Ако след десет години не е станало ясно, лятото е на почетното четвърто място в личната ми класация на годишните времена. За сравнение, всички останали сезони заедно споделят първото място. Ако се казвах Вивалди, щях да му посветя не повече от две-три лепкави, потни, буфосинхронични ноти. Аз обаче, като в оня виц, се казвам Свинаров и ще му изгрухтя няколко реда и картинки за протокола.

Лято 2021 започна в Родопите по добре познати…

…и изцяло нови за мен места:

Водопадът Марф се оказа по-красив от всичко, което си представях. Изкарахме над два часа в заигравки, като по едно време съвсем почнах да му изтървам края:

Тънка е линията между оригиналността и оригиналнеченето, и понякога я газя с калните кубинки без да забележа. Може би се повтарям, но кое не се повтаря…

Последва светулковият сезон, който отбелязах някак между другото и без крайно вдъхновение. След толкова време обаче свикнах да не си обръщам особено внимание на тъпите настроения. Понякога се усеща като работа и просто трябва да се свърши.

Светулковите лутания бяха украсени от залез, който просто трябваше да оползотворя. Още се колебая кое е за предпочитане: компромис или не…в този случай избрах да направя снимката в името на крайната ми цел, независимо че ще ме дразни:

След което се посветих на Рила. Обещах си да не прахосвам повече време по морето и съм крайно доволен. През това лято Рила ми даде много. Отново комбинирах добре познати:

….с нови за мен места:

Урдиният циркус е….да речем, че се радвам, че там няма хижа, толкова по въпроса…

Не липсваха и типичните интимни кадри, които обикновено ми удължават преходите сериозно:

Покрай Рила, Родопите също отнесоха малко внимание:

И така, ден за ден, и от едно рилско пътуване до следващото, настъпиха и последните летни залези, когато вече високата облачност загатва, че идва по-добрият сезон…

…който започна прекрасно, но за това – декември. Надявам се така и да продължи, че с тая инфлация май идват едни “интересни” времена.

---

Лека от мен 😉

Предполагам всички места от следващия пост ще се окажат познати в различна степен. Все пак са някои от най-сниманите в България, което някак си правеше задачата ми предизвикателна. Все пак няма как да устоя на изкушението да си ги прибавя в колекцията.

Времето се оказа достатъчно приятно – едн от онези дни с много силно слънце и чисто небе, които не са ми особено любими, но бих ги предпочел пред сивотата на високата 100% облачност.
Планът беше да почна със скалните гъби край село Бели пласт. Намерих ги лесно, те са на около километър преди селото до самия път.
Това е най-добре оформената гъба от комплекса:

Мотах се доста, докато видя композиции, които са ми непознати:

Мястото само ми подсказа интересна идея:

Имах и късмет, че бях сам, понеже самият комплекс не е голям и както щях да се убедя по залез същия ден, може да стане сложно:

Пощраках доста, но като че ли само тези ми харесват сега.
Продължих към с. Зимзелен и известната каменна сватба. Не знаех точно къде е, надявах се на указателни табели към селото. Знаех, че е преди града, който наближаваше, а отбивка  не виждах. Малко преди Кърджали ме спря полиция. Проверка. Всичко ОК. Изкарах късмет, понеже те ме упътиха към Зимзелен – отбивката била след като се влезе в самия град. Преди нея забелязах и отбивка за Перперикон, което отдавна ме гложди, понеже нашумя доста последните години.
Самото село е малко. Няма асвалтов път. Спрях до една жена да попитам за самия скален комплекс. Тя ме погледна и почна: “Чешма гитти, ай чоджум” не знам си к’во…припомних си, че съм в малко по-различна България…все пак си ме упъти без проблем жената.
Слънцето беше малко високо за снимане, но със зараждащата ми се идея да отскоча до Перперикон, реших да не чакам. Самата сватба е много интересен комплекс –  доста по-голям от гъбите и по-разнообразен. Можеш да се разхождаш из него.

Скалите са доста меки. Променят се бързо и си мисля, че до няколко десетки години при липса на особени климатични аномалии, много от тях ще се стопят.

За пример мога да дам Кътинските пирамиди край София, които все още фигурират в повечето каталози, като природен феномен, но от тях не е останало почти нищо интересно.
Един по-общ план:

И още една интересна куличка:

Ето и центъра на този комплекс, около който се върти и легендата за самите скали (няма да я цитирам сега) – булката и младоженеца:

Слънцето се оказа неочаквано силно и реших да се върна в колата малко на сянка, че имам кофти спомени от подобни дни. Докато релаксирах, това ми хвана окото:

Вързах си фланелката на главата вместо шапка и обратно към сватбата. Междувременно видях табела, на която бяха отбелязани някакви скални гъби до близкото село Повет. Като се огледах, на отсрещния хълм видях това:

Реших да се разходя и до тях, можеше да изскочи нещо интересно. В тази най-стара част на Родопите има страшно много странни скални образования в различна степен на ерозия. Като се мотaх в гората на село Повет, изникна това:

Междувременно снимах и първото си диво животно…то добре, че тия не бягат много, че докато си оправя настройките… 😀

На връщане през Зимзелен щракнах още една весела композиция на сватбарите:

Нямах повече работа тук, Перперикон беше на ред.
Изненада ме мащабът на това място. Препоръчвам го на всеки, инетересно е усещането да се моташ по камъните, където са стъпвали хора преди хиляди години…
Пътя към крепостта:

Кулата:

Основите на базиликата:

Има какво да се види там.
Оказа се, че все пак имам време да отида и до Дяволския мост край Ардино, което е близо до Кърджали. Газ на там 🙂
За толкова снимано място се изненадах, че не е особено достъпно. Знам, че слизат пътеки от планината, но аз слязох с кола по черен и леко неудобен път, за който возилото ми не беше от най-подходящите. Все пак почти “на пръсти” се добрах.
Местността е разкошна. Арда прави остър завой, на който има Римски мост построен толкова добре, че сигурно няма да мръдне още стотици години освен ако не се случи нещо екстремно.

Спиралата на снимката е от странната пяна, която се носи по повърхността на реката. Като фен на нискоскоростната фотография си щракнах няколко кадъра само на фракталите, които образува движението и:

Междувременно нямаше да се размина и с една доста експлоатирана гледна точка:

Пяната стоеше прекалено добре на снимка, за да не пробвам още нещо интересно:

Реших, че съм доволен от тази сесия и побързах към залеза, който бях планирал да снимам от Скалните гъби край Бели пласт. За малко да го изтърва, понеже Родопите предлагат всякакви изкушения, но ги оставих за друг път.
Стигнах на време на гъбите, но там върху едната беше цъфнал някакъв дзен тип, който си гледаше спокойно облаците. Добре,не ставаха особено за снимка, че иначе не знам какви преговори щях да водя, за да го накарам да се махне.
Самото залезче като че ли не си струваше бързането, но все пак човек никога не знае:

Това беше. Не мога да скрия задоволството си от това пътуване, тръгнах с един план, но в типично комунистически стил, го преизпълних тройно 😀
Още не знам какво следва, но ще е скоро.
Лека от мен 🙂