Category Archives: Зима

Пак там…

Наумил съм си определени кадри и това е, трябва да ми се случат. Сигурно доста забавлявам някой там горе…

Не ми се брои за кой път тази година поех от Карлово навътре в планината. Вече разпознавам повечето камъни по пътя…сигурно от следващия път ще започна и да ги именувам. Все пак , за да не звуча зле, харесваше ми, беше понавалял сняг, тук-там замръзнало, времето беше тихо и ясно. Планът беше евентуално да заснема замръзващите водопади наоколо. Подозирах, че съм позакъснял, но предстоеше да видя.
Стигнах някак си до Черното пръскало (който е бил там, е наясно с един малък, но важен детайл свързан с ходенето до него). Ами закъснял бях…или поне за това, което исках да заснема. Все пак повторих кадъра, от който вече мога да сглобя един сезонен тетраптих:

Като видях състоянието му, горе-долу знаех какво да очаквам и от Карловското пръскало край х.Васил Левски, за това направо тръгнах наобратно. В този ден бях повече лигав фотограф, отколкото планинар.
Все пак отказвах да се  прибера с един кадър, за това се втренчих в безкрайните ледени форми по реката:

Имаше интересни абстракции:

Дори се разпознаваха и форми, като това “борче”:

Все пак абстрактните композиции си бяха по-лесни:

Слязох в Карлово тъкмо, като изгряваше луната:

Това беше от този ден. Бил съм и по-доволен, но прекалените очаквания до друго не водят.

Следва “какво показа Сувачарското пръскало на другия ден”.

Лека 😉

Also posted in лед, Стара планина

Витоша: Боянски водопад-Златните мостове, Януари

Този маршрут ми е много любим (като се замисля повечето места из България са ми от любимо на горе…).
За самия водопад има две пътеки от Бояна: по-дълга и по-полегата, и съответно по-къса, но по-стръмна. Обикновено избирам късата понеже върви успоредно на реката и е доста по-красиво…този път обаче имаше изненадки. Поради топлата вълна, която мина на скоро, се бяха образували малки рекички, които пресичаха пътя и съответно сега бяха замръзнали, а ледът беше покрит с тънък слой сняг, колкото да не си личи. На първото такова си седнах на глутеусите, а останалата част до водопада мина в опити за разпознаване на останалите подобни капани. Не беше от най-приятните ми разходки.
Водопадът дойде почти неусетно понеже, както казах, бях повече нащрек да остана прав, от колкото да смятам къде съм и колко ми остава. При продължително студено време той замръзва изцяло, като образува два близо двайсет-метрови ледени конуса, които в миналото не снимах добре поради липсата на адекватна широкоъгълна оптика. Тайничко се надявах сега да е точно толкова замръзнал, но не би.
Все пак беше приятен:
Не ми вървеше особено снимането, мъчих го от разни страни, но някак си не ставаха кадри:
Приготвих се да си тръгвам и както обикновено става, направих още няколко кадъра…повече на инат, от колкото от вдъхновение…
На края разумът надделя и реших да потеглям, за да си оставя време за Златние мостове.
По пътя си харесах една заскрежена горичка и отново почнах разгъване на оборудването. При смяната на обективите стана катастрофа – изтървах си тялото на апарата отворено от към огледалото в снега…последва бясно чистене и молене на всякакви богове да му няма нищо. Поизчистих го, снимах и нищо. Бял екран. Паника.
Снимах пак. Бял екран с мигащи участъци. Край.
По едно време ми светна все пак да проверя настройките и се оказа, че съм бил с тези от водопада, където беше тъмно, а сега в светлата горичка просто съм получавал осветени кадри.
Пренастроих, тествах. Снима си. В последвалата еуфория мислено не успях да подмина факта, че понякога мога да бъда такава шматка, че съм опасен сам за себе си…
Все пак горичката:

 Продължих нататък и излязох на една интересна полянка. Реших да пробвам няколко кадъра, понеже ми се стори, че има нещо за снимане:
Тези дървета ми хванаха окото:
Тревички разни:
И пак дървесни фрактали:
И на края тази шишарка:
Позаседях се на това място, времето напредваше, а все пак исках да видя и морената на Златните мостове.
Пътят до там е е лесен и минава бързо.
На самата морена си беше обичайната неделна лудница – хора,  кучета, автомобили. Светлината не ми хареса особено и в умората си изцяло се отказах да снимам. Хапнах в малката кръчма под морената и след едно кафе ми дойде все пак енергия ,и понеже не  ми се прибираше, реших все пак да се вдигна и да поогледам.
Самата морена си беше красива, но все пак за там си трябва по-добра всетлина.
Снимах, колкото да не е без нищо (вреден навик):

Ще я хвана някой път и в слънце…
Разходих се и до близката рекичка, за да видя какво предлага:
Естествено, нямаше да се размина и без някое поточе:

Това беше от този ден – не съвсем успешно, но пък не и пълен провал. Важното е, че след поредицата от глупости, всичко си свърши без произшествия.
Чао и до скоро…надявам се 🙂
Also posted in Боянски водопад, Витоша, Златните мостове