Светът скоростно отива на майната си, разпадат се основните тъкани, които карат хората да искат да живеят заедно на тази територия и ще трябва нещо много повече от кукери, за да се прекършат откровено злите настроения и апетити, които придобиват все повече легитимност. Мен ако питате, ще ни трябват кукери с огнехвъргачки…
Но поне видяхме зима.

И беше хубаво.
Декември започна с групова разходка из познатите Балкански гори около Бузлуджа. Фактите са, че дървосекачите са ги захапали здраво. На фона на това няма как да бълвам феички и пеперудки. За пореден път ще кажа, че е невероятна привилегия да се живее на територия със стари гори. Фактът, че някой ги вижда единствено като потенциални пари е отвратителен за мен.

Чисто фотографски разходката беше от нискокалоричните, не беше съвсем зимно, но имаше своя чар:

На връщане през Средна гора след серия тъпи навигационни решения от моя страна изгледахме един залез, докато френетично се опитвахме да намерим нещо за снимане. Има и такива моменти, когато от безкрайния брой причинно-следствени варианти знам, че ще се натреса на най-неподходящия независимо какво правя. Има тука някаква метафора между магаренцето с моркова и куче гонещо опашката си, но не мога да я съчиня. Представете си, че съм написал нещо остроумно.
Междувременно първите снегове покриха планините и ми се отвори шанс да щракна разни планирани неща:

Случиха се и така, че изобщо не ми се наложи да излизам от нас. Валежните драми над източния Балкан ми бяха на един дългофокусен обектив разстояние:

А към края на месеца изненадващо предвид последните години, се случи зима и в ниското. Ама от онези, с многото сняг. Странно усещане, отвикнал съм. Такива форми бях свикнал да виждам само над хиляда метра надморско равнище:

Успях да се забавлявам часове на площ от декър-два. Колкото и да си напъва човек творческия мускул, условията са си условия, има ли ги, душата скимти от кеф:

Даже не ми липсваха и облаци:

2025-та дойде с обичайния артилерийски бараж, а след това нещата станаха дори по-нереални: снежен циклон прегази и родния ми край. Представяте ли си, тука има сигурно абитуриенти, които знаят, че зимата в Ямбол е амалгама от кал, мъгла и тук-там щипка студено, колкото да надуе сметките за ток. А сега заваля, натрупа и дори задържа…

Мръднах само леко извън града и нещата почнаха да се случват. Нали ви казах за условията…

Прогнозите продължиха да бълват снежен апокалипсис, което автоматично отключи блокирани от години планове за конкретни места. Проблемът беше от къде да я захвана, а аз такива проблеми обичам:

Дори успях да поекспериментирам:

Направих почти същия завой през Средна гора като месец по-рано, открийте разликите:

Оголените гори си имат своя чар, но пресният сняг за мен го бие само ама най-шарената и мъглива есен.

Последва неуспешен опит да щракна гостуващите лебеди край Варна. По принцип гласувам с двете ръце и двата си крака за мъглата. Искам я всякак, навсякъде и по всяко време. Оказа се, че и това правило си има своето изключение. Онази сутрин нямах никаква нужда от нея, но явно тя имаше нужда от мен, защото не се вдигна цял ден. Лебедите ще ги чакам догодина и с друга светлина:

Дори само това да ми се беше случило за този сезон, щях да си го пиша успешен. Подаръците обаче не спираха.

Колкото и да ми е срамно да си кажа, не бях виждал до момента сняг по морето. Изплъзваше ми се през годините. А зимния плаж без сняг на снимка си е също като летния ама през зимата. Февруари 2025 се оказа паметен за мен. Южното черноморие се покри от невиждана с години снежна покривка, след което сви чудесен студ ,който я задържа достатъчно, а не както обикновено – до обяд. Хукнах.

Изобщо не ми пукаше какъв изгрев ще хвана, стига плажовете да са снежни.
И бяха:

И не само снежи ами направо замръзнали. Никога не бях виждал миди в лед. Спуках да ги щракам. Не се смейте, в моя свят тия неща са безкрайно важни…

Прогнозата казваше влошаване от Юг, което се изразяваше в тези калорични облаци над обръснатите снежни форми по пясъка:

Ей тука някъде съм се въргалял по бански.

А сега ходя по фирнован от вятъра сняг.

Явно щастието понякога е точно това – под краката ти да хрускат ледени форми там, където си подскачал бос, защото ти е парело на стъпалата.

Върнах се обратно на сутрешния плаж, където се падна и ръба на фронта, който щеше да добави още малко покривка на другия ден:

Това беше и последният ми залез, а и снимка изобщо за зима ’24-25.

---

Друго си е, като си преглеждам резултатите от студения сезон, да виждам основно светли тонове с разни цветни нюанси. Няма как да го нарека неуспешен. Леко ми се върна и надеждата, че все пак ще ми се случат и другите мечтани зимни истории преди да приключа с цялата хамалогия. Живот и здраве.
Лека от мен 😉

37,4°…твой ред е, Свинаров, леко кофти момент, но това е положението…а и кой ли момент точно би бил подходящ за нещо такова ?

Както повечето неща през тази истерична година, есента мина…ами освен лекото закъснение, бих казал нормално. Малко по-сухо, но нормално. Истерията ни е в главите. Сезонът тръгна с около седмица назад, което предизвика реакции от рода на “Тая година есен няма да има, вервайте ми !“. След което цветовете почнаха да изгряват постепенно, а от същите места се чу: “Тая година есента ше е чудесна, вервайте ми !!!“… от месеци хората са като подскачащи топки от оголени нерви, лашкани от вятъра насред поле от кактуси…представихте ли си го ?

Моята есен почна за пореден път край морето, и за трети (или четвърти ?!) пореден сезон – край Резово. Винаги с умиление съм наблюдавал как животните се връщат към обичайните си навици, след като лятната тълпа се прибере по градовете:

Щракнах и една готова композиция от преден сезон в малко по-интересен момент:

Както и едно местенце, за което писах в предна публикация:

Дни по-късно стигнахме за първи път и до местността Кастрич – още едно отметнато място от списъка за посещения. Доста интересено и диво е все още там:

Уеб-камерите показваха, че по високото все още цветове за снимане няма. Поредната редакция на плановете ме върна на морето в компанията на малката ни бойна фотографска клика. Снимането е занимание самотно, но пък сме основно zoon politikón, пинизът е да съчетаеш двете неща и да си направиш твоето.

Край морето есента е меко-казано хаотична. Всяко растение си действа по своя програма, а резултатът е пълен миш-маш от цветове, форми и текстури…

…не е невероятно красиво, но не е и съвсем без чар.

Скитайки по бреговете се натъкнах на нови екземпляри от станалите ми любими опунции. Забавлявах се с мисълта как съм минавал десетина пъти по тези места без да ги видя, но покафенелите треви ги откроиха като ярки зелени свещи:

Октомври продължи по същите места, времето все още не ми даваше причини да променям посоката, а кактусите даваха безкраен материал за снимане:

В един момент даже слязох и до Корабите – нещо, което не бях правил от години. За пореден път се убедих, че е грешка да се пренебрегват клишираните места. Иска се само хубава светлина и да си размърдаш мозъка, за да си избиеш от главата готовите рецепти:

Месецът свърши на морето, този път на Север – за първи път забих статива на плажа в Бяла – крайно особено място. Дъното наоколо е застлано с ярко бели скали, което прави цветовете на водата като никъде другаде:

По-късно в синия час, нещата станаха почти нереални:

На първи Ноември вече хванах гората. Малка групичка налазихме Сувчарското пръскало. Оказа се изненадващо слабичко:

На връщане минахме през Кичестия габър, който беше в пълен есенен разцвет – разкошен момент:

Времето беше назряло за традиционното ни есенно пътуване. Дестинацията обаче не ми идваше свише. Лутах се между Родопи, Балкани и не знам си какво още, но нямах вътрешното усещане за правилност. Англичаните чудесно са го идентифицирали – “gut feeling” – в червата си да усетиш, че си прав. Стегне ли ме в корема, грешка не съм правил. Особеното обаче на това усещане е, че идва, когато не го очакваш. Търсиш ли го, го губиш.

Два-три дни преди планираната дата мисълта ме опари – Белоградчик…моят дългогодишен своеобразен “враг”. Едно от най-красивите места в света, от което нямам нищо интересно за показ. Решено е.

Дългото пътуване мина приятно, настанихме се и почти веднага хукнахме към залеза. Имам няколко готови композиции, които с години чакаха своя момент и по всичко личеше, че нещо ще се случи още в началото. Ами случи се:

Първото място беше прословутото прозорче с изглед към Конника. Олекна ми. След повече от петнайсет години, след като за първи път се мотах по тези места, имах кадър, който не бих изтрил почти веднага. Бях готов дори да си тръгна, а имаше още толкова време…

На сутринта се качих на следващото от старите си места, а изгревът беше…напълно достатъчен:

Последва прекрасен ден за мотане и ревизия на още стари местенца. Тук-там дори снимах:

Залезът посрещнах на едно от “трудните” места – малко катерене, малко или повече ругатни и брилянтни гледки:

Това горе пак е Конникът – общо взето се въртях все около този комплекс. Основно обаче бях дошъл за това:

Гледката към Калето от тази позиция е една от най-добрите според мен, а в тази светлина…трудно можех да повярвам.

Някъде по това време получих обаждане от надъхана софийска група снимачи: Наташа, Светльо и Асен, които обявиха, че идват да снимат мъгли. Чудесно.
Постният изгрев посрещнах на поредната изпитана композиция, която работи и без небе, така че отново не бях капо…

Намерихме се със софийската банда, похилихме се на кафе, полафихме – идилийка. Отношенията между пейзажните снимачи са особено нещо: имаме обща страст, но общуваме основно онлайн, ако се видим наживо, обикновено е транзитно на някой баир с бърза размяна на две-три думи. Та като се случи да се намерим за по-дълго и да се “сглобим” правилно, моментите са особено ценни.

По залез някак си естествено коагулирахме отново в група, а самият момент първо обеща нещо, след това си оттегли обещанието, подлъга ни да се тръгнем…след което всичко избухна. Едвам сварихме да отворим стативите, ако бяхме ходили по-бързо, щеше да ни хване на шосето:

Нямахме особен избор, но горе-долу се справихме.

Както бях казал, групата беше дошла да снима мъгли. Прогнозата беше съгласна. Всеки един източник. Поради което без изненада на сутринта се събудихме в млечната пустош на мъгливото нищо. Оставих се да ме водят някъде, където не бях ходил и моментът не разочарова:

След което се разделихме и хванахме дългия път наобратно.

Този път Белоградчик ми даде. Много. С големия черпак от голямата тенджера. Нямах грам за какво да измрънкам, а това е рядкост. Сега обаче го искам зимно.

Последва традиционното ми участие във PhotoSchool. Предвид ситуацията, мина повече от добре, справят се хората:

Комбинирахме го с разходка из ниските Родопи, където есента беше в пика си:

Последва еднодневна разходка из Източните Родопски гори:

А последните капчици есен успях да изстискам в Странджа:

Това беше и последната есенна снимка за тази идиотска година. Предвид очакванията и страховете ми, съм повече от доволен.

Какво следва ?

Нямам идея. Лека от мен 😉