Пристигам на Иракли, за да установя поредната диво-капиталистическа простотия: вече е забранено да си паркирате колите ей така, има си платен паркинг, където отегчен младеж кеси до една кабинка и гледа на криво. Това място е прекалено апетитна хапка, за да не го превърнат в поредната дойна крава…
Хубавото в този момент беше, че дестинацията ми всъщност е село Емона и близкият най-известен наш морски нос Емине. Прогнозата предвещаваше атмосферен хаос и имах намерение да се нацентря в него, за да изкопча нещо за душата. Опънах си палатката близо до входа за фара и тръгнах да се мотам наоколо. Мястото е сложно за придвижване – ако искате да слезете до брега, се налага да балансирате по едни кози пътечки, скалите са меки и ронливи и доста трябва да се внимава.
Първият залез, който посрещнах не се представи кой знае как и от него няма нищо за показване. Легнах си в палатката, за да чакам изгрева. Задуха.Чудесно.
Изгревът се оказа запушен и се прибрах да си доспя. Хубавата новина идваше от звуците, които издаваше морето – беше се вдигнала вълна, което винаги е добре. Станах малко по-късно и след кратка закуска, слязох да погледам от близо. Меките камъни по брега бяха шлифовани до съвърпенство:
Заиграх се както обикновено с вълните, докато над ниските облаци започна да прозира задаващата се буря:
Качих се обратно към бивака и след около десетина минути настана революция. Наложи се да се преместя в колата, тъкмо щях да тествам възможностите на палатката – тази буря се оказа доста над нейните сили и след като отмина, се наложи да подсушавам всичко наред. Добре е да си знае човек възможностите на оборудването.
Междувременно времето малко от малко се успокои, залез не се очакваше, но имах идея за сравнително лесен кадър. Убих някак си дневните часове и дойде време да се връщам към брега. Докато си търсех подходящото място, все пак залезче се получи в последния момент:
Това му е хубавото на динамичното време, за минути може да се развие от нищо нещо.
Тествах си и конкретната идея – дълга експозиция на залива със светещ фар:
И след настъпването на синия час се получи това:
Легнах си горе-долу доволен от лесната снимка. Следващият изгрев се оказа по-запушен и от предния, а аз нямах повече нерви да стоя сам там, така че запалих на другаде, понеже беше периода на светулките, които дебна от години, но за това по-късно.
Лека за сега 🙂
