След пролетните фото-миграции по рапичните и макови полета дойде и сезона на летните такива и по-специално на цъфналите лавандули. Фотографското стадо масово плъзна по виолетовите редове смущавайки спокойствието на десетки полски пазачи. Тази година и аз не останах по-назад.
Първото посещение направихме заедно с Галина Велева – получи се горе-долу приятно пред вид факта, че не знаехме къде отиваме и нямахме много време да стигнем до там. Намерихме си малка спретната нивичка близо до град Стрелча малко преди залез:
Оказа се, че ако искам да си ползвам поляризациония филтър, трябва да снимам само с един обектив понеже предния път в бързината съм го завинтил накриво и сега не се отвинтваше. Тъпо, но нямах особено време да съжалявам, понеже слънцето след малко щеше да се скрие:
Подухваше и вятър, който разлюля готино храстчетата:
Всъщност наоколо имаше още ниви, но първата беше най-добре поддържана. Наклонът на втората обаче предполагаше по-обширна гледка към Средна гора и Балкана:
Смених все пак гледната точка с дългофокусен обектив, за да видя какво ще се получи:
…и още по-близо:
След малко настъпи същинският залез:
Това маркира и краят на снимането. Бях пре-доволен пред вид, че не бях планирал нищо в този ден. Следващата седмица обаче ми беше почивна и знаех, че ще имам работа.
Първоначално бях решил да потърся полета край Бургаските села. Малко трудно намерих едно, което горе-долу изглеждаше добре:
Имаше и интересна висока гледна точка, от която се виждаше, че нивата далеч не беше перфектна за снимане, но това беше положението:
Изчаках залеза все пак:
Малко се бях издразнил, понеже попътувах доста в малоумния летен трафик към морето, а не бях особено доволен от резултата.
На следващия ден реших, че ще потегля по-рано към подбалканските полета край Казанлък. Бях виждал снимки на страхотни нивички и то от този сезон, така че таях някаква надежда.
Първоначално се спряхме на много приятно виолетово каре близо до Гурково.
Прежуряше сериозно, а облаците в далечината подсказваша интересен следобед. Съответно не се бавихме много тук:
Последва едно излишно обикаляне на Павел Баня, където се оказа, че има интересна нива непосредствено до циганската им махала. Нивата беше заградена с бодлива тел, а по думите на един местен дядо, имало и пазач, който чакал с пръст на спусъка…не снимах. Отпрашихме от Павел Баня без особена идея на къде да продължим и както карахме, спътникът ми извика, че непосредствено до пътя му се мярнали виолетови петна. Свихме в следващата отбивка и се озовахме на най-приятната нива – идеално поддържана и обсипана с дървета, които щяха да свършат идеална работа. Междувременно положението с облаците от предните снимки се беше развило до буреносна ситуация.
Сновях из редовете и щраках като обезумял преди да завали:
Имах страхотен късмет този ден, понеже и пазачът, който мина не беше в сериозно настроение да ни изгони. Постепенно дъждовете от всички страни почнаха да ни наближават и дойде моментът да потегляме обратно:
Така обичам най-много: не знам къде отивам, а пристигам точно където трябва и когато трябва. Обратният път беше като песен под дъжда, а аз лично се оказа, че съм приключил с лавандулите за този сезон. Може би следващия ще успея да стана за някой виолетов изгрев…
Лека от мен и умната в жегите 😉