Току що изчетох соц-медийна дискусия от десетки коментари на тема “вреди ли пейзажната фотография на душата, има ли фотографията душа и изобщо що е то ‘душа’ и къде да я търсим, ако сме я загубили” … и сега изобщо не знам как да почна да пиша за изминалата пролет.

Нямам капацитета да отговоря на такива големи въпроси, за това почвам от месец Март:

Захванахме сезона от Източни Родопи, които предлагат фино мъчение за фотографските души, а именно: пълни са с чудесни водопади, които обаче “работят” изключително рядко. Поради което всеки момент, в който водата е на ниво, си струва човек от нашата порода да е там:

Записах си и нещо, което преди години пропуснах в унеса си да гоня потенциалния кадър, вместо да видя какво ми се предлага:

Както и разни крайпътни бонусчета, които честно казано ми се усладиха най-много заради момента на изненада:

Последва уикенд по северното черноморие, където слънцето само леко намигна преди да се скрие зад дъжда…

…и където си затвърдих мнението, че горите без листа са ми далеч по-красиви от лятната им униформено-зелена версия:

Април тръгна прилично в Сливенския Балкан…

…продължи приемливо в Родопите…

…и някъде по средата стана грешка – пуснаха лято. Около седмица с температури наближаващи 30 °C и нещата почнаха да излизат извън контрол. Балканът оплешивя откъм сняг, сезонните цветни килими повяхнаха, дърветата позеленяха от сега за след малко….въобще настана една екологична анархия, която събра повечето ми планове, сгъна ги грижливо на купчинка, поля ги с бензин и им драсна клечката.

Малко след това температурите се нормализираха, но щетите бяха нанесени – всичко избързваше с десетина дни. В създалата се ситуация със смирение в душите четата хвана към Западна България. Там дебитът на Полска Скакавица наложи да се спасявам с разни детайлчета:

…и подобни абстракции:

Крайно приятно ме изненадаха горите на Осогово, бих се разходил отново там:

За десерт ни сервираха секвоите на Ючбунар в мъгла…като си спомня как се чувствах, стигам до извода, че душата ми си е на мястото и си е наред…и всъщност дори разчита на това да я захранвам с подобни моменти по-честичко…:

…споделеността също не вреди.

Суховатият Април отстъпи на доста валежен Май. Водопадите отново текнаха и за сефте видях Малкия скок на Веселиново в добра форма:

Сефтетата продължиха и още по на Изток, където водопад Солник предложи часове забавление от третото посещение:

И за първи път видях работещ един водопад, който чакам над десет години:

Блатата край морето също изненадаха с приятни цъфтежи:

Месецът продължи в Сливенския балкан с още цвят:

А скорошните валежи бяха активирали и първите интересни гъби:

Пролет 2024 завърши там, където започна – в Източни Родопи:

И понеже почнах с водопад, няма лошо да завърша с такъв:

---

Толкова за това кратко ревю на изминалия сезон. Изводът: където е текло, пак ще тече, а това по някакъв начин важи и за душите.

Лека от мен и приятно лято 😉

Най-зимният месец обикновено започва с махмурлук и следпразнична душевна стагнация. Успях да си спестя първото, но второто ме хвана дори само поради това, че всички около мен бяха леко одрямани пред вид факта, че отново е време да влизат в колелото, като послушни хамстерчета… “Хамстер-сапиенс”  – чудесно определение за съвременния нормален човек*.

………………………

Изтрих може би десетина изречения, които щяха излишно да подбутнат читателя към и без това неизбежната зимна мини-депресия, така че, за да не ви изгоня, директно захващам фотографския отчет:

Празниците са си празници, но аз си имам един специализиран мозъчен център, който следи дали климатът готви нещо фотогенично навън. Поради тази причина и чистата географска близост, още на първи Януари се наредих на Синия вир, за да го видя зимно за първи път….аз и още десетки гости на село Медвен. Вредих се някак си сред побеснелите за ледени селфита туристи и запечатах положението такова, каквото беше:

Това наричам “половин снимка” **. В този случай е вярно дори буквално, понеже докато долната половина си е ОК, горната скапва всичко с очевидната и непоправима липса на сняг.

Снегът не закъсня и десетина дни по-късно отново бях на брега на вира, който за моя изненада този път беше почти изцяло стопен, но пък беше доста по-красиво:

Покривката беше абсолютно девствена и за около два часа имах удоволствието да си тъпча сам наоколо, докато природата край мен просто се случва…

По-интересна композиция нямаше да излезе, за това си хванах снежната пъртина обратно към колата.

Облаците обаче казваха “залез”, а  едно от хубавите неща на зимата е, че залезите са близо. Избрах си що-годе интересно място и убих малко оставащо време…до момента, в който всичките обещания се изпариха и светна “любимото” ми синьо нищо:

Лошото на зимата обаче е, че не се различава особено от другите сезони, когато можеш цял ден да си висиш сигурен, че нещо ще се случи, само и само на края да се одремеш, като  всичко се разпадне.

Последва леко затопляне, което обаче даде път на полярно застудяване. Да, ама на другия край на страната. Събрах две и две, и на следващия ден бях отново на път – целта: отдавна непосещаваният зимно от мен водопад “Полска скакавица”, който обещаваше прекрасности.

Нека ви кажа нещо накратко за зимата в тази част на България – в такива моменти може да бъде отчайваща.  Тихо е, нещо помръдва тук-там, но само за да прибяга до някое малко по-малко студено място.  Снегът не хруска приятно под стъпките, а издава високо-честотни писъци, а ледът изглежда все едно след малко ще избухне на хиляди игли.  “Зимна приказка” е клишето, но приказката е от онези, с които са плашели особено лошите деца.

Това е време, в което хората нямат място и щеше да е човешки ад, ако не беше толкова красиво. За това и намираме начин да сме там.

Такава ледена катедрала не бях виждал на живо. Щъках замаян наоколо, докато си напомнях да седя далеч от потенциалните ледени бомби и щраках с почти минимална мисъл за композиране:

Преди точно четири години пак бях тук, но в сравнение със сега, тогава изглеждаше недовършено. За това пробвах почти същите ракурси:

Ясното време даде път на заоблачаване, което промени цветовата гама:

Екстремните температури бяха изваяли подобни скулптури:

Исках още, но се заоблачи съвсем и реших, че за този ден ще приключа.

Оказа се, че съм приключил и за месеца. Ако Февруари предложи още една такава полярна целувка в една друга част на страната, ще съм благодарен.

Лека 😉

 

*”Хомо-хамстер” някак си не звучи :/

**частична перефраза на не толкова известна Кабиленска поговорка гласяща, че “Едно Х е половин Y, ама две Х не правят цяло Y .” Запознатите знаят с какво да заместят Х и Y, а за останалите – заповядайте в Кабиле, там ще ви обяснят 😉