Category Archives: пейзажна фотография България

Есен 2021

За пореден път кълбото се врътна в тази част на Космоса, която ние наричаме Септември. В този момент пейзажното племе започва да надушва мъгли, цветове, хладни утрини, първи снегове и изобщо всичко, което ни предлага този може би най-дашен за нас сезон. Любимото ни упражнение в ранната есен е да си бъбрим по форуми и групови чатове, мъчейки се да си отговорим на един въпрос: как ли ще е сезона тази година и какво ли ще ни предложи ? Ето какво ми предложи на мен….

Традиционно, началото на есента ме хваща по черноморието, където ясно се усеща промяната – морето е “едно различно“, облаците са “едни други” и лепкавото настроение от доскорошните жеги започва да се оправя:

След което продължих да си шетам на решението, че тази година ще наваксам с планините. Чудейки се накъде да хвана, се сетих как по-миналия Август зарязах намерението си да се запозная отблизо със Страшното езеро. Явно щяхме да се запознаем година по-късно през Септември.

Във високата планина есента беше в разгара си, което най-добре личеше по стотиците нюанси на боровинковите храсти:

Съвсем в реда на нещата, нормалното тричасово изкачване се разтегли до близо пет. Беше фотографско преяждане.

Криво-ляво стигнах и заслона, където за пореден път се затвърди простичката истина, че едно място е далеч повече от снимките, които си изгледал, за да го разузнаеш. На живо винаги е по-добре. Времето беше динамично, но приятно, а сцените за минути се сменяха от почти напълно запушено…

…до почти напълно ясно:

Години по-рано бях чел за перипетиите на Павел Пронин с една крайно невъзмутима мишка, която го държала буден почти цяла нощ. Грам не беше преувеличил. И двете нощи, които изкарах там представляваха безкраен сериал от трудни заспивания и внезапни събуждания, понеже една малка гад беше решила, че трябва да изяде празна, найлонова торбичка от ядки, вместо самите ядки, които и бях сипал в далечния ъгъл. Тъпо същество. Това далеч не ми развали настроението обаче, защото времето беше с мен, а гледката към едно от Прекоречките езера – повече от красива:

Записах си и няколко от типичните отражения на заслона:

Слизането наобратно отне дори повече часове от качването, но боровинките по това време наистина са в невероятни цветове:

Септември 2021 се търкулна в историята, а началото на Октомври ме завари отново на Шкорпиловци. Там морето се беше разбесняло, а това значеше само едно – безкрайна игра с вълните:

Към средата на месеца с повдигната лява вежда започнах да следя за сериозните дъждове, които предвиждаше прогнозата. Синоптиците този път нацелиха центъра на центъра на мишената. Няколко дни дъждът спираше само за да се засили и да се отприщи наново. Особено силно се изливаше над Източните Родопи. Източните Родопи ! Потретвам: Източните Родопи – мястото с може би втора по гъстота след Центерален Балкан концентрация на водопади, за съжаление сухи или невзрачни през деветдесет процента от времето. Валежите удариха плюс двеста процента над нормата, а аз вече бях запалил натам. Не се бях излъгал, всичко беше подгизнало, а водопадите работеха до един:

Посетих още няколко за ограниченото време, с което разполагах, допълнително кастрирано от вече доста късите дни. Резултатите – в неопределено бъдеще 😉
Това водопадно пътуване даде общ тон на следващите седмици:

А в последствие отново се оказахме в Родопите, този път в централната част:

Творческият мускул искаше почивка от течаща вода, но да си намериш нещо различно за снимане в Родопите е като да си намериш нещо различно за ядене примерно в Кауфланд – просто пробвай следващия щанд:

Краят на месеца ме прати на един от “новите” водопади – Дяволската черква (името е неофициално). Бях доста нащрек, заради особения достъп и е имало защо. Не искам да звуча надуто, но там не е за всеки. Няма да изпадам в подробности.
Самият водопад е красавец:

Октомври 2021 също мина в архива. Ноември, ща не ща, малко забавих темпото. Отново бях част от чудесните PhotoSchool, където се случиха нови приятни запознанства въпреки особената обстановка. Конкретно фотографски си се заиграх с разни детайли:

А към края на месеца започнах да изравнявам статистиката. Почти през цялата година фотографските ми опити бяха “гол след гол”. Съвсем в реда на нещата беше да нацеля и греда:

Намеренията ми за тези места обаче се затвърдиха. Последва още една, този път напречна греда, която нацелих челно ама с триста, което ме наведе на мисълта, че Есен 2021 за мен приключи. И въпреки неприятните последни опити, спокойно мога да кажа – успешно. Ще се радвам да споделите как е било при вас.


Чакаме зимата, новото правителство, новата мутация на вируса и икономическите прогнози за края на света. Лека от мен 😉

Пролет 2021

Сезонът мина, лятото се включи като по програма – последният пролетен ден беше двайсет градуса, а на следващия станаха двеста…или поне така ги усещам. Традицията повелява да отбележа смяната на сезоните с публикация, което смятам и да направя.

Първото снимане за сезона ме върна обратно на Широка поляна, където забавата беше по-качествена от снимките:

За мен мъглите по тези язовири си остават мит…

В случайно подочут разговор разузнахме маршрута за едно симпатично водопадче, което беше ново за мен:

Водопад Късак

Ранната пролет до този момент беше леко подценяван момент. Докато не почнах да виждам красотата дори само в десетките нюанси на кафявото премесено с фини зелени и червени мазки:

Винаги, като съм наблизо, се отбивам на Крушунските водопади, по-силно е от мен:

Успях да случа на момент и на едно крайно идиотско място, леко в нищото, но с невероятен, уникален чар:

Имаше и от онези изненадващи крайпътни гледки, заради които обикновено така набивам спирачки, че след това търпя заслужена сол по главата:

През Април за първи път от години отново се наводни църквата на Жребчево. Имам си кадрите оттам, но някак си повече от уважение, отколкото от фотографско любопитство, минахме за един бърз залез:

След което направихме един водопаден завой из централна България:

Бързичко дойде време да отваряме морското гнездо. В началото обикновено се случват фойерверки:

Тука изтървах дъга :/

От засада записах и още едно ново водопадче, чаровно малко местенце в Странджа:

След което се посветих на мисията “минзухари” – мисля ги от години и искам кадър с този феномен. След две качвания в Рила, кадърът не стана, но се понатрупаха други неща:

Който познае какво е това, да ми пише, ще почерпя 😉

Краят на сезона отново беше по южните черноморски брегове, резултатите, от които, друг път. За да не съм голословен, ето едно отражение, което през годините се е криело от мен, но сега ми се показа:


Както предполагам вече е стана ясно, показвам материал колкото да спазя традицията си. Постничко, но пък без хич, не върви. Останалото предстои. Надявам се скоро 😉

Лека от мен !

Also posted in водопад Късак, водопад Скакла вода, дарданели, мальовица, Рила, Родопи, Седемте рилски езера, Широка поляна