Category Archives: пейзажна фотография България

Пролет 2023

Ще ми се да спазя традицията напоследък и да започна с увод, но не ми се получава. Пиша твърде рядко, за да изпитвам писателски блок, а и ми се струва смешно да претендирам за нещо такова. Май просто си затъпявам. При пейзажното снимане обаче можеш просто да намериш един камък за преден план, за да оползотвориш брилянтната светлина, следователно в писането, няколко непретенциозно нахвърляни изречения спокойно могат да се нарекат “увод”. Приемете горните като такива.

МАРТ

През този месец бях в лазарета и не помирисах пейзаж. Напомням си всеки ден, в който се събуждам сравнително здрав, да си го набивам в кухата глава и да пускам по едно “Благодаря !” в ефира, просто така. Толкова.

АПРИЛ

Докато Март изкарах дзен-куцайки напред-назад без и грам да си помисля за някакви планове, през Април….ами наваксах. Не помня друг толкова наситен откъм пейзажно време месец. Не помня и един безоблачен ден. Ще запомня този Април.

Започнах го в близкия Сливенски Балкан, който лека по лека ми става любим. Чувствам се безкрайно глупаво, че снимам от толкова време без да му обърна внимание.

Напомням, че показвам снимки, колкото да отбележа края на сезона. Тази част на Стара планина се оказа цветен рай, но останалото ще видите, когато го видите…

Месецът продължи с триста към изненадващи места:

Както и към такива, които просто отметнах в дългогодишните пейзажни графи в мозъка ми:

Забавни диалози водих, докато намеря този водопад, като в крайна сметка ме спасиха табелите. Местните са готини, но не разчитайте безрезервно. Всъщност ако имате шанс, винаги питайте за посоки поне трима.

Нагазих и в места, които само след месец щяха да изглеждат неузнаваемо, но точно в този момент поне за мен бяха пълни с леко хаотичен чар:

Великден, малко на шега изкарахме в Белоградчик. Оттам не направих нищо оригинално, но останах доволен:

За втори път за довиждане скалите ме изпратиха с гъста мъгла, от която трябваше да ме вадят с тирбушон:

Април продължи с отмятане на дългогодишно запланувани локации, този път в Странджа, конкретно – пещера Махарата. Мога да кажа, че мястото отговори точно на очакванията ми, без да ги надмине, но и без да ме разочарова грам. Странно усещане…балансирано едно такова, не съм свикнал така. Аз или пищя от кеф, или мрънкам гробовно, маскирайки и двете крайности в минималистичен дзен-калъф, на който пише “Каквото-такова…”.

След Странджа успяхме да съберем и обичайната ни фотографска чета, с която последно бедствахме във виелиците към Сувчарското пръскало. Този път разходката беше лежерна:

Следващото пътуване случихме по морето с Тишо Младенов и Радо Стоилов по идея на първия. Снимали му се скални абстракции по брега. Ми добре, отговорих му, искай и ще ти се даде. Аз лично абстракциите ги пропуснах за сметка на други неща:

Там посрещнахме и края на Април и началото на:

МАЙ

В началото му се наложи да отворим лятната резиденция. Както обикновено се случва в такива моменти, времето ме поздрави за добре дошъл:

Наваксах и с абастракциите…не точно скални, но пък си ме кефи:

Продължи и темата от предния месец с отмятането на локации. Забихме се в Добруджанските гори, за да търсим цъфнали божури. Малко трудно, но ги намерихме:

Готино е в Добруджа, още много работа за вършене имам там…

Скоростта, с която препусках през предния месец малко се забави, но Сливенският Балкан отново ми даде:

Наминах и отново към Странджа за да пощракам зелениката. Цъфтежът и малко се пообърка през този сезон може би заради по-студените температури:

Покрай зелениката се натъкнахме и на поляни с едно цвете, което бях виждал само веднъж и оттогава си мечтаех да снимам – тамянката.

Неочакваната находка само затвърди влудяващото ми усещане, че има още мноооого местенца, встрани от обичайните маршрути, които са вълшебно красиви за кратки моменти, а аз ги пропускам година след година…

Последваха нови набези по Карандила и околните скали за още пейзажни съкровища:

А към края на месеца се качих и в Пирин, за да пробвам за пореден път да хвана топенето на езерата…този път с малко повече успех:

На връщане по традиция се отбих и на Батак, където светлината беше достатъчна, за да си загубя час-два:

С това закрих сезона.


Равносметката е чудесна предвид факта, че през една трета от пролетта бях блокиран. Оплаквания имам единствено от политическата обстановка, но живеем, където живеем.

Лека от мен 😉

Зима 2022/23

За мое съжаление, най-трудният за снимане сезон става все по-труден, защото с всяка година прилича все по-малко на себе си. Тази година зимата беше едни десетина дни някъде между Януари и Февруари. Останалото ще го нарека просто “изминало време”, защото не мога да го причисля към нито един познат ми сезон. Тъпа работа.

Температурите през Декември набързо стопиха ледените ми надежди за добро фотографско начало. През първата половина пробвах да хвана резултатите от студовете по високия Балкан, но се оказа поредната разходка за гъби. Дори още не съм питал какви точно са:

Втората половина беше както обикновено работа и празници. Някак си хич не му ходи на месеца, в който имам рожден ден за пореден път да констатирам слаби резултати. Някой горе се бъзика сериозно…

Януари продължи с абнормално топлите температури от Декември, което вече започваше здраво да ме дразни…имам си график, бе, няма да живея вечно. Досадна задача ме запрати по морето, където се наложи да се взирам в краката си, за да спася положението…

…а то беше: “Можем се нас*рем, но няма се изложим”…ами не се изложихме, но за останалото…

Последва и първия групов набег за годината, целта: нулата на Жребчево. Имам сантимент към това място и обичам да се отбивам в сухия му сезон, било то и да констатирам, че не става за снимане. В онази сутрин обаче ставаше. За сефте го виждах в мъгла и изживяването за всички беше екзалтиращо:

Мъглата циклично се сгъставяше и разреждаше, за да покаже силуети от спокойния (поне в тази сутрин) живот на местната фауна:

Редяха се сцена след сцена, ръцете измръзнаха, но апаратите загряха…идилия !

Последва първото сериозно застудяване. Горите на Балкана побеляха и в първия възможен момент запалих натам. След десетки проверки на прогнозата, десетки успокоителни изводи, че “тоя път няма мърдане, там съм и ще стане работата”….работата разбира се, не стана. На първия половин час от катеренето към хижа Левски облаците леко се пропукаха, слънцето намигна, термометърът скочи като ужилен и всичката бяла красота по дърветата премина в постоянен дъжд изливащ се отгоре ми. Останалото беше часове кишава агония срещу денивелацията прерастнала в проправяне на пъртина в пресен сняг. Подгизнаха ми чакрите.

Поне видях любимото си Карловско пръскало в що годе приемлив зимен момент:

Все пак към края на месеца дойде и сериозният студ. Бойната ни група хукна през глава към Сувчарското пръскало, където една особено локална виелица просто не ни даде дори надежда за достъп. Хубавото на виелиците обаче е, че не траят вечно, за това в ранния следобед пробвахме отново и за около два часа драпане в снега, стигнахме до водопада. Моментът беше чуден…

…но условията си бяха сериозно зимни и нямахме много време за доизкусуряване на композициите. Жребчево си бешеш супер, но сега за първи път през сезона изпитах усещане за успешно снимане.

Студът продължи и през Февруари, а аз реших да се разходя по няколко балкански рекички, за да разгледам какво предлагат. Не беше невероятно, но не беше и зле:

Трудно се уморявам да снимам такива нещица.

Последва и планираното по-рано пътуване до Родопите със стари софийски дружки. Стараех се да нямам надежди и горе долу ми се получи:

Началото на един обещаващ залез, който си изпълни обещанията, но не съвсем в моята посока:

И същата композиция през следващия обещаващ изгрев, който пък почти не си изпълни обещанията:

Останалото беше ръчкане по локвите, които през деня се топяха, а през нощта замръзваха и всяка сутрин предлагаха по нещо ново:

Честно, на моменти се чувствам все едно ровя в кофите за боклук, но пък е грандиозна забава, особено като край теб минават коли и хората те зяпат как си разпънал техника за хиляди левове над някаква замръзнала кал…

На прибиране минахме и през Костенския водопад, който беше чудесен, но не можах да снимам добре заради поредната проява на идиопатриотизъм – закачен огромен трибагреник непосредствено до пада на водата…ами айде да боядисаме Мусала, Вихрен и Ботев в бяло-зелено-червено отгоре до долу и да се свършва…

От водопада видях това:


До тук със Зима 2022/23, а относно резултатите…абе да сме живи и здрави 😉

Лека.