сухото и скучно лято, по небето най-накрая плъзнаха облачета и веднага хукнах за първа репетиция:

Малко след това яхнах първия септемврийски циклон и бързо си наваксах. Една полезна вметка: умната по скалите на Резово, че неусетно може да се вържете към турски мобилен оператор, а с тях боли.

Конкретно тази скала отнесе десетки кадри в този ден:

Красотата на тези месеци е, че не чакаш дълго преди отново да се забърка нещо забавно:

В началото на Октомври за горите още беше рано, но край морето отдавна исках да видя едни особени растения, които стават ярко червени. Оказа се дори по-забавно, понеже ги хванахме в начален стадий на оцветяване и така ми харесаха дори повече:

Маниаците ми обясниха, че това е Salicornia europaea и било доста интереснен треволяк. Аз като един фото-кон с капаци, се съгласих – щом става за снимане, действително е интересен. Ставало и за салата.

Октомври тръгна да преполовява и вече предвкусвах мъгливите, влажни планински гори. Есен 2019 обаче продължи по крайно странен начин: ни дъжд, ни вятър, ни мъгла, ни студ. Не помня за две седмици да съм видял сумарно около пет облака. В особени времена живеем….

Особено интересно ми беше как ще се държат гъбите в тази микровълнова фурна. Съвсем очаквано, гъби почти нямаше с изключение на може би по-инатливите видове:

Есенната жътва продължи към Витоша – една планина, която бях поизоставил през последните седем-осем години. Спокойното и топло време си имаше своя плюс: дърветата бавно и плавно се приготвяха за зимата, и планината искреше от цветове:

Буквално на всеки завой се появяваха симпатични кадърчета – от тези, дето основно аз си ги харесвам, понеже всеки е върховното, всесилно и гръмопърдящо божество на собствения си малък свят и всичко що докосне ръката Му е минимум шедьовър, а може би дори и нещо повече 😀 😀 😀

Кефът беше пълен: спокойна разходка с приятелче (Галюш, след празниците нали знаеш, имаме програма…), сладки приказки и снимане на корем – пълна идилийка.

Пробвах и разни глезотийки, които взеха, че се получиха прилично:

Ако някой се чуди къде е уловката, няма такава, това си е панорама на дърво. Чудо голямо, но ме кефи 😉

За финал на пътуването минах и покрай язовир Пасарел, където знаех точно какво да очаквам и така да се каже, просто се записах. Има други кадри там, но евентуално ще се случат друг път, сега щракнах класическото отражение, за да си го имам:

Тука взе да ми става ясно, че съм на половината материал, а почна да натежава. Налага се да клъцна есенния отчет на две, че няма нужда от чак такива романи по никое време. Втора част – за завършек на годината.

Лека от мен 😉

Имам някаква придобита неприязън към този месец. Подозирам, че е покрай десетината години, в които съм започвал училище винаги по това време на годината. Прибавяме факта, че е преходен месец и ми е един такъв “никакъв”, и картинката е завършена.

Преглеждайки резултатите обаче се оказва, че нямам повод да мрънкам – по-постно е от Август, но малко по-добре от миналите години.

В началото на месеца се носех на вълните от края на Август. На няколко пъти това лято бях отлагал прословутия Ахтополски фар и една развълнувана, облачна сутрин поех на там. В края на краищата срамота е да нямам един сносен кадър при положение, че през последните години му излющиха боята от снимане. Мястото е особено приятно сутрин, когато наоколо с обща цел се мотат само гларуси и рибари. Пристигайки, въобще не се и замислих, а директно завих тъмните филтри и защраках минутните експозиции – обектът твърдо си настоява за такива:

Първите розови лъчи облизаха облаците, за да добавят малко повече цвят:

Постепенно облаците пожълтяха, докато розовото слезе надолу към вълните:

Същото упражнение, но в обратен ред повторих по залез с малко по-различна композиция:

По залез дългите експозиции са доста по-проста задача – фактът, че се стъмва намаля риска от грешка, за разлика от сутрините, когато спокойно си преекспонираш снимката, ако не се сетиш да компенсираш малко. Определено ми хареса как се получи последната мазня:

Толкова от там, “взех си го” за момента, но определено ще се виждаме пак.

Графикът ми ме изрита обратно в офиса. През един от малкото свободни дни с Ванката Миладинов и компания се юрнахме към Черни връх, за да се вкараме малко във форма. Носех техниката просто да ми тежи, но се оказа, че Витоша предложи много интересни цветове. Горе си беше ранна есен:

Изглед към резерват “Торфено бранище”

На слизане се заиграхме с най-простата техника на снимане: настройвате на дълга експозиция и щракате без статив – получават се цветни психеделии, които повечето хора подценяват, но всъщност радват окото:

Есенни треви

Някакви цветя на фона на смърчова гора

“Като няма риба… и т.н.” раците обаче се оказаха дори по-вкусни от рибата този следобед.

Последвалата почивка като за последно изкарахме отново на Арапя, където с интерес снимах отлива на Черно море:

Нямам подходящ кадър за сравнение, но гаранция морето беше спаднало с поне четиридесет сантиметра. Кеф 🙂

В края на месеца поредният антициклон се беше натресъл над нас и съответно нямаше обещания за каквато и да било драма. В такива моменти драмата си я правя сам, а в конкретния случай се позаиграх с нещо, което исках да пробвам отдавна – рисуване с горяща стоманена вълна. Звучи сатанистко и дори изглежда така, но всъщност е голяма забава (не че на сатанистите не им е забавно, изглеждат позитивни пичове). В детайли около подготовката ще навляза може би в отделен пост изцяло посветен по темата, а тука ще покажа само първите резултати:

Горният кадър се оказа започнат малко по-рано от нужното, но да речем, че за първи опит е ОК. Оказа се, че за светлината, която искам, имам доста малък прозорец от време, за това се наложи да побързам с въртенето, което доведе до трагикомедия от грешки, но и за това ще разказвам отделно. Единственият ми съвет за момента е: умната, като си играете с разтопен метал, мили деца 🙂
Ето и вторият кадър, който си харесвам повече:

Оказа се наистина приятна разсейка дори само по себе си, а не само когато климатът предлага откровена скука. Пироманът в мен ликува…

Последният залез за месеца беше потресаващ, както успях да констатирам от прозореца. Типично. Следва Октомври, когато обикновено се случва пикът на есенните цветове. Да видим какво ще се случи след сухото лято…

Лека от мен 🙂