Току що изчетох соц-медийна дискусия от десетки коментари на тема “вреди ли пейзажната фотография на душата, има ли фотографията душа и изобщо що е то ‘душа’ и къде да я търсим, ако сме я загубили” … и сега изобщо не знам как да почна да пиша за изминалата пролет.

Нямам капацитета да отговоря на такива големи въпроси, за това почвам от месец Март:

Захванахме сезона от Източни Родопи, които предлагат фино мъчение за фотографските души, а именно: пълни са с чудесни водопади, които обаче “работят” изключително рядко. Поради което всеки момент, в който водата е на ниво, си струва човек от нашата порода да е там:

Записах си и нещо, което преди години пропуснах в унеса си да гоня потенциалния кадър, вместо да видя какво ми се предлага:

Както и разни крайпътни бонусчета, които честно казано ми се усладиха най-много заради момента на изненада:

Последва уикенд по северното черноморие, където слънцето само леко намигна преди да се скрие зад дъжда…

…и където си затвърдих мнението, че горите без листа са ми далеч по-красиви от лятната им униформено-зелена версия:

Април тръгна прилично в Сливенския Балкан…

…продължи приемливо в Родопите…

…и някъде по средата стана грешка – пуснаха лято. Около седмица с температури наближаващи 30 °C и нещата почнаха да излизат извън контрол. Балканът оплешивя откъм сняг, сезонните цветни килими повяхнаха, дърветата позеленяха от сега за след малко….въобще настана една екологична анархия, която събра повечето ми планове, сгъна ги грижливо на купчинка, поля ги с бензин и им драсна клечката.

Малко след това температурите се нормализираха, но щетите бяха нанесени – всичко избързваше с десетина дни. В създалата се ситуация със смирение в душите четата хвана към Западна България. Там дебитът на Полска Скакавица наложи да се спасявам с разни детайлчета:

…и подобни абстракции:

Крайно приятно ме изненадаха горите на Осогово, бих се разходил отново там:

За десерт ни сервираха секвоите на Ючбунар в мъгла…като си спомня как се чувствах, стигам до извода, че душата ми си е на мястото и си е наред…и всъщност дори разчита на това да я захранвам с подобни моменти по-честичко…:

…споделеността също не вреди.

Суховатият Април отстъпи на доста валежен Май. Водопадите отново текнаха и за сефте видях Малкия скок на Веселиново в добра форма:

Сефтетата продължиха и още по на Изток, където водопад Солник предложи часове забавление от третото посещение:

И за първи път видях работещ един водопад, който чакам над десет години:

Блатата край морето също изненадаха с приятни цъфтежи:

Месецът продължи в Сливенския балкан с още цвят:

А скорошните валежи бяха активирали и първите интересни гъби:

Пролет 2024 завърши там, където започна – в Източни Родопи:

И понеже почнах с водопад, няма лошо да завърша с такъв:

---

Толкова за това кратко ревю на изминалия сезон. Изводът: където е текло, пак ще тече, а това по някакъв начин важи и за душите.

Лека от мен и приятно лято 😉

Ден първи от обявеното извънредно положение свързано с пандемията от поредния вирус. Ситуацията все още е сюреална, но както се казва “живеем в интересни времена” *. Не намирам обаче причина да не си запиша поредната част от този своеобразен дневник.

Ясно защо в заглавието сезонът е в кавички – през 2019-20, зимата по нашите краища беше в една февруарска събота. До обяд. Трябваше да попътувам доста, за да видя малко сняг, но за това по-късно в публикацията.

Първият ни набег беше в посока морето. Май се очертава традиция, в което няма лошо. Също така май се очертава традиция да започвам с половинчати кадри, в което обаче лошо има:

В Странджанските гори също беше леко скучно откъм снимане:

Различната тръпка дойде от десетките кърлежи дебнещи от едни високи треви. Нещо като руска рулетка, но с по-голям пълнител и повече патрони. Размина ни се.

Половинчатите кадри продължиха и по северното море, където като че ли сушата беше отдръпнала морето няколко метра навътре. Това тотално ми скапа подготвения кадър, за това просто написах каквото трябва и си бегах:

По-късно през сезона за първи път от години се върнах на любимата си местност Ямурджа, по-известна като нулата на Жребчево. Наясно бях, че без страхотните дървета там няма да ми се случи кой знае какво, но всъщност ми се случиха доста интересни неща. За първи път забелязах стотиците черупки изхвърлени от течението покрай брега:

Оказаха се чудесен преден план. По-късно ги пробвах и на един изгрев, който почна добре, но фитилът му свърши по средата:

Заиграх се и с обичайните белези на сушата:

Липсваше ми такъв кадър и предвид падналите нива на повечето язовири, щях да мрънкам много, ако не ми се беше случил.

Най-много обаче се заиграх с отражението на едно намаляващо гьолче:

Супер забава беше докато снимам, да се оказвам заклещен до глезените в кал и да не мога да мръдна:

Предвид, че се пада във всеки кадър, това отсреща трябва да е връх Костов чукар. Висок е 631,6 метра. Да си знаете.

С напредването на сезона дойде време и да пристъпим към реализирането на плановете, които имахме със софийската група. Посоките бяха Север или Юг. Избрахме Юг и едно място, което ме вълнуваше от доста време: малката гора с гигантски секвои край Кюстендил. Имах доста ясна идея какво да очаквам, но това грам не намали ефекта от първата ми среща с тези дървета. Невероятни са.

Това важи особено за трите най-стари от тях:

Благоговението ми нарастна като разбрах, че са на около 140 години. Видът обаче живеел над 4000. Това ги правеше леко поотраснали бебета. Такива факти яко ми стартират допамина.

Доста щракане отнесоха трите красавци:

Минахме и задължителните сцени тип “колко сме дребни пред майката природа и т.н.” **:

В светлината на факта, че не знаех кога пак ще се окажа тук, гледах да изсмуча всичко, което мога от сцената:

Като правило си знам, че почна ли да влизам в абстракциите, е време да събирам багажа. Не ги виждам толкова добре като други фотографи.

---

Ехото от посещението ми в тази горичка ме накара да се поровя за повече подробности постфактум. Натъкнах се на публикации информиращи, че преди около година някой е надупчил трите дървета за смола. След което е пробвал да ги запали. Главата ми не може да го побере. Отказва. Имам усещането, че светът все по-ясно се разделя на два лагера. Имам се за атеист, но някои моменти почвам да не мога да ги пренебрегна…

---

Оттам слязохме към Стобските пирамиди. Това е едно от местата, на които е напълно възможно да се направи таймлапс и реално да се види как се променя. Изумително е.

Моментът обаче не беше. Небе никакво и съответно, никакви шансове за снимки. Или така си мислех, докато Галя не изкара една птичарска базука. Оказах се в епизод от серията “Когато техниката има значение” *** .

Поглеждайки през близо хилядата милиметра фокусно разстояние, кадрите се оказаха напълно постижими…

…и се наложи да поостанем, докато скалите почервенеят:

На другия ден избрахме посока Запад и язовир Душанци. Там на стандартното отражение се оказа, че някой е паркирал десетина водни колела и ракурсът е невъзможен. Айде пак изненади и мрънкане преди изгрев. Наложи се да продължим навътре по брега. Това се оказа и чудесно стечение, понеже язовирът предлага прекрасни гледки стига да походиш няколкостотин метра.

С билото на Балкана на заден план, гледката май ми харесва повече от Широка поляна:

Обещавам си да дойда пак.

Имахме още няколко часа за губене. Разходката ни награди с още едно бисерче, което предполага бъдещи посещения:

Базуката на Галя отново влезе в употреба. Галюш, благодаря ти и тук, до голяма степен ми “оправи” пътуването.

В следващите седмици пролетта дори не изчака зимата да свърши, а започна с първите цъфтежи. Хукнахме към северна България да снимаме пролетно ботурче, по-известно като дива циклама. От сега да кажа, намерихме гората лесно, но снимки на циклами от мен няма да видите. Не ми се получи.

Не ми се получи и снимка на Боаза, заради оскъдния дебит:

Не ми се получи и залеза, но пък странният ефект от силния вятър върху клоните на дълга експозиция горе долу ми харесва:

Последва набег по Родопите в търсене на поляни с минзухари. Видяхме десетина. Не поляни. Минзухари.

Пътьом минахме през водопад Свети дух, за който си спомних защо съм го забравил. Адски труден е за снимане. Разходката по подивелите мартенски потоци обаче беше приятна.

След навъртяните километри по родопските шосета, решихме да заложим на сигурно и се оказахме отново на Батак, където вятърът беше подфиртил ниска облачност:

Гледката на този остров не ми омръзва, а в комбинация с луната даже стана поносима снимка:

Първа пролет дойде някак между другото. От паника и бъзици в социалните мрежи не остана място за обичайните честитки по темата. Щъркелите обаче са тук и действат по обичайните си проблеми. Хората чакаме лудостта да отмине.

Лека от мен 😉

---

*историята не казва точно дали наистина е древно китайско проклятие, а китайците мълчат по темата…което всъщност е иронично

** обикновено за тези кадри не позирам аз, щото се оказваме не чак толкова дребни и снимката не става; това отдолу е Галето Велева с моето яке за контраст 😉

***върти ми се отделна публикация по темата – интересните времена си имат и хубавите оттенъци