Ако изобщо ми се случи да щракна нещо до края на Август, ще е абсолютен късмет. Изгледите са за обратното, но за да не изпадна в мрънкаща спирала, скачам директно на хубавото:

Юни започна умерено с едно шарено изгревче на Тюленово…

…и малко мотане по тамошните лавандулови полета, които тепърва щяха да се оцветяват. Знам, че на много от вас ви е писнало от безкрайните лилави редове, за това ето ви ги в зелено:

Разлика си е, кво пък…

Последва импровизирана водопадна обиколка в стил Симеон Идакиев*, където покрай Кадемлийското пръскало:

…щракнах и някакви едни такива, от онези дето си ги харесвам, щото са си мои:

Позяпах залеза в огледалото на язовир Душанци:

Позяпах и изгрева, но няма да ви го покажа.

След това се направих на интересен и минах през затворения Златишки проход, за да си скъся пътя до Етрополе…оказа се, че грам не съм интересен – проходът беше натоварен като Бургас-Созопол да речем през Март. А до Етрополе се отбих, разбира се заради Варовитец, защото надали някога ще ми омръзне да се отбивам до там. Обожавам си го този водопад:

На прибиране през Средна гора се натъкнах на няколко от онези местенца, от които а-ха да стане кадър, ама още съвсеееем мъничко искаше, ама може би ако сложа тоя или оня обектив или да клекна ей така, или пък да застана на челна стойка и да снимам с крак…сещате се. Такива места са влудяващи, защото те оставят с чувството, че ако се беше понапънал още малко, може би щеше да го видиш кадъра ама ти си нетърпелив, бездарен търтей, на който само облаците му правят снимките**:

Минах и покрай едно различно място, за което писах отделно, така чак ми подейства…

За втори пореден сезон пропускам светулките и честно казано, за да снимам пак, трябва да е на свежа локация. Толкова по въпроса.

Юли също започна обещаващо с поредното ми посещение на Рила, Скакавица и езерата. Гледайки снимки от Yosemite , от години си мечтаех за водопад огрян от светлина различна от високото дневно слънце. Проблемът с повечето водопади обаче е, че са завряни дълбоко в непристъпни дерета, гъсти гори, скални ниши, дълбоки речни долини и т.н. Преди време обаче ми светна, че може би Малка Рилска Скакавица е различен. Разположен е високо, гледа към равнините на Север и има сравнително чист изглед към хоризонта. Кратка справка с посоката на изгрева за един конкретен период от годината и…хм, ще огрее ли слънцето прословутия кучи задник в мое лице, мм ?
Ами огря го.

Рядко ми се случва, но онази сутрин се молех за безоблачен изгрев и някой чу молитвите ми. Оказах се на място доста преди изгрев и се наложи да потропкам в сутрешния рилски хлад. На края обаче хоризонтът се сцепи от червеното петно на слънцето и това, което си представях взе че се случи ама точно както си го представях. А както вече знаем, такива неща на пейзажистите ни се случват статистически пренебрежимо рядко:

Сега разбира се, искам по-хубав изгрев оттам…може би с някой облак в небето все пак…***

Рилската епопея продължи с кратка предзалезна буря на седемте езера, която потроши набелязания сутрешен кадър с едни готини цветя, но пък ми даде дъга над Харамията:

Както и божествена мека светлина малко по-късно:

Липсваше ми кадър на прословутите поточета изливащи се към Близнака на фона на Харамията, та след горния се кротнах по темата.

Последва свирепа отборна атака към Родопите, където първоначално се бях примирил, че ще си остана с пържените манатарки и няколко подобни кадри:

Но свирепият вятър на Белмекен ни отвя на Широка поляна, където нещата ни се случиха доволно:

На следващия уикенд се върнах на Белемекен, за да довърша почнатото преди две години там:

А пък едни патета някак си между другото ме очароваха със сутрешната си разгрявка:

Краят на Юли се разходихме и до хижа Ехо с една конкретна цел, която също отбелязах като изпълнена, но резултатите – друг път.
Ще си го напиша тук, за да си го имам черно на бяло: хижарите на Ехо са големи пичове. Не знам дали нещо в самата хижа или мястото, или нещо паранормално привлича такива стопани, защото през годините никога не съм чул нищо лошо за там. Страхотно е.

Така свърши месец Юли, а с него и добрия ми късмет свързан със снимането. Заради Август 2023, ще си спомням сезона основно с неприязън, но да се надяваме, че най-лошото мина. Не ме питайте, лични и не особено интересни работи.

Лека от мен 😉

---

• * “един човек, една камера” за родените преди ’85-та….за родените след това – марш на дискотека или на каквото там ходите сега…
• ** рядък прозорец към фината душа пейзажистка…”ехх, пусти шамари” както би казал един приятел…
• *** след две прераждания ще се науча да съм доволен, обещавам.

Ще ми се да спазя традицията напоследък и да започна с увод, но не ми се получава. Пиша твърде рядко, за да изпитвам писателски блок, а и ми се струва смешно да претендирам за нещо такова. Май просто си затъпявам. При пейзажното снимане обаче можеш просто да намериш един камък за преден план, за да оползотвориш брилянтната светлина, следователно в писането, няколко непретенциозно нахвърляни изречения спокойно могат да се нарекат “увод”. Приемете горните като такива.

МАРТ

През този месец бях в лазарета и не помирисах пейзаж. Напомням си всеки ден, в който се събуждам сравнително здрав, да си го набивам в кухата глава и да пускам по едно “Благодаря !” в ефира, просто така. Толкова.

АПРИЛ

Докато Март изкарах дзен-куцайки напред-назад без и грам да си помисля за някакви планове, през Април….ами наваксах. Не помня друг толкова наситен откъм пейзажно време месец. Не помня и един безоблачен ден. Ще запомня този Април.

Започнах го в близкия Сливенски Балкан, който лека по лека ми става любим. Чувствам се безкрайно глупаво, че снимам от толкова време без да му обърна внимание.

Напомням, че показвам снимки, колкото да отбележа края на сезона. Тази част на Стара планина се оказа цветен рай, но останалото ще видите, когато го видите…

Месецът продължи с триста към изненадващи места:

Както и към такива, които просто отметнах в дългогодишните пейзажни графи в мозъка ми:

Забавни диалози водих, докато намеря този водопад, като в крайна сметка ме спасиха табелите. Местните са готини, но не разчитайте безрезервно. Всъщност ако имате шанс, винаги питайте за посоки поне трима.

Нагазих и в места, които само след месец щяха да изглеждат неузнаваемо, но точно в този момент поне за мен бяха пълни с леко хаотичен чар:

Великден, малко на шега изкарахме в Белоградчик. Оттам не направих нищо оригинално, но останах доволен:

За втори път за довиждане скалите ме изпратиха с гъста мъгла, от която трябваше да ме вадят с тирбушон:

Април продължи с отмятане на дългогодишно запланувани локации, този път в Странджа, конкретно – пещера Махарата. Мога да кажа, че мястото отговори точно на очакванията ми, без да ги надмине, но и без да ме разочарова грам. Странно усещане…балансирано едно такова, не съм свикнал така. Аз или пищя от кеф, или мрънкам гробовно, маскирайки и двете крайности в минималистичен дзен-калъф, на който пише “Каквото-такова…”.

След Странджа успяхме да съберем и обичайната ни фотографска чета, с която последно бедствахме във виелиците към Сувчарското пръскало. Този път разходката беше лежерна:

Следващото пътуване случихме по морето с Тишо Младенов и Радо Стоилов по идея на първия. Снимали му се скални абстракции по брега. Ми добре, отговорих му, искай и ще ти се даде. Аз лично абстракциите ги пропуснах за сметка на други неща:

Там посрещнахме и края на Април и началото на:

МАЙ

В началото му се наложи да отворим лятната резиденция. Както обикновено се случва в такива моменти, времето ме поздрави за добре дошъл:

Наваксах и с абастракциите…не точно скални, но пък си ме кефи:

Продължи и темата от предния месец с отмятането на локации. Забихме се в Добруджанските гори, за да търсим цъфнали божури. Малко трудно, но ги намерихме:

Готино е в Добруджа, още много работа за вършене имам там…

Скоростта, с която препусках през предния месец малко се забави, но Сливенският Балкан отново ми даде:

Наминах и отново към Странджа за да пощракам зелениката. Цъфтежът и малко се пообърка през този сезон може би заради по-студените температури:

Покрай зелениката се натъкнахме и на поляни с едно цвете, което бях виждал само веднъж и оттогава си мечтаех да снимам – тамянката.

Неочакваната находка само затвърди влудяващото ми усещане, че има още мноооого местенца, встрани от обичайните маршрути, които са вълшебно красиви за кратки моменти, а аз ги пропускам година след година…

Последваха нови набези по Карандила и околните скали за още пейзажни съкровища:

А към края на месеца се качих и в Пирин, за да пробвам за пореден път да хвана топенето на езерата…този път с малко повече успех:

На връщане по традиция се отбих и на Батак, където светлината беше достатъчна, за да си загубя час-два:

С това закрих сезона.

---

Равносметката е чудесна предвид факта, че през една трета от пролетта бях блокиран. Оплаквания имам единствено от политическата обстановка, но живеем, където живеем.

Лека от мен 😉